Успелите споделят

Стоян Николов - Торлака е един от най-популярните съвременни български автори. Книгите му "Северозападен романъ", "Автономията????" и "Май ще ни бъде..." се радват на огромен брой читатели от всички възрастови групи. Откроява се с това, че пише на диалект, интересува се от родното, историята и запазването на традициите ни като народ. Поддържа и собствен сайт, където може да следите всичко свързано с него. Стоян е много повече от писател, съчетал е в себе си най-разнообразни качества и таланти. Запознайте се с него в следното интервю.

Кой е Стоян Николов?

Стоян Николов е на 38, към момента баща на трима сина и съпруг на най-красивата жена, която е виждал през живота. Едва след това е човек, който с много инат и упорство реализира мечтата си да е професионален писател, да обикаля из планините, да се радва на спорта, близките си и още няколко неща, повечето от които не са за публична употреба.

Ако трябва да сме по-сериозни, детството си прекарах при баба ми и дядо ми в най-красивото място на света, тъй като баща ми беше студент във Варна. Когато се прибраха в Монтана (тогава Михайловград), се изучих между другото, разкъсвайки времето си между библиотеки, книжарници, кръчми, планини, фитнеси и момичета.

Така неусетно дойде пълнолетието и избрах да следвам История във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“, след което записах Културна антропология на Югоизточна Европа в Софийския „Свети Климент Охридски“. Междувременно започнах да публикувам свои текстове в различни печатни и електронни медии, да се занимавам с публицистика и литература, барманство, хамалство, радиопредавания, вестници, тук и там… Всъщност, всичко, което прави някой човек, когото го избере призвание, каквото избра мен.

Издадох първата си книга около 15 години след като написах първия си литературен текст. После се появи и издателски интерес, а „Северозападен романь“ неусетно се превърна в една от най-популярните книги за 2014-а година. Продълженията му, „Автономията????“ и „Май ше ни бъде…“ не останаха по-назад. Последната ми книга, първата част на историческия роман „Иваил цар“, излезе от печат само преди 4 месеца. В момента съм на финалната права на втората и последна част на „Иваил цар“.

Как се пише на диалект?

Лесно, много лесно дори. Стига да го познаваш, да познаваш душевността и светогледа на носителите му. Диалекти няма. Те са измислено понятие, както и официалните езици. Нима българският книжовен език не е формиран върху няколко централнопланински и подбалкански говори?

Когато започнах да пиша на диалект, беше от чиста носталгия по родния ми край. Живеех надалеч и се прибирах рядко, защото бях прекалено зает. После обаче осъзнах, че е изключително важно да се запазят едни хилядолетни традиции, които не изразяват само специфични думи, а и една цяла житейска философия. 

Но творчеството е съвсем различно нещо. В него богатството на изразните средства никога не е излишно, както и представянето на различни емоционални среди.

Защо избрахте точно този стил на писане? Не крие ли рискове?

Не съм го избирал. Това беше просто една носталгична реакция. Когато пиша на диалект плача и се смея едновременно. Обичам родния си край и просто се радвах да споделям емоции и усещания за него.

Това, че хиляди хора се почувстваха съпричастни на нещата, които пиша, ме накара да проумея, че всъщност това, което се случва в книгите ми, изобщо не е северозападно, а просто общочовешки емоции, проблеми, мечти, стремежи, са скрити под една наглед грубовата и ако щете нецензурна опаковка. Да, наистина пишех и пиша точно това, което искам.

Може да прозвучи помпозно, но никога не съм мислел за рисковете, за това кое ще се хареса или как да не си създавам критици. Не мисля, че можеш  да създаваш какъвто и да било вид изкуство, ако не си склонен да осъзнаеш, че нито можеш, нито трябва да се харесаш на всеки. Напротив, ако се опиташ да го направиш, фалшът веднага ще си проличи.

Труди се здраво, обичай текста и героите си, пък рискът ще си виси винаги в пространството, той е част от тръпката.

Нужна ли ни е литература, която да ни напомня за истински родното?

Отговори за литературата могат да дават само читателите. Те усещат много по-добре пулса на времето и знаят какво им е нужно.

Според мен литературата не трябва да дава отговори и да насочва, а да задава въпроси, които да провокират мисленето.

Ако успееш в сюжета да вплетеш нещичко, с което да обогатиш четящите, значи си свършил страхотна работа, но това в никакъв случай не трябва да е самоцел. Когато е, винаги си личи и отблъсква, колкото и чисти намерения да стоят зад текста.

Крием ли се зад маската на модерното и забравяме ли корените си?

В никакъв случай не може да се обобщава.

Някои от нас отричат автоматично всичко традиционно, други пък преекспонират патриотизма и го превръщат в кич. Нито едната, нито другата крайност не бива да се следва. Ние живеем тук и сега, но корените ни са дълбоко в миналото. За да сме наистина достойни внуци на предците си и деди на бъдните поколения трябва да следваме традициите и да възпитаваме децата си съобразно тях, но и да живеем в настоящето, колкото и динамично да се развива то.

Какъв е диалектът на България и българите?

Те са изумително пъстри и богати, особено имайки предвид каква малка територия обитаваме. Например при моята етнографска група, торлаците, във всяко поречие, във всяко село има специфики на говора, които не са характерни за хората, които живеят буквално на половин час път пеш. Така е и в Трънско, Странджанско, Централния Балкан, някои части от Родопите например. Във всички региони, които са по-малко или повече изолирани, обикновено поради географски специфики.

Благословени сме с огромна пъстрота на традициите, обичаите и говорите си. Трябва да направим всичко възможно, за да ги запазим, но без да се вторачваме в това до самозабрава. Има тънка линия между родолюбието и патриотарството. За да успеем да запазим наследството на дедите си, трябва да балансираме по тази линия, без да се отклоняваме нито в едната, нито в другата посока.

За диалектите важи същото. Никога не трябва да забравяме, че преди всичко сме българи и едва после граовци, рупци, шопи, торлаци, хърцои…

Какво за Вас е България?

България е моята Родина. Тук са се родили дедите ми и са проливали кръвта си в името на това тази страна да я има, тук са родени децата ми, тук съм роден аз и почти всички хора, които обичам.

България може да бъде слънчева, мрачна, ръбата, полегата, стръмна, равна, може да те зарине с цялото разнообразие на природата, хората, историята си, но едно е сигурно - в никакъв случай няма да те остави равнодушен.

България е първата ми любов и така ще си остане завинаги.