Или как всяко неможене води до ново можене. И ни кара да можем повече.*
Опитайте се да се върнете към момент в живота си, когато сте си казали „не мога повече“. Със сигурност е имало повече от един такъв, така че може би най-скорошният. Или пък най-запомнящият се. Какво се случи след това? Наистина ли не можехте повече? Или просто се отказахте от нещо, за да можете да започнете или продължите с друго?
Простата истина е, че всяко неможене води до ново можене. Защото „не мога повече“ звучи като поражение, но всъщност е победа. Признание, че нещо най-после е изплискало легена, вие сте чисто мокри и това не може да продължава така.
Затова „не мога повече“ е успех. Триумф над непрестанното очакване, което имаме към себе си да можем още и още. До безкрай. Почивка от зорът, който си даваме да бутаме нещо до припадък. Защото „не мога повече“ е моментът, в който пред нас има два пътя – да се откажем или да си починем и да продължим. Надявайки се да го направим по нов, по-добър, по-устойчив и по-осъзнат начин.
Защото всяко „не мога повече“ е много конкретно. Знаем точно за какво се отнася, дори да не си го признаваме. Нещо не може да продължава по същия начин, имаме нужда от промяна. А промяната винаги е трудна и често се случва на ръба. Точно преди или точно след като нещо се е счупило. И е време да го поправим. Затова всяко „не мога повече“ ни води до ново можене. Отключва нови умения. Разкрива нови хоризонти, И се оказва, че можем много повече, просто сме били фокусирани върху грешното нещо, което да можем. Защото не може да не може.
I rest my case.
*Този кратък текст е част от несъщестсуващата рубрика Бележки от редактора. Която може пък и да започне да съществува.
