Миналата седмица започна разказа за нашето пролетно пътешествие из България и, за да не те държим повече в напрежение, е време смело да продължим към следващите дестинации. Непознати за нас природни феномени, скали и камъни, отбивки от пътя и места, на които можем да останем завинаги. А и сме сигурни, че са ти липсвали нашите скоби в скобите.
Следва…
Ден 2 – Асеновград – с. Пчелари – с. Долно Черковище – с. Бенковски – с. Каялоба – Златоград
Станахме рано (чак пък рано – в 8 часа), закусихме (почти, но не точно обилно) и потеглихме (по пътищата на България). Разстоянието до първата ни спирка за деня не беше никак малко, а на всичкото отгоре попаднахме и във военен кордон (да не се бърка с кордон бльо, което е нещо за ядене), така че придвижването беше усложнено. (следва сигнал за цензура: Тъ тъът тът тът! Тъъъъъът! Тът тъъът! Тъъъъъъъътттт! Тъ тъът тът тът! Тътътъ тът!)
И все пак не бързахме за никъде (макар че имахме доста спирки през този ден). Село Пчелари не беше трудно за намиране, но това, което ние търсехме – Тракийски скални гробници, се оказа голямо предизвикателство, тъй като реално не се намира в това село (нито в съседното). И тук отново дойде време GPS-ът да се срещне с картата на България…онази хартиената!
След като стриктно следвахме описания маршрут стигнахме до следващото село – Долно Черковище. То не беше съвсем част от първоначалния план, но имахме възможността да се полюбуваме внушителния масив "Кован кая" – Скалата кошер. Образуванието наистина наподобява кошер (и не се намира в с. Пчелари, което за нас си беше мистерия). А мистерията с цената на винетката стана още по-актуална през втория ден на нашето приключение.
Според указанията спряхме колата на полето (под цъфнало дърво, едно от милионите прекрасни бели, розови, лилави, зелени видения, които срещнахме по пътя си), леко встрани от шосето и тръгнахме пеша покрай нивите и реката. В този район има много скали и скални тераси, все големи и оформени в причудливи форми. След известно вървене в голямо слънце (ние, разказвачките, сме "имунизирани" срещу него, но шофьорът ни е със славянска кръв и челото и носа му вече бяха изгорели предния ден, (затова му препоръчахме направата на тюрбан с подръчни материали, разбирай тениска)) и стигнахме до…никъде.
А въртенето, повярвай, беше наистина много. Ако имахме оборотомер със сигурност щеше да изпищи. Въртенето се изразяваше не само около собствената ни ос. Пътеводителят ни на няколко пъти смени притежателя си и въпреки преобръщането му във всички посоки, само можехме да предполагаме какво са искали да кажат авторите с описанието на околността.
Тук вече нямаше как да пресечем реката, а две кучета охраняваха останалата част от пътя и видяхме гробниците отдалеч, но не се изкачихме до тях. Сега събрахме всичко това в два реда, но в действителност ни отне повече от час лутане и скитане по черния път през полето. Добрата новина е, че такова време няма как да е изгубено, не и с природа като нашата. Аз лично (Деси) се радвах на една скала, която приличаше на куче. (Пролет: по-скора клепоух заек, но отново ще оставим на теб да прецениш от снимката).
Всички започнахме да огладняваме (каква изненада!) и беше време да се опитаме да намерим следващия природен феномен – Крокодила! (Рубрика "Съвета на изстрадалия пътешественик": Не! Повтарям НЕ пропускайте възможните спирки за "пиш" пауза. Няма да изпадаме в подробности защо.)
Въпросният крокодил се намира до с. Бенковски и действително приликата е поразителна. Че няма как да го сбъркаш като го видиш – няма. Стига да го видиш. С навлизането в тази отдалечена част на България (почти се излиза от нея в посока Гърция) могат да се видят невероятни гледки. Скалните образувания край с. Бенковски и с. Добромирци са толкова много – навсякъде е осеяно с камъни и можеш да обикаляш цял ден. Ден, който ние обаче нямахме и беше време да намерим Крокодила.
Хубавото е, че в крайна сметка този път ориентирите бяха повече, имаше табелка (не особено внушителна, но все пак) и чешма. В този край човек няма да умре от жажда – чешмите са на почит, което ми напомни (на мен – Деси) за "Изворът на белоногата" (дали пък нечия сянка или душа не е вградена в някоя от чешмите?), но това е отделна тема и излишно отклонение. След известно изкачване (съвсем малко всъщност) видяхме Крокодила. И той беше в пъти по-дълъг и внушителен от това, което си представяхме спрямо снимката в пътеводителя. За да се ориентираш по-добре в размерите му, виж кравите вдясно.

Освен Крокодила, в района има и други интересни форми като Лъва и Гъбата (както и Черепа с баретата, който може да видиш по-долу). Ако пък имаш по-богато въображение, можеш да прекараш там дни и да видиш какво ли не. Мястото би било идеален декор за филм – толкова различно и интересно. Надяваме се някой да види потенциала му в тази и други насоки. ("Крокодилозавърът от село Бенковски" би разбил класациите.)

И все пак на тръгване, някои от нас успяха да видят, че са се разхождали по главата на Пришълеца.
В с. Каялоба има и невероятно красива бяла джамия (също и доста крави, с които някои от нас поговориха). По време на цялото ни пътешествие срещнахме много кравки, овчици, кокошки и гущерчета. Те ни припомниха, че тази земя не е наша. Тя е на всички създания, които я обитават. И е важно да не забравяме, че само като я пазим чиста и съжителстваме мирно с всичките ѝ обитатели, ще можем да ѝ се радваме, а тя да ни дарява със зареждащата си красота и спиращи дъха гледки.

Златоград е място, което никой от нас никога не беше посещавал (дали само в българския език може да се използват толкова много отрицания в едно изречение?). Следователно нямахме никакви очаквания. Малък град, къщата, в която спахме се намираше между старата и новата му част. Набързо потърсихме заведения във Forsquare (защото все пак е 2017-а година (и въпреки, че сме 2017-а, понякога дори създадените от самите нас технологии се обръщат срещу нас. Нали помниш онези 300 метра, които се оказаха 900. И онези 900, които впоследствие ще се окажат почти 2 км? Но за това в следващия епизод.)) и се отправихме към центъра. И познай – отново пробвахме пататник! Добрата новина е, че този път имаме и снимки, а пататникът, макар и съвсем различен от първия, обвит с кори за баница и с много подправки, по нищо не му отстъпваше на вкус.

След вечеря се разходихме из центъра – чист, с много градинки, новозасадени дървета, поддържани пейки и декоративни лампи и колелета навсякъде.

А за разлика от посетените дотук места, в Златоград можеш да си запълниш още едно поленце в книжката със 100-те национални туристически обекта.
Какво се случва по-натам ще разбереш следващата седмица…
Автори: Десислава Иванова и Пролет Трифонова
Снимки: Пролет Трифонова



