Фотограф. Блогър. Пътешественик. Мечтател, влюбен в морето и залезите. Ловец на Луната и звездите, а отскоро „разузнавач на стоянки“. Това е Росица Димитрова от Варна, която „работи в свободното си време, когато не снима“.
Тя живее в родния си град, но има зад гърба си повече от 100 полета до различни държави в света. Роси потъва в света на фотографията преди няколко години, когато загърбва финансите и данъците. Посветена на новата си страст, тя започва да пише за всяко свое пътешествие и така се ражда блогът tripswithrosie.com.
Там ще прочетете важни и практични съвети за пътуване, маршрути и забавни неща, които да правите по целия свят. Роси не пропуска да пише и за родната Варна. Статии като „43 идеи за разходка край Варна“ и „15 уютни местенца във Варна за закуска и брънч“ ще ви накарат още това лято да посетите морската столица или, ако сте били там, то ще се върнете отново.
Роси снима не какво да е, а Луната и звездите. Нейните фотографии ни показват колко малки сме всъщност. За да улови магията им, тя хваща фотоапарата и стига труднодостъпни места през нощта, за да направи перфектния кадър. Печелила е награди и фотографски конкурси, номинирана е за Best travel blog 2019 и Онлайн медия на годината от Travel Academy.
В момента Роси има агенция за дигитален маркетинг. Какво я вдъхновява и коя държава е преобърнала представите ѝ? На тези и още въпроси ми отговаря Росица Димитрова в следващите редове.
Още ли си щракач на копчета и шпионин на Луната, Роси?
Напоследък съм и „разузнавач на стоянки“ – винаги се оглеждам за нещо високо, което е далече и „стърчи“, за да мога да изчисля и да го снимам с Луната. Започнах да снимам Луната, за да си запълня времето между новолунията, когато снимам звезди.
А сега се чудя как да имам сили, за да обикалям някъде далеч всяка седмица. Това лято толкова копчета изщраках, че в един момент вече не исках да си виждам фотоапарата. Имам още доста кадри за обработка, към които мисля да премина, щом дойде зимата.
Снимка: Фар Царево
Какво те вдъхновява да продължиш и мислиш ли, че вече си открила своята мисия?
Вдъхновява ме най-много това, че „създавам“ нещо. Може би за мен снимането не е толкова до улавянето на даден момент, а предварителната идея в главата ми, която после успявам да пресъздам и във фотография. Идеята, планирането, композицията и цветовете – всичко това е огромна емоция. Винаги се опитвам да пресъздам точно тази емоция в крайния резултат, който публикувам.
Но не съм сигурна дали това е моята мисия. Може би просто в този момент е тази. Ако някой ми беше казал преди 4 години с какво ще се занимавам в момента – нямаше да му повярвам изобщо. Преди да започна курсовете по фотография, се занимавах с английско счетоводство и данъци, работих и в одит фирма.
В момента имам агенция за дигитален маркетинг и се шегувам, че работя само в свободното си време, докато не снимам. Мисля, че човек може да открива мисии през годините, независимо на каква възраст е. Просто трябва малко смелост, много страст и малко лудост.
Снимка: Катедралата, гр.Варна
Завършила си не един, а цели четири фотографски курса. Амбиция или необходимост са били те? Какво научи за себе си по време на обучението?
Курсовете бяха изключителна необходимост! Разбира се, че човек може да се научи и с онлайн курсове или с YouTube видеа, но с курсовете във Photoschool и тези при Иван Миладинов определено си спестих поне 3-4 години в лутане, проби и грешки. А за себе си научих никога да не съм доволна от резултатите и никога да не си харесвам снимките – винаги да опитвам да подобря нещо. Мисля, че това е добър ключ към успеха – постоянното подобряване и търсене на по-красива композиция и светлина.
Би ли се насочила към друг вид фотография? Коя и защо?
Не си падам особено по снимане на портрети и събития. Харесва ми да снимам интериори, архитектура, градове, докато пътувам. Единственото, което много ме изкушава да опитам, е deep space фотографията – тази на други галактики, небули, съзвездия. Там снимките изискват още повече часове снимане, много търпение и съвсем различни техники. Все още не знам дали ще поема по този път, тъй като крайните изображения, макар и страшно красиви, са доста абстрактни за човешкото око. Снимането на пейзажи, от друга страна, е нещо, което хората могат да отидат и да видят със собствените си очи.
Мислиш ли, че тя може да бъде професия, от която човек да печели добри доходи, или по-скоро е хоби?
Фотографията определено може да бъде професия, да. Но не и за пейзажистите. Истината е, че при пейзажите най-важен е крайният резултат; да се разпечата, да се пипне физически, да се сложи на стената у дома. В България, за съжаление, няма практика хората да закачат подобни снимки в своя дом; по-често се избират постери или абстракции. Аз все още малко се притеснявам да продавам свои принтове, тъй като не чувствам, че съм достатъчно добра, но сигурно ще стигна и до този етап.
Освен фотограф си пътешественик и блогър. Пишеш, за да накараш хората да влагат парите си в пътувания и емоции, а не във вещи. Получаваш ли обратна връзка дали това се случва? Какви са твоите наблюдения?
Ако трябва да съм честна, рядко получавам директно обратна връзка за блог постовете си. Единствено за тези за любимия ми роден град – Варна, имам по-конкретни коментари и благодарности. За мен най-голямата обратна връзка е Google; ако един мой пост успее да излезе на първа страница или дори на първо място, то значи е достатъчно добър и хората го намират за наистина полезен.
Google не гледа само ключови думи в алгоритъма си; важно е един пост да е изчерпателен и хората да прекарват повече време на него. Затова и напоследък пиша малко по-рядко в блога, защото някои от постовете ми са над 7 000 думи, пълни с полезна информация. И точно в тези блог постове наблягам и на преживяванията; как да спестим пари от кола под наем или място за настаняване, за да можем да ги вложим после в катерене на ледник например.
Свързваш пътуванията си с търсенето на нещо уникално. Къде си открила най-уникалното нещо и какво е то?
Уникални неща има навсякъде, дори на няколко километра от нас! Всяко място, на което съм била, си имаше по нещо наистина невероятно – Авентинската ключалка в Рим (Aventine Keyhole).
Кораловите рифове на Малдивите (най-вече този на Biyadhoo).
Въртящият се тунел – черна дупка в един музей в Амстердам.
Кладенецът в Синтра, Португалия (Initiation well).
Но и места, като солницата край Провадия, които определено имат нужда от повече реклама.
Коя е локацията, от която се е получил най-хубавият ти кадър, и къде си имала несполучлив такъв? Разкажи накратко какви са били причините.
Тъй като вече изобщо не си харесвам снимките от миналите години, ще спомена две места от това лято. Първото място се намира в Родопите, язовир Широка поляна. Там е толкова тъмно, че се вижда невероятно много детайл в Млечния път. Язовирът е страшно красив и по изгрев, особено когато има мъгли. Другото място, от което имам приличен кадър, е в Националния парк на Тенерифе – Тейде. Въпреки че небето беше леко мъгливо и звездите не изпъкват страшно много, ми харесва много композицията, която успях да открия.
Относно несполучливите кадри – в 99% от случаите ги запазвам за себе си. В доста случаи, когато снимам Луната, се случва да има мараня или облаци и тя да не се покаже точно там, където ми трябва. Но ще споделя един провал с любимото ми самотно дърво.
Вече 1 година и 8 месеца чакам перфектната светлина, за да го снимам, остава само още месец, през който ще си стискам палци и на краката за хубаво време. Преди 1 година все пак отидох да го снимам, въпреки че знаех, че светлината ще е кофти. Кадърът определено е провал, но все пак ми помогна да задържа емоцията от голямото чакане и да направя една тренировка за истинския момент.
Кой е проектът, с който най-много се гордееш и защо?
Със сигурност любимият ми проект е „Танцът на Луната в 30 дни“. Когато започнах да го снимам, нямах абсолютно никаква идея как се движи Луната, нито как ще изглежда крайният резултат. Започнах да снимам фазите една по една, но понеже времето не беше на моя страна ми отне цели 7 месеца, за да снимам всички 30 фази.
През това време малко по малко започнах да си изяснявам какво трябва да се получи – подчертавам, не какво искам, а какво трябва. Има много монтажи с фазите на Луната из интернет, които са много нереалистични, а аз исках да видя реално как изглежда това движение. Затова и се консултирах с астрономи, използвах астрономически софтуер за изчисленията, направих си графика и после много прецизно наложих фазите. Разбира се, тази графика е само за февруари месец, през другите месеци „сърцето“, което се получава, е с различен наклон.
Посетила си над 21 държави. Сподели едно нещо, което е преобърнало представите ти за поне 5 дестинации.
Канарските острови – не са само плажове. Даже там изобщо не става за плаж – Атлантическият океан е страшно студен (поне за мен). Но пък Канарите са едно от най-хубавите места в Европа за астрофотография. Там прекарах поне 15 часа в нощни снимки и сигурно само 2 часа на плажа. И мисля, че това беше най-добре оползотвореното ми време.
Сицилия – невероятно, невероятно бях изненадана от хората там! Тогава пътувахме със 7-месечно бебе и винаги имахме нужда от помощ. Местните спираха, помагаха, говореха и се усмихваха на детето. Изобщо не го очаквах, не ми се е случвало на друго място в Европа да срещна толкова приветливи хора.
Амстердам – всички знаем, че този град е известен със специалните цигари и с червените фенери. Но за мен той е топ дестинация в континентална Европа за преживявания – от въртящия се тунел – черна дупка, през най-високата over the edge люлка в Европа, музея на Хайнекен (който наистина си е Heineken experience), до музея на Ван Гог, в който си поплаках.
Исландия – Северното сияние не е даденост. Никак даже! Специално избрах да посетя Исландия през октомври, когато денят и нощта са балансирани и има добри шансове за Северно сияние. Мислех си, че е доста лесно да се види, но за 10 дни нито веднъж не се появи. Оказа се също, че човек трябва да го „гони“ – да е в готовност да тръгне с колата на друга локация, щом получи известие от някое приложение или уебсайт, че там има сияние.
Банкок – злато, невероятни дворци, но и невероятни тълпи… Не мислех, че е възможно да е толкова пълно. В годината преди коронавируса на входа на един от известните им дворци бяхме буквално един върху друг. Даже можеше спокойно да се отпусна, да си вдигна краката леко от земята и да се оставя тълпата да ме носи… Това беше несъмнено най-ужасното ми преживяване по време на пътуване (а се е случвало да газим в ледена вода над коленете в Исландия, но пак не беше толкова ужасно). Явно ковид си има и някакви преимущества – сега това не би могло да се случи.
България за теб има много известни и неизвестни пътища, които чакат да ги преоткрием. Е, кои преоткри ти и с какво те впечатлиха?
Всяка година откривам по нещо ново и невероятно из България. Тази година освен язовир Широка поляна страшно ме впечатли биолуминесцентният планктон край Тюленово. Нямах никаква идея, че по родното ни Черноморие има нещо подобно. Отидох в района да снимам звездите и Млечния път, а се върнах с кадър, за какъвто не си и бях мечтала – бях успяла съвсем случайно да запечатам светещ планктон.
Това си беше живо доказателство, че си заслужава да повтаряме и потретваме местата из България – винаги можем да ги видим в нова и неподозирано красива светлина.
Имаш ли списък с места в страната ни, които искаш да снимаш и кои са те? С какво те впечатляват?
Имам списък, който мисля, че никога няма да успея да наваксам – постоянно го допълвам с нови и нови места. Точно в момента си мечтая много за Муратово езеро в Пирин – мисля да го посетя през юни или юли за звезди. Никога не съм ходила в Пирин и като цяло не съм планинар, но подобни магични места си заслужават многото часове каране от Варна.
Вече имаш планове за приключения през 2024 и 2027 година, когато ще опиташ да уловиш две пълни слънчеви затъмнения? Колко време и каква подготовка ще ти отнеме това?
Подготовката за подобно нещо ми се струва изключително невъзможна – просто няма достатъчно качествена информация в интернет как точно се снима слънчево затъмнение. Най-вероятно ще взема два фотоапарата с различни обективи и ще опитам да уловя затъмненията по различен начин.
През 2024-та слънчевото затъмнение ще се вижда чудесно от Мексико и то точно на едно от новите седем чудеса на света – Чечен Ица.
През 2027-а пък то ще се вижда от едно от старите седем чудеса на света – Пирамидите в Гиза. Ще направя всичко по силите си да направя поне подобен кадър на това, което виждам в главата си, но трябва да ми стискате много, много палци.
5 съвета, които да дадеш на бъдещите фотографи.
- Запишете се на присъствен курс по фотография – това ще ви спести наистина години в проба и грешка и ще можете много по-скоро да правите хубави кадри. А и е много вероятно да намерите нови приятели, с които да осъществявате всякакви щури фотографски идеи.
- Гледайте качествени фотографии – Фейсбук групите в България са чудесно нещо, но там изключително рядко се вижда качествено съдържание. За пейзажи мога да ви препоръчам да следите Иван Миладинов (Magic Hour Dreamscapes), Михаил Минков (Fine Art Shot), а от чуждестранните – Daniel Kordan, Paul Zizka, Aaron Jenkin, Stefan Liebermann и Roksolyana Hilevych. Важно е пред очите ни да минават неща, към които се стремим и които ни вдъхновяват да сме по-добри.
- Критикувайте себе си. Важно е да можем да сме критични към себе си, да знаем слабите места на кадрите си и да работим върху тях.
- Поискайте помощ и от друг – аз често обсъждам кадрите си с една моя приятелка, Хриси, която е карала дори повече курсове от мен. Тя ми дава много точна обратна връзка, с която да подобря даден кадър, а аз после я черпя обяд.
- Не се отказвайте. Става по-лесно! Аз никога не съм имала добро око за композиция и за цветове – все още се уча, но колкото повече снимам, толкова повече задобрявам. И толкова повече не си харесвам кадри от минали години.
Успехът за теб е…
Томас Едисън е казал, че „геният е 1% вдъхновение и 99% труд“. Аз бих казала, че успехът е същото.
Снимка: Варна
