Този текст е посветен на човека, който винаги успява да ме центрира, независимо, че е наясно, че аз пак ще се изместя в ляво или в дясно, защото не знам как да седя в средата. Но се опитвам. И на всеки, който е част от моята широка защитна мрежа – надявам се, че и аз съм част от вашата.
Всичко, което пиша е лично. Може би и приемам нещата по този начин, обратно на общоприетото схващане, че нищо не трябва да е лично (питайте Лиъм Нийсън дали е съгласен). Само че аз не усещам някога да съм имала избор. През изминалите месеци преживях толкова нови и първи неща, че имам усещането, че побрах години опит в наистина малко време. За добро и за зло, животът продължава да се случва и понякога не можем да осъзнаем всичко, не можем да се настигнем, за да се справим с последиците.
И в тези моменти (а те няма да стават по-малко) получаваме прозрение за нещо базово или елементарно, но си е наше право да го осъзнаваме пак и пак (ако се налага. Обикновено се налага). И отново в тях имаме нужда от някого, на когото да се опрем, на когото да разчитаме, на когото да вярваме. Някой, който ще ни хване, колкото и отвисоко да паднем. И колкото повече такива хора имаме в обкръжението си, толкова по-вероятно е да се справяме успешно с всяка житейска ситуация. А такива ще има, едно от малкото неща, за които имаме гаранция. И то доживотна.
В свят, в който всеки се опитва да е самодостатъчен и независим, да рухнеш изцяло пред някого може да се окаже онази проява на сила, за която не се говори достатъчно. А да се оставиш да бъдеш уязвам си е направо подвиг. Живеем във време, в което всеки се тупа в гърдите колко е корав. Как може сам. Колко не му пука. Как не му трябва никой и нищо. Как няма нужда от партньор, приятел, рамо, на което да плаче, гърди, в които да подсмърча.
Никой от нас няма време за нервния срив, който заслужава. Нямаме време да сме тъжни. Нямаме време да скърбим за малките и големи загуби, които животът ни поднася. Нямаме време да спрем, за да си чувстваме чувствата. Но трябва да намерим време. Да оставим сърцето ни да се регенерира (то може). Да спрем да изгаряме мостове, защото няма кога да ги поддържаме. Да продължаваме напред без да сме преживели истински всичко, което ни е довело до този момент.
Обществото не награждава слабостите. Затова никой не ни учи как да сме слаби. Как да споделяме, как да разчитаме на другите, какво да правим, когато всичко ни идва в повече. Само че светът нищо не разбира. И за да сме функциониращи възрастни, от време на време трябва да се оставим просто да сме хора. Да си човек е най-универсалното и в същото време най-индивидуалното преживяване, което можем да имаме. Цял живот се учим как да сме хора, как да сме себе си. И макар че вечно ни се повтаря, че не е важно колко често падаш, а винаги да се изправяш един път повече, никой не ни учи как да падаме.
А как да падаме е онова базово умение, за което не пише в CV- то ни. Всички говорят за изправянето, но как да падаш *правилно* е в основата на всичко в този (а сигурно и във всеки друг) живот. Едно е да паднеш на цимент, друго на килим. Едно е да си счупиш главата, съвсем различно е да се подпреш на ръката си, дори да я изкълчиш или да разместиш някоя кост.
За съжаление умението да падаме идва със самото падане. И ако имаме достатъчно опит или достатъчно хора, които да ни учат, с времето започваме да се сещаме да подложим нещо меко, да се обърнем така че да не се налага да падаме по очи и да не получим сътресение на мозъка, когато е могло да минем с драскотина.
И точно тук идва мястото на защитната мрежа от хора. На поддържащата система, която може да превърне всяко падане просто в неуспешен опит за летене. Не питай старило, питай патило, но двете неща често все пак са свързани. И от колкото повече хора е изградена защитната ни мрежа, толкова повече опит можем да черпим от тях. Можем да изберем при кого да отидем в различна ситуация, макар че някои хора неизбежно ще се повтарят пак и пак.
Те са тези, които по-често са ни хващали в миналото, които са ни помогнали да стигнем дотук с голяма част от разсъдъка си. Тези хора ни спасяват от нас самите, но рядко получават медал за храброст. Ако докато четете това, мислите за конкретен човек или дори няколко души, честито – вие имате защитна мрежа, която не позволява да си счупите главата, и то не защото не се опитвате достатъчно усърдно. Ако не се сещате за никого, не е късно да намерите своите хора, защото животът ще продължи да (ви) се случва. Но къде да търсим?
Поне за мен всичко започва с това и ние самите да сме тези хора за другите. Рядко го осъзнаваме, но всеки от нас е и от двете страни на този процес. Има хора, които гледат на нас като на част от своята мрежа, която често са плели с години и не трябва да го забравяме.
Във времена, в които никой няма време за нищо и за никого, освен за собствените си проблеми, бъдете част от нечия чужда мрежа. Интересувайте се, питайте, проверявайте как се чувстват близките ви. Не зарязвайте хората само защото нямате време или не го усещате. С порастването и остаряването, всичко изисква усилия. И все по-малко хора искат да ги полагат. Това води до колективно влошаване на психическото здраве, по-малко устойчиви връзки, повече бърнаути. Думите ми може да не ви трогнат, може би имате всичко и всички, но ако се сетите дори за един човек, който трябва да проверите в момента, направете го и аз ще съм свършила работата си.
Пиша всичко това, защото съм късметлийка да имам широка защитна мрежа, която не просто да ме хване, но и често да ме изстреля нагоре като трамплин. Това е довело до много по-леки падания и наранявания, дори в моментите, в които не съм го осъзнавала. Толкова хора са ме научили как да падам и да ставам, как да не се отказвам, как да продължавам, когато искам да спра, но и как да натисна спирачки, защото ако не го направя, колата ще поднесе и последиците ще са много по-сериозни.
Защото докато всеки ни обяснява как трябва да продължаваме напред, понякога просто трябва да спрем и да си дадем време да сме хора. Да е гадно и болезнено, да е некомфортно, дори нетърпимо. Да седнем с чувствата си и да ги чувстваме. Да напишем текст, защото в крайна сметка някои от нас това правят, така обработват всички емоции. Защото и това ще мине, точно както винаги ни е минавало.
И тъй като този текст е писан в миналото, но публикуван в настоящето, мога да потвърдя собствените си думи. Защото ми мина.
