„Светлината си мисли, че пътува по-бързо от всичко, но греши. Независимо колко бързо пътува, тя открива, че мракът винаги е пристигнал първи и я чака.”
Предстоят най-късият ден и най-дългата нощ от годината и е време всички да обърнем повече внимание на мрака навън и вътре в себе си. Защото там се ражда и светлината.
Страхът от тъмното е един от най-разпространените детски (а и не само) страхове. Може би най-естественият и логичен страх. Защото тъмнината сама по себе си може да не е опасна, но ни прави уязвими. Страхът от тъмното не е толкова страх от самия мрак, колкото от неизвестното. Не ни е страх от тъмното, страх ни е от това какво може да се крие в него. Като бях малка (а може би и не чак толкова малка) мен също ме беше страх от тъмното, но всъщност ме беше страх от Боб от „Туин Пийкс“. Впоследствие ме беше страх от шумове, от всичко, което мога да чуя, но не мога да видя. Докато един ден не установих, че аз съм най-страшното нещо в тъмното. Сега влизам във всяка стая без да светвам лампата с пълната увереност, че тъмното трябва да го е страх от мен. Но всичко това се случи едва когато започнах да различавам видовете мрак (да е тъмно вкъщи не е същото като да е тъмно в гората, а да е тъмно вътре в нас пък не е същото като да е тъмно навън) и да оценявам мрака и какво ни дава той.
Свикнали сме да мислим за тъмнината и светлината като за две противоположности, но те винаги са били едно цяло, защото “ако запалим свещ, вече хвърляме сянка”. Със светлината свързваме всичко добро, с тъмнината – лошото. Но това неразбиране на мрака, неговото значение и функция води до неразбиране на природата – тази отвън, с която сме загубили връзка и тази вътре в нас, човешката си природа, защото „не можем да живеем постоянно в светлината. Трябва да вземем със себе си в мрака онази светлина, която можем да задържим”.
Всеки път когато затворим очи светът се променя. С всяко мигане (което е средно между 14 и 19 000 пъти на ден) превключваме между дневен и нощен режим. И така, дори без да го усещаме осезаемо, сменяме светлината с мрака. Това е без да броим съня, когато съвсем доброволно затваряме очи за часове и се потапяме в тъма. Казват, че да спиш е като да си мъртъв без обвързването, затова учудващо ли е наистина, че най-добре спим на тъмно?
Най-дългата нощ
Зимното слънцестоене тази година за нас ще се случи на 21 декември в 17:03 ч. Най-дългата нощ от годината и съответно най-късият ден. След това денят бавно започва да нараства и мракът отстъпва път на светлината. Само че където и да иде светлината, тъмнината вече е там и я чака – така е устроена вселената. И вместо да се страхуваме, не е ли по-добре да празнуваме? В повечето “модерни” традиции няма нищо чак толкова модерно – просто трябва да спрем да смятаме, че за да направим път на новото, трябва да обезличим старото. Когато всъщност трябва да го почетем.
Зимното слънцестоене не е просто някакъв ден или час, то е ново начало. Повече от Нова Година, която на практика е формалност, природните цикли са тези, които винаги са ръководили живота на планетата. И вместо да живеем в хармония, постоянно се опитваме да избягаме от самите себе си, криейки се зад гръмки лозунги като “не можеш да спреш прогреса”. Аз пък си мисля, че “не можеш да спреш гората да се разлиства”.
От келтите до римляните, от маите до Египет, от славянските народи до Персия – всички сме почитали слънцето (и луната, но това е друга тема) по различни, но и сходни начини. Българският народен календар отбелязва зимата от Димитровден до Гергьовден и лятото от Гергьовден до Димитровден. Обичайно се счита, че зимната календарна обредност започва с Игнажден (20 декември). Аз имам специално отношение към този ден, защото синът ми се казва Игнат. Игнажден се основава на магията на първия ден и е свързана с мита за раждането на Новото Слънце (или Младия Бог) и отбелязва новото начало. Затова и има толкова голямо значение кой ще прекрачи първи прага на дома ни – това е поличба за годината напред.
Зимното слънцестоене е балансът между Ин и Ян, онзи момент на равновесие, вътрешно и външно. Или поне би трябвало да бъде. Затова и най-дългата нощ в годината всъщност е прераждане на светлината. И ако не можем наистина да празнуваме мрака (макар че ми се иска да можем, да спрем да го избягваме и да се срещнем с него), можем да почитаме светлината.
Хората много обичаме да има конкретен ден, от който да започнем да се променяме. Нова година, понеделник, рожден ден – нещо, което да бележи ново начало. И точно по време на зимното слънцестоене имаме възможно за най-дълга саморефлексия – истинска, дълбока и на тъмно – защо да не се възползваме? Да се опитаме да спрем и да притихнем, да чуем вътрешния си глас. Да запалим огън или свещи – дори да е съвсем символично.
Да украсим дома си с вечно зелени растения или герлянди от портокалови кори. Да хапнем нар, тиква, мандарини. Да си сварим чай, но истински и по възможност в много стара чаша. Да си построим крепост от одеяла или просто да се завием с едно родопско одеяло (през глава, както аз обичам да правя, когато нещо ми идва в повече). Да се наспим или да прекараме цялата нощ будни в очакване на новия изгрев. Да четем стихове и поезия. Както са правили хората преди нас.
Да си направим олтар с каквото мислим, че ще ни помогне. Да си намислим желание, намерение, да изпратим послание към самите себе си. Да си припомним, че мракът може да бъде дар. Шанс да натиснем пауза, да спрем, да почетем всичко, което е минало и да прекрачим прага на непознатото. Защото има два вида хора – такива, които се страхуват от неизвестното и такива, които се вълнуват от него. И всеки от нас решава дали ще посрещне бъдещето с тревожност или надежда – то така или иначе идва. Защото със зимното слънцестоене всичко свършва, но и всичко тепърва започва.
View this post on Instagram
Заглавна снимка: Rik Moors
