От сърце

- Моля те, вземи очилата!

- Не мога, за какво са ми? Те са си твои, аз си имам очила.

- Държа да ги вземеш.

- Стига глупости, защо упорстваш?

- Как защо? Вземи ги, за да може, всеки път щом погледнеш през тях, да виждаш света през моите очи.

Казват, че пътешествията и книгите били двете инвестиции, от които гарантирано се става по-богат. По този повод се питам, дали ако светът е игра, в която ние сме нещо като Супер Марио герои, целта ни не е да минем нивото като съберем богатството на точките. На онези гледни точки, които възпаляват мисловната дейност и ни карат не само да поставяме под въпрос храносмляната “истина”, но и ни насърчават да натрупаме “километраж”, за да стигнем следващото ниво.

Пътуваме в пространството и времето, прекосяваме граници, навън и навътре, понякога сме пасажери, друг път - пилоти, а по пътя си събираме “очила”, през които да гледаме света. Така, както когато герой от игра събере по пътя си предмет с точки, а на екрана засвяткат от радост конфети, и на нас ни светва нещо, но в главата, когато съберем по някоя нова гледна точка.

Из “Джобни бележки за събиране на точки”

Активното слушане е добър метод за сдобиване с точки. Когато се вслушаме в събеседника си можем да открием, ако не друго, то поне някое стъкълце, призма през която да надникнем. Хубаво е да се изслушваме, дори и когато отсреща говорят много, но не казват нищо, или пък повтарят все едно и също нещо – онова, което те си знаят. В тези случаи също печелим, като осъзнаваме наистина какво богатство са очилата, които притежаваме. Това ни мотивира да продължим да разширяваме кръгозора си, защото не искаме да закърнява. Диагнозата “перде” на окото не ни принадлежи.

Дискусиите, особено с други търсачи на очила, са истинска наслада. Събират се всякакви гледни точки на едно място и настава пиршество. Спорът сваля обществено приетата мантия на кавгата и остава гол, за да ни спори; за да напредваме в начинанието си да разкриваме мистериите на живота. Най-хубавото на възприетата споделена гледна точка е, че правилото на мечо Пух важи с пълна сила – "колкото повече, толкова повече". Тук е важно да кажа, че приемането на гледна точка не ни обвързва непременно със съгласяването ни, в този даден момент, с нея. Ние просто отчитаме, че през тези очила, светът се вижда по този начин и ги прибираме в калъфче при останалите. Пък някой ден...знае ли човек?

А книгите, ех, книгите са такова богатство от гледни точки! Щастливи са хората, които могат да кажат, че са живели, а не просто съществували. Но истински богати са онези, които освен собствения си живот, са изживели още толкова, колко и книги да прочели. Те са пътували във времето и пространството, били са клетници и самураи, в страната на чудесата и сами на остров; господарствали са и са служили. Едно плъзване на пръстите по кориците и разгръщане на страниците ни надява нови очила, а понякога дори повече от чифт. Още по-ценни са точките от книги, които са ни толкова чужди като стил, че ни е страх да ги отворим, защото се опасяваме, че ще се удавим в дълбоките води на редовете им. Призмите на тези очила, добавят една цяла нова гама в палитрата ни.

Освен безграничните пътешествия, в които можем да се впуснем от някое кресло, е хубаво да прекосяваме и буквалните географски граници. Понякога трябва просто да прескочим оградата на двора, за да открием нещо невиждано досега. Пътуването навън по света често е съпроводено с такова навътре в нас самите. Всяка нова среда добавя нови щрихи в чертите ни. А отвъд хоризонта, винаги ни чака нова гледка с нов хоризонт. 

Истината, обаче, е, че всички тези очила сами по себе си, не ни правят по-богати. Събрани и прибрани, макар и прилежно, те не служат за нищо. Затова и най-важният елемент от играта е наблюдението. Времето, в което, след като сме напрегнали очния нерв, завихряме мисълта във валс на съмнението. Когато подложим под въпрос собствените си мисли; когато абсолютното и абсурдното се хванат за ръка; когато дадем бинокъл на късогледството, за да види голямата картинка, и лупа на далекогледството, за да се взре в детайла, тогава магията на очилата оживява.

И на най-широко скроеното око, периметърът на периферното зрение не би могъл да даде 360-градусова гледка. Онези, обаче, които се научат не само да боравят с различни очила, но и да четат с тях между редовете, събират в себе си призмата от върха на планината. А гледката оттам е с 360-градусова панорама.