Интервюта

Само преди няколко месеца на българския пазар излезе дебютната книга на Валери Стоянов: „Адвокатски поверия, или всичко, което трябва да знаят клиентите“. Книгата е един нетрадиционен поглед към българската правна система, сборник от лични преживявания, анекдоти и „поверия“, натрупани през над 30-годишната кариера на автора като прокурор, съдия и адвокат. Издател е „Редактор.бг“, а редактор журналистът и общественик Васил Койнарев.

Текстът е умишлено написан на разговорен, понякога дори диалектен език, за да отрази неофициалните разговори „на четири очи“. Основната ѝ цел е да бъде полезна за клиентите, но също така предлага интересни прозрения и за юристи, и за широката публика, и изобщо за всички онези, които се сблъскват с правната ни система.

Валери Стоянов първоначално иска да стане следовател, но не е приет. Кариерата му започва като прокурор, който е изпратен да работи в Ардино. По-късно става съдия в районния съд в Пазарджик, а след това и адвокат. Тази последователност от роли – прокурор, съдия и адвокат – му дава многостранен поглед върху правосъдието у нас.

Г-н Стоянов, в предговора на „Адвокатски поверия“ споделяте, че книгата е написана „случайно – без да съм планирал и да искам“. Какво значи това? Че човек се буди един ден и хоп, решава да напише книга, или? 

Не става точно така, но когато има причини, повод все ще се намери. Повече от тридесет години се трупат различни събития и впечатления. Както ни учи философията, в един момент количествените изменения прерастват в качествени. Почти всеки юрист с повече стаж може да напише една книга, трябва му сигурно повод, навярно и планът на Съдбата трябва да е такъв.

Допълвате, че сте изпратили написаното „на шега до приятел“, което всъщност е и първи читател. Каква беше неговата реакция и как тя повлия на решението Ви книгата да види бял свят? Какви реакции получавате до момента? 

Пореден разговор на вечните теми: тази пуста дума „справедливост“, правосъдие, каква е тая държава... Този приятел е с труден характер, не е съгласен да го цитирам, но той подхвърли идеята. След това беше изненадан, че съм я приел, трябваше да минат седмици, за да прочете какво съм изпратил. Реакцията – чел е книгата и не спирал да се усмихва. Не очаквал, че на такива теми може да се говори с хумор и ирония. Като чух неговото мнение, реших, че трябва да я прочетат и други хора. Реакциите са от всички страни и по различни начини, но все положителни. По телефона, по мейла, по улиците, всички читатели потвърждават, че не са очаквали на такива сериозни теми да може да се пише забавно и развлекателно. 

С една книга цялото семейство запълва седмицата с положителни емоции, редуват се да я четат, през уикенда я обсъждат. Забавляват се и научават нещо ново я за правото, я за живота. Като се замисля, май евтино я продавам. Май ще трябва да си сменям счетоводителя. Казах му адвокатска цена да определи, няма как да е евтина, но нещо не сме се разбрали. Те, като я прочетат 4 – 5 човека – без пари им излиза.

Защо точно „Адвокатски поверия“? В какво вярват адвокатите? А какво трябва да знаят клиентите, какво те не знаят всъщност? 

Поверията следват човека от зората на цивилизацията. Сигурно обобщават опит и помагат за ориентация в живота. Има ги във всички сфери. Описвал съм и прокурорските, и съдийските поверия, така, както ги помня от едно време. Иначе адвокатите трудно вярваме, искаме доказателства, не се влияем от думи и сълзи. Имаме право, нещо повече, длъжни сме да се съмняваме. Обратното, клиентите трябва да вярват на адвоката, към когото са се насочили. 

Ако някой ни потърси за защита, ще му повярваме, ако представи документи и финансира делото. Не вярваме на мъжка дума, защото мъжете не говорят, а действат, дават доказателства и пари. На сълзи не вярваме изобщо, точно обратното. За нас сълзите са вид психическо насилие, средство за манипулация или измама. На дело е като на война, не може само с пряпорец да тръгнеш и да разчиташ, че ще спечелиш, защото твоят е и по-шарен.

Това, което повечето клиенти не знаят, е, че в правото е като в медицината – две и две не винаги прави четири. Законът е един, всички съдии са юристи, но правораздаването често е противоречиво. Всяка година по десетки дела Върховният касационен съд и Върховният административен съд постановяват тълкувателни решения, с които посочват кое тълкуване на съдиите от долустоящите инстанции е вярно и кое не.

Книгата е организирана около 12 основни „поверия“. Има ли някаква специална символика в избора на числото 12 и по какъв критерий подбрахте точно тези поверия от множеството, с които несъмнено сте се сблъсквали през годините?

Явно има нещо в това число. Нещо магическо. Дванадесет са съдебните заседатели в много държави, помним, нали? „Дванадесет разгневени мъже“ (12 Angry Men класическа филмова драма от 60-те години с участието на Хенри Фонда) – класика. Дванадесет са апостолите на Христос, дванадесет се крачките при наказателния удар – дузпата. Поверията са точно дванадесет и са тези, които са в книгата, така са ги пресели вековете. Нямаше какво да се избира, просто ги цитирам и разказвам за дела и съдби, които ги доказват. Те са от векове!

Интересно поверие, което сте споделяли и с мен, е: „За правосъдието трябва да се мисли като за вид болест“. Какво имате предвид? Болест ли е правосъдието у нас, или по принцип?

Не само в България и не само сега, винаги и навсякъде правораздаването е свързано с несигурност и рискове. Класически довод: виж богинята на правосъдието Темида – има везни да премери, има меч да отсъди, но има и превръзка на очите и като посегне, не се знае кого ще удари. Това изображение въобще не е случайно. Гледаш в медицината, симптомите едни и същи, лекуват хората по един и същ начин, а често резултатът е различен.

Точно днес чета в интернет (б.а. около 22 май), че в Гърция българи са осъдени на по 140 години затвор за трафик на имигранти. В България за това дават по няколко месеца, максимум 2 – 3 години затвор. От свое име ще кажа, че не съм съгласен нито с практиката у нас, нито с тази в южната ни съседка.

В „Адвокатски поверия“ разказвате множество интересни и почти невероятни случки от различните етапи на кариерата си – като прокурор в Ардино, съдия в Пазарджик и впоследствие като адвокат. По какъв начин всеки от тези професионални периоди обогати и оформи Вашето разбиране за „поверията“ в правната система? 

Обогати ме с емоции и спомени. Някои неща звучат невероятно, но са самата истина, така както я помня. Поверията в съдебната система също сам ги разказал по спомени от времето, когато бях част от нея. Сега я гледам отстрани, но нещата май пак са същите. Гледах на всичко от собствената си камбанария. Като прокурор – прокурорски, после по съдийски, сега като адвокат. Нито една гледна точка не е съвършена, но мисля, че тази на адвокатите е най-обективна. Не стоим в средата на обществото – търсят ни и бедни и богати, виновни и невинни. Поверията, които помня от съдебната система, също са родени от обективния живот и като такива, не са отговорност на отделни лица или колективи. И други хора да бяха, поверията щяха да са същите.

Как успяхте да намерите баланса между фактологичната достоверност на разказаните истории и необходимостта от обобщение или промяна на имена с оглед правото „да бъде забравен“ всеки един човек?

Правото на всеки да бъде забравен, е познато отдавна на съдебната практика по света. Сменях имена и райони, обобщавах случаи и ги смесвах. Надявам се да съм постигнал баланс, макар че поверията важат за всички съдебни райони и отвсякъде може да се намери някой, който да се разпознае. Като нищо може да съм описал съвсем точно човек или събитие, за които изобщо не съм чувал. Но пък такива хора не четат книга като моята, тя не е и предназначена за тях.

Ако трябва да дадете един-единствен, но най-важен съвет на човек, на когото му предстои да се сблъска с правосъдната система – било като клиент, свидетел или в друго качество – какъв би бил той, изхождайки от мъдростта (или цинизма) на всички тези „адвокатски поверия“?

Кратко и ясно: От всички икономии най-вредна е икономията на средства за адвокат. Както казват старите хора – в съда не потупват по рамо. Ако не ми вярваш, погледни живота – съдии и прокурори, като закъсат някъде, търсят адвокат да ги защитава. Дори и политици и бизнесмени. Да припомня и за бившия главен прокурор, който каза за нас, адвокатите, че защитаваме престъпници за пари. После и той потърси адвокат да го защитава. Такъв е животът. 

СНИМКИ: Антон Даскалов