От сърце

Отдавна не бях виждала толкова красиво създание. Беше малка и невинна! Усмивката ѝ беше като сапфир, човек не можеше да ѝ се налюбува. Затова и всеки минувач не откъсваше поглед от нея. Русите ѝ дълги коси се спускаха по раменете, а очите ѝ блестяха като малки светулки. Имах чувството, че ако се огледам в тях, ще имам възможността да зърна своя детски образ, връщайки се години назад.

Но цялата тази нежност и жизненост, чрез които стопляше сърцата на хората, сякаш угасна за миг.  Блестящата ѝ усмивката се изпари, а на нейно място се появи една хладна и унила физиономия върху нежното ѝ лице. Съсредоточено наблюдаваше някого, но кого?

От другата страна на банкета стоеше още едно момиче. При всички положения беше на нейните години, но за разлика от нея беше на високи обувки, с къса пола, маникюр и буйна черна коса. Сигурно излизаше току- що от фризьор, защото не знаеше, че вали и веднага се притесни да не би да ѝ се развали грима. Когато извади таблета от чантата си, за да се обади на някого русото момиченце мигновено погледна към ръцете си. Но в тях нямаше голям телефон, а уоки-токи- ИГРАЧКА. Прииска ѝ се и тя да има такъв...

Живеем в свят, който е залят от промени, но и изпълнен с най- необикновени обещания за бъдещето. Свят, белязан от напрежения, конфликти, социална детерминираност и пропит с отровата на порочността, деградацията и експлоатацията на думи като чест, самоуважение и достойнство. Свят, в който малките момичета вече не играят на криеница или с кукли, а се стремят от малки да се превърнат в "големите" си каки- плеймейтките. От непрестанните игри с кукли „Барби“ и плюшени мечета се появи перманентното стоене до късно в дигиталната мрежа. "Чатенето" измести четенето, фалшивите гримове се превърнаха в истински, обувките на мама - в техни собствени, а детството в ИЛЮЗИЯ. 

Някои казват, че детството е най-скъпоценният дар и същевременно с това най-щастливият период от човешкия живот, тъй като това е времето, когато вярваме в чудесата. Имаме надеждата, че можем да променим света и сме уверени, че скоро ще го направим.

Животът е бял лист, а детството е цветната химикалка, с която го обрисуваме. И така с всеки следващ лист бъдещето ни дарява с още толкова химикалки, но цветът им, като че ли избледнява. Защо? В днешно време хората изхвърлят детството си като непотребна и стара играчка, бързайки да пораснат. Забравят за него като телефонен номер, който вече не е валиден. Без да осъзнават, че именно то е акумулаторът за техните идеи. Детското любопитство е най-големият дар за един човек. Кара ни да търсим, да се интересуваме и да откриваме нови неща в живота.

Всички сме продукти на своето детство! В крайна сметка какво е патриотизъм, ако не любовта към гозбите и ястията, с които сме се хранили като дете? Какво е радост, ако не игрите навън с десетки деца, без да те интересува от каква раса или етнос са, каква религия изповядват, или пък дали са много "популярни" във Фейсбук? Какво е любопитството, ако не изобретяването на нови играчки, строенето на къщи и возенето с лагерници? Какво е животът без невероятните, изпълнени с неизмеримо щастие детски моменти?

За съжаление груповите снимки със съседските деца се превърнаха в селфита. Играчките в iPad-и, iPhone-и и селфи стикове. Насладата от пътуването се превърна в отбелязване на местоположението в социалната мрежа. Изразяването на емоции в „ реагиране“ с емотикони, а неспирните игри в мрачна стая със спуснати завеси. Малчуганите се превърнаха в зомбирани Интернет потребители, залепени за телевизорите и компютрите. Като главната им цел е да се качат на трамплина на живота, колкото се може по-бързо, за да прескочат своето детство, без да осъзнават, че после ще го търсят.

"Ну заец- ну погоди" беше любимото ми детско филмче, за което винаги се сещам с усмивка. Обикновено нямах търпение да настъпи събота, за да отида на гости при баба. Сега като затворя очи виждам прекрасните, току-що изпечени, шоколадови курабийки, които моята баба приготвя с такава лекота и изящество. Сякаш и в момента усещам аромата на канела. 

А днешните деца за какво ще се сещат с носталгична усмивка? За магазините и киното в мола? Дали ще могат да изградят същата вихрушка от бурни спомени, за които ще се смеят и разказват със сълзи на своите собствени деца? Това е въпрос, чийто отговор се модифицира с всеки изминал миг, защото  поколенията се променят. Така, както поколенията на 90-те, вече не са деца...

Автор: Мартина Бонева