Култура

Ревю на „Последните българи“ от Делиян Маринов

Когато при мен пристигнаха „Последните българи“, първото нещо, което ме трогна до сълзи, беше посвещението на Делиян Маринов. Думите му разкриваха онази способност, присъща единствено на добрите автори : да виждат и разчитат характерите на хората, без дори да ги познават.

Делиян вече има зад гърба си (или трябва да кажа под перото си) не един роман. "Пътуване през спомени" е поредицата, с която бих искала да продължа читателското си потапянето в творчеството на този автор. Но ... се запитах... защо след като пише основно фентъзи и хорър, Делиян си поставя за цел да ни представи един различен свят - нашият свят... или поне света, в който ни предстои да заживеем (или вече живеем). 

По стар, детски навик, погледът ми се прехвърли на последната страница на "Последните българи".

„Читателю, скитал ли си по родните земи?…

… Бил ли си из пустеещите села на Балканите и Родопите?

Виждал ли си порутените къщи и сринатите до земята плевни? …“

Това беше моментът, в който книгата се сви в скута ми, а умът ми започна да пропада в онези носталгични селения, които хората наричат „спомени“.

И си спомних…

… за деня, в който слязох от вечерния влак, най-после уморено „акостирал“ на гарата в родния ми град, и видях възрастния дядо да продава мед. Сам, треперещ, изнемогващ. Усещах на плещите си умората му. Денят, натежал от мрачни мисли за залязващото слънце на живота му, гаснеше. Той ми сподели, че продава мед, за да помага на внучката си. Медицината струвала скъпо.

… за деня, в който видях плачещата баба Гинка. Откраднали й пенсията, докато била на паша с единствената си козичка. Тежките й слова още се сипят в душата ми.

Просълзих се отново… но въпреки това зачетох.

Заради емоционалният тон, който вече беше зададен на предстоящото четене, реших да отворя на произволна страница. Произволната страница носеше името „Орисия“. Докато очите ми жадно попиваха сюжета, у мен се зароди порив. Поривът, който усещаш, когато някаква несправедливост предстои да се случи, а ти можеш само да наблюдаваш безучастен. Качество, което си усвоил до съвършенство. Качеството- причинител на безнаказаното зло.  Не казвам, че безучастността е Коренът на злото, но несъмнено е Двигателят на отмъщението. Тя е онзи подтик, онзи екот, катализаторът из под чиято безпаметна агония се „ражда“Вечната, Непреходна сентенция : „око за око, зъб за зъб“.

Но в това уравнение равенство няма. Има силна и слаба страна. И везната никога не може да застане в равновесно положение. Авторът ни показва точно това. Как агонията от малкото ти битово спасение бива изродена в мъст. Как мъстта замъглява съзнанието. Как се мре страдалчески. Как народът гине, но вече от ръката не на чужди, а на свои. Когато не справедливостта накланя везната, а силата (на властта, парите, беззаконието), тогава изходът е предречено кървав.

Но той не носи справедливост, носи само още безпаметност.

Когато апатия е покрила земята, от нея никне само троскот. Тя е само бегло отражение на безконечното търпение на дядо Атанас. А Златния кръст – опиращ сякаш в самите небеса – той е само още един апатичен наблюдател. Наблюдател, който с „участието“ си във финалната сцена, директно ме препрати към спомените ми за Вазов и безсмъртните му думи:

„И господ от свода, през гъстия дим,

гледаше на всичко тих, невъзмутим!…“

(„Кочо“)

Тук Господ  … е Народът

… и Държавата

… и Нас

Всички ние – тихи, невъзмутими, примирени, апатични. Забравили истина и корени.

Забравили, че точно този дядо Ата(нас) е отражение на всички НАС.

Винаги усещам дълбока връзка с книгите, които влизат в живота ми. Да, говоря за тях като за хора, защото познанието и опита, които ми дават, за мен се равняват на познанство и разговор с качествен събеседник. Всяка книга е написана от Човек, сътворил свят и характери на Човеци, често базирайки се или поне взимайки черти или качества от реални прототипи.

Книги – Хора – познанието е едно и също за мен.

Затова и този път бях убедена, че страницата, която зачитам, ще ми донесе отговор или насока за някое от всичките ми лутания.

„Кръщение“ ме грабна с едно от изреченията си : „За момент Васко усети онова, което все търсеше и все не намираше – душевния мир“. И ето ме – слята с героя. Опитващата се ред след ред бегло да докосна, онази струна от душата му, която ме накара да копнея за това усещане.

Изпитах го, но само мимолетно. За секунда. Също като Васко. Душевният мир е сложно състояние. Макар и подготвена, Душата се учи на живот от заобикалящата я среда и от хората в нея. Какво се случва, когато уроците са тесногръдие, неразбирателство, нетолератност? Как едно бебе – една крехка, неосъзната душа, започва земния си път? В мир или насред междуособица? Доколко това предопределя жизненият й път и развитие?

„Миналото се повтаряше. Да, някои от роднините му можеше да казват, че има родово проклятие, но Васко знаеше къде е причината. Тя беше у хората и няма по-голямо проклятие от техния нрав“.

Продължих със „Зачатието“…  от пристрастие … към първото изречение: 

„Хубавата Елена беше най – известната курва в цялата околия“. 

Щом е Елена, разбира се, е хубава! Но вижте епитетът „курва“ (лепнат след историческата, бих я нарекла дори епична, героична, едноименна троянска Еленина хубост), трябваше да бъде разтълкуван.

Това беше разказът, който прочетох със свито сърце и на един дъх. Затаен. Издишах едва накрая. Но не от успокоение. Ако искате хорър – ето ви хорър. Мисля, че картните, които сюжетът нарисува в съзнанието ми, ще ме преследват дълго.

Един хорър е добър, когато несъзнателно те кара да се оглеждаш предпазливо из стаята, докато четеш. Непрекъснато хвърлях погледи към вратата. Все ми се струваше, че нещо се спотайва. Така както ужасът се спотайваше в съня на Елена. Ярък, страшен, чакащ…  пролуката към реалността.

Последният разказ, за който ще споделя впечатления си, е „Бащи“. Защо избрах да завърша точно с него?

Защото го усетих като Началото и Краят. Като Примерът. Онзи пример, онова конкретно състояние, което те изгражда като характер с позиция и принципи. Защо го наричам състояние, а не качество, възпитание или урок? Защото лошият, грешният Пример, не развива. Той бележи. Може да поспорите и да отвърнете, че всичко развива – макар и в някои случай отрицателно. И донякъде ще бъдете прави. Но има белези, които срастват с нас. Те не позволят растеж на душата. Особено, когато тя е слаба, крехка, детска.

Детето трудно устоява на Примера, когато той е отрицателен. Или успява да се пребори с него и да израсне по-силно и мъдро. Или се слива с Примера.

…

Не знам, скъпи четящи, дали това са „Последните българи“. Техният ген, воля и слабости, текат в нашите вени. Парят, пулсират, опитват се да ни напомнят. Но ние ги заглушаваме. Опитваме се да ги откъснем от себе си. Ампутирали сме онова, Балканското усещане – копнежът по една сплотена нация. Справедлива, равна, българска. Сега сме бедни и богати, градски и селски, първи и последни. Никога равни. Забравили сме, че сме общ, единен организъм. Вместо да го съхраняваме и пазим, ние ежедневно го рушим. Всеки къса по парче, без да осъзнава, че рушейки него, разрушава себе си.

Ако това са „Последните българи“, какво ще остане след тях? 

Видео ревюта на книги можете да откриете в моя канал - Stef's Library и в книжния ми блог!