Интервюта

Днес ще ви запозная с едно ходещо произведение на изкуството или по-скоро танцуващо. Алекс Драгова е на 19 години от Хасково, но вече е натрупала солидно количество професионален опит като танцьор, хореограф и педагог, с многобройни участия в международни проекти и състезания зад гърба си и още повече предстоящи. 

Зад емоцията, която изразява с всяко привидно безусилно движение, се крият хиляди часове труд, травми и лишения. Оптимист по душа, който прескача препятствията на пътя си и продължава към следващата цел.

Коя е Алекс Драгова?

Аз съм Александра Драгова. Произхождам от семейство с много богата история. Бих казала, че в характера ми се крият чертите на всяка една от националностите от произхода ми - български, руски, немски и гръцки. Може би и точно заради тези мои качества и неудържимата ми енергия майка ми е решила да ме запише, още когато съм била на шест, в местната школа по танци.

И така... Започна всичко.

Ежедневни репетиции, безброй обучения при различни специалисти от цял свят, всеки един от които е допринесъл с нещо за развитието ми. Хиляди състезания в България и зад граница, много титли от различни рангове, като започна от местни и завърша с европейски и световни, множество стипендии.

В момента съм танцьор, хореограф и педагог. Много се гордея с това и съм оптимист за бъдещето си, защото полагам изключително много труд и трудно се отказвам, независимо от препятствията, изпречили се на пътя ми.

Казват, че танцът е езикът на душата, какво е за теб танцът?

Стремеж да преминеш отвъд границите на възможното и даже да усетиш липсата им. Танцът е и възможността да създаваш своя собствена реалност и да можеш да я споделиш. Да умееш да превръщаш неумолимата ярост някак магически в нещо красиво, без его, е това, което движи целия ни живот. Отвъд тази красота лежат тежкият труд, болките, травмите и лишенията.

Помниш ли момента, в който реши, че искаш да се занимаваш с танци?

Никога не е имало конкретна причина или събитие, поради което да заобичам това изкуство или да бъда категорична в определен момент, че искам да се занимавам с това професионално. Стана постепенно, започнах да танцувам, когато бях малка и все още не осъзнавах какво и защо го правя. Беше весело, бях сред приятели, много пътувания, състезания, красиви костюми, нови запознанства, адреналин, с една дума - приключение.

Скоро дойдоха и първите победи, които ме стимулираха и ми дадоха куража да продължавам да работя все повече и да се развивам. Но някак не ми беше достатъчно просто да се състезавам с чужда хореография. Никога не бях сигурна дали не бъркам стъпките и дали успявам да изиграя напълно образа, който ми бе поставен от хореографа, и това не ми даваше истинско удовлетворение и свобода. Почувствах нужда да започна да се изразявам сама и освен да бъда част от нечий чужд свят, да започна да рисувам и свой собствен. Тогава започнаха първите ми слаби опити да създам своя собствена хореография. Може би именно това бяха първите искри, които прехвърчаха между мен и танца.

Оттогава колкото повече продължавах да танцувам, толкова повече осъзнавах какво е да твориш изкуство. Направих извода, че танцът ми дава възможност да създам нещо без думи, нещо, което говори вместо мен и разказва на хората.

Откъде идват вдъхновението и мотивацията ти?

Вярвам, че човек може да бъде вдъхновен от всичко. Дори от падащо листо. Звуци, аромати, движение - всичко може да бъде източник, стига да гледаш на света с отворени очи. За мен лично най-голямо вдъхновение са младите танцьори, на които преподавам. От тях, честно казано, можеш много да научиш. Вдъхновяваща е тяхната благодарност, когато успееш да докоснеш сърцата им, всеки път, когато даваш частичка от себе си.

Имаш ли любима песен, на която танцуваш?

Честно казано, смятам, че сме заобиколени от една необятна вселена от музика, която аз ежедневно се опитвам да изследвам и преоткривам и не бих могла да кажа, че имам само една единствена песен или музика, на която обичам да танцувам. Има много музикални парчета, които са докоснали душата и сърцето ми по много начини и когато ми остане време за себе си, винаги обичам да си ги пусна и просто да импровизирам.

Снимка Даниела Йорданова (sucks2beyoou)

Снимка Даниела Йорданова (sucks2beyoou)

Наскоро твоя хореография бе сред номинираните за награда за хореография в областта на съвременния танц за млади творци, как се почувства след това признание?

Да, все още ми е трудно да повярвам какво се случи. Бях изключително развълнувана от факта, че съм поканена на тази толкова престижна церемония и че съм сред номинираните. На 29 април се проведе и самата церемония по връчването на годишните награди на Асоциацията на хореографите в България „Златна муза” 2019 г. в зала 3 на НДК. Имах високата чест и отговорност да стана лауреат в категория „Хореография в областта на съвременен танц за млади творци” и носител на наградата „Златна муза” с хореографията ми за танца „Смъртта дава живот”. Отличието ми бе връчено от Eva Maydell (Paunova).

Искам да благодаря и на хората, които стоят зад номинацията ми, и на хората, които ме подкрепят безусловно и ми дават кураж и стимул да работя все по-усърдно и да продължавам да творя в България. 

БЕЗКРАЙНА БЛАГОДАРНОСТ!

Освен танците, какво друго запълва натоварения ти график?

В момента съм студент в Нов български университет в програма „Театър” и бих казала, че съм много щастлива, че имам възможността да бъда сред толкова невероятни хора и да черпя опит и вдъхновение от тях.

Освен това се опитвам да намирам време за семейството и приятелите ми, които са неизменна част от цялото това мое пътешествие и ме подкрепят безусловно във всяко едно начинание.

Сподели ми, че сценичната треска винаги е там преди представление и предпочиташ тя да бъде там.

Определено сценичната треска винаги присъства при мен преди излизане на сцена. Не се притеснявам толкова от това как ще се представя на сцената, а по-скоро от това, че от другия край стоят хора, които искрено чакат да видят и усетят моето изпълнение и да бъдат част от него. От дете винаги са ме учили, че първо танцувам за публиката, след това за себе си, когато излизам на сцена. Така и остана и все още смятам, че без хората, които ни гледат и с които можем да споделим всичко това, нашето изкуство нямаше да съществува. И може би именно заради това тази ми сценична треска не отминава до ден-днешен и не искам тя да отмине. 

'

Ако трябваше да избереш само един стил, на кой би се спряла?

Надявам се да не ми се налага да избирам, но ако е така, бих казала Contemporary – това е стилът, който ми дава лично най-голяма свобода да творя. 

Цитат, който резонира с теб?

„Всеки момент на светлина и мрак е чудо.” - Уолт Уитман

За какво мечтаеш?

Мисля, че цялото ми отношение към мечтите се съсредоточава в едно изречение - мечтите не са бягство от действителността, а само средство да се приближа към нея. Затова те се променят непрекъснато и растат заедно с мен.

Какво би казала на хора като мен, които винаги са искали да запишат някакви танци, но все още не са го направили?

Смело го направете! Ще ви даде изключително много!