Интервюта

Александрина Валенти не може да бъде описана с една дума. Тя е жена, съчетала в себе си много видове изкуство - от рисуването до писането. Основната ѝ професия е графичен дизайн и точно тази нейна страст, освен всичкото останало изкуство, я отвежда във вечния град - Рим. 

Александрина е душа, която витае в света на Фелини, любовта, болката, спомените и слънчев Рим. Наскоро излезе и дебютната ѝ стихосбирка "Амаркорд", в която има от всичко по малко - от детските спомени до великите любови и примиряването с това, което си отива. Преди месец ѝ беше връчена Специална награда за поезия от националния литературен конкурс "Георги Черняков".

Коя е Александрина Валенти?

Все по-често се уморявам от нея и вечното ѝ въжделение да умее. Не разбирам откъде има толкова енергия за всичко, което върши, за цялото внимание, което отделя да разбира другите, редом със себе си. Честно, не ми се ще да се поставя на нейно място, но пък, ако изпитвах завист, щях да ѝ завидя, че е такава късметлийка, макар нещата да ѝ се случват по трудния начин, защото тя такъв морал си е избрала.

Ти се занимаваш с рисуване, поезия, проза, фотография и журналистика. Как съчетаваш всички тези видове изкуство и какво ти носи всяко едно от тях?

Занимавам се с графичен и уеб дизайн по професия, работя на свободна практика. Благодарна съм на всички хора, които се доверяват на уменията ми и вкуса ми за личните си проекти. Останалото изброено е емоционален начин да изразявам света си. Да пиша, означава, че нещо е натежало на везната дотолкова, че да пожелая да направя най-страшната крачка за мнозина – стриптийз на душата. Рисуването е върховна медитация. Това са вратите в мен, които сами решават коя кога да се отвори, а аз наистина не правя нищо повече от това да вляза в стаята и да изслушам необятното.

Изучаваш "Визуален и иновативен дизайн" в Рим. Защо точно Италия? В какво се крие вдъхновението на Вечния град?

Дипломирах се отлично. Италия е синоним на изкуство, Рим е сълзата на лицето ми - от чисто щастие.

Книгата ти "Амаркорд" носи заглавието на едноименния филм на Федерико Фелини от 1973 г. По какъв начин се преплитат киното и поезията в творчеството ти?

Киното не е спирало да ми бъде страст. Животът ми е кадри, на които сама пиша сценария и режисирам. Понякога сърцето наема някого да го прави вместо мен, но се оказва излишен разход. Привлича ме магията на лапидарното изразяване.

Липсваме ли на себе си, щом винаги вървим рамо до рамо с едно смъртно същество - самите нас?

Подозирам, че така сме устроени – все нещо да ни липсва. Това не бива непременно да се приема като негатив. Смисълът е в протягането на ръцете – ще дойде при теб, ти ще стигнеш до него или просто не е за теб. Необходима е повече смелост, тъкмо това търся и ценя все повече у хората. 

Доколко сме склонни да бягаме от спомените и да пъхаме ключа към забравата?

Не бягам от спомени, проблеми, страхове, препятствия. Ключът на апатията е за тези, които са прескочили прага ми на търпение. Да продължиш, означава не да забравиш, а да преглътнеш сухата хапка на обстоятелствата и отново да проходиш.

Стига ли ни цялото време, за да изтрие нишките самота от допира на тялото с някого, който не идва никога навреме?

Времето никога не ми е достатъчно, но чрез него се сдобих със силата да пускам тези, които не идват никога навреме. Ще дойдеш, ако имаш да идваш. Старая се да не чакам никого, в противен случай сам се оковаваш.

Кога и колко силно можем да обичаме това, което нямаме?

Великата глупост на човешкото съзнание е да си въобразява, че обича винаги повече онова, което няма.