Защото избрах България

Днес ще ви разкажем интересната история на една млада дама, която е живяла на различни места из Европа, но в крайна сметка се е прибрала в България. Тя е Ангелина Ангелова, на 33 г., от София. Живяла е в 5 различни държави в Европа. В момента живее в София, занимава се с онлайн търговия на български билки и сувенири, учи маркетинг, а освен това е треньор по женски футбол и практикува йога.

Ангелина: Заминах на 11-годишна възраст за Словакия, майка ми спечели конкурс за работа в Българското училище там. За семейството ми бе спасението от тъмни, бедни и мъчителни години в България. В Братислава останах до 19-годишна възраст, след това заминах за Швейцария, бях там 2 г. За кратко преследвах футболна кариера в Гърция. Последната ми чуждестранна държава беше Ирландия - заминах, за да изплащам заема, с който си ремонтирахме жилището, и там прекарах 4 г. Общо съм живяла зад граница около 15г.

Тийнейджърските ми години минаха в Братислава. Научих езика от първа ръка, като ритъм, емоция, хумор. Бях далеч от близки хора и това много ме объркваше, трябваше тотално да трансформирам усещанията си за правота и морал. За осемте си години там учих в Българско училище, станах шампион по футбол на Словакия за девойки със Слован Братислава, завърших Американски колеж и получих словашки паспорт, който ми отвори безвизови врати за голяма част от света.

Въпреки това избрах да живея в България.

Мога да кажа, че там осъзнах какво значи самотата в цялост. Когато животът откъсне дете от удобството на познатите му детски представи, е съкрушително и определено нанася дълбоки емоционални белези. В Словакия сякаш се научих да притъпявам емоционалния си растеж с професионални лични постижения. До ден-днешен, когато чуя езика, изпадам в дълбоки меланхолични вътрешни конфликти, в които се преплитат самотата и носталгията. Завърших и тръгнах оттам.

Швейцария се появи като спасение за мен. Учителката ми по биология от колежа ми помогна да започна работа в училището, в което тя работеше, и да прекарам едни прекрасни години в едно от най-съвършените училища в света – Алпийски колеж Бо Солей. Като асистент във всяко звено на училището бях човекът между учителите и учениците, на 19 г. бях двете страни на една и съща монета.

Допреди 3 г. определях годините си в Швейцария като най-ползотворните в живота си. Живот на най-чистия въздух на планетата – 3200 м. в сърцето на Швейцарските Алпи, пиех най-чистото мляко на света, изкачвах планини, карах ски, бях треньор по футбол, обучител, отговарях за собствена „къща“ с ученици, бях част от експедиция до Килиманджаро и какво ли още не. Думите са недостатъчни да опишат уроците, които получих там. Но и оттам си тръгнах.

Замених швейцарския рай с България. Нещо ме дръпна! Необяснима сила, която дърпаше отвътре. Прибрах се, записах се да уча, започнах да играя футбол, станах най-добрият вратар на България, викнаха ме в националния ни отбор, започнах работа в Американския колеж в София... За жалост, развих способността да се чувствам за кратко „емоционално сита“, когато постигна нещо.

Егото на нас, съвременните хора, е като деветте стомаха на Алф – никога не е достатъчно нахранено и винаги е ненаситно търсещо някоя нова котка. Заминах да играя за вицешампиона на Гърция – Олимпиакос Волос – накратко, тръгнах си по-бързо, отколкото отидох. Емоционалното и професионално развитие вървят в различни посоки.

Ирландия, what’s the craic? В Ирландия всичко е craic (забава). След дълго търсене на работа работих в Майкрософт, в Ибей на много хубави длъжности, взимах добра заплата. И резултатът беше 15:0 в полза на професионалните ми постижения и... да, в ущърб на емоционалното развитие. Бях доста адаптивна, разбирах от десетки манталитети, владеех хумора на редица нации, умеех да се впиша във всеки разговор, на всякаква тема с каквито и да е хора. И точно в пика, когато външният свят във Фейсбук вижда прекрасните снимки от Тайланд, точно в пика усещах пустотата! И глухотата. Чувствах се като зубъра в училище, който бе изчел целия учебник на живота, но тестът му беше само един въпрос: „Коя си всъщност?“, и си се представях как прелиствам страниците безпомощно, търсейки точно този отговор, „Какво, за Бога, означава коя съм?“

Това бях аз от хилядите ми часове, прекарани далеч от България – един житейски зубър, познаващ много разновидности на човешката психика и его, оформен спрямо модела на други различни модели, но душевно глух, душевно сляп, душевно сух. Прибрах се тук отново по необясними причини, отново нещо дърпаше. Прибрах се с „fancy“ опита си, с „fancy“ чуждиците си, с „fancy“ мечтите си, прибрах се като свой собствен „фен“-си.

Заложих на бизнес. След като съм обикаляла толкова, е съвсем логично да се занимавам със сувенири, предвид състоянието на сувенирите в България и богатия ми набор от впечатления през годините. Мислех си, че разбирам механизма на нещата, можех да направя дисекция на всяка мисъл, човек, навици и поведение. Цинизмът ми стигна дотам, че смятах идеите си за неизмеримо велики спасителни идеи, които ще подпомогнат спасението на България! И разбира се, се заобиколих със съмишленици, които да продължат да напомпват и без това вече пукащото-се-по-шевовете „скромничещо“ его. На его-гребена на вълната бях човекът с чужбинския пламък в очите! Да си дойда от чужбина и да променя България!

Преди 3 г. се случи най-големият късмет – попаднах на човек, който неуморно и непрестанно да ме спъва в собствените ми илюзии. Появи се моят духовен учител и всеки ден ми пишеше по една опашата двойка на всяка величайша идея и мечта. И това в продължение на три години. Сякаш се събуждах с боксова круша в лицето, изправях се пред илюзията за себе си, грижливо строена като лего в продължение на 15 г. Сякаш бях заобиколена от огледала, които постоянно крещяха: „Коя си всъщност?“.

Живях достатъчно навън от ранна възраст, за да не изпитвам дълбока носталгия. И откакто съм тук, се чувствам като непасващото парченце пъзел, на всяка крачка изпадам в недоумения, тук всичко е на обратно. Моят учител ме сблъска с една книга, чрез която си обясних много неща за връщането си тук. Винаги съм казвала на майка ми да ми говори на български, защото за мен това е майчиният език и с него усещам майчина любов. Въпреки това, когато се прибрах тук, речникът ми бе изпълнен с чуждици.

Бях най-върлият защитник на тезата: „Някои думи ги няма в българския език, защото самото нещо не е измислено тук“. Водила съм часове спорове с така наречените от мен „псевдонационалисти“ (в много случаи вероятно са били хора, обичащи България), дори имах лекция в ЮЗУ, където си позволих да споря със студенти. Благодарение на книгата разбрах колко е важен езикът, защото думите ни имат определена вибрация, която е в синхрон с нас. От този ден нататък започнах да полагам усилия да не ползвам чуждици. Наистина се чувствам различно, много по-пълноценно и сякаш доверието ми към всичко се засили.

За мен родният ни език е един от пътищата към самите нас, изключително важно е да го запазим.

Прекарах първите месеци в постоянни пътувания из цяла България. Постоянно снимах, правех видеа, гледах на всичко по прекрасен начин със „западни очи“. Виждах омърлушените хора и се чудех защо са изгубили жизнерадостта си?! Мина доста време, докато аз започнах да губя своята, може би 2 г., започнах да се сблъсквам с българските „клещи“ от всякакъв сорт – държавни институции, работодатели, бизнес среди, администрация, роднини. И както си мислиш, че щом си оцелял успешно в чужбина, постигнал си много и волята ти е непоклатима, така малко по малко разбираш, че се клатиш от всичко наоколо, защото не си научен да жонглираш с повече от две житейски „чинии“ наведнъж.

Имах една учителка по английски, канадка, и тя казваше: „Тревата на съседа винаги е по-добре окосена“. Така е и с хората, живеещи в чужбина, винаги България ни се струва прекрасна отдалеч, любовта и разстоянието ни слагат розови очила. Вярвах, че целта на живота е да следваш мечтите си, тоест винаги да гледаш към това, което нямаш. Смятах този процес за еволюционен. Е, в България се уча на точно обратното – да ценя това, което имам в мига. Не се получава винаги, личната философия вече насочва погледа в тази посока. И това успокоява и удовлетворява.

Трудностите в България, постоянните спънки и неразбирателство ме отказаха от грандиозните ми корпоративни „Дисни“ мечти. И това е едно от най-хубавите неща, които се случиха в живота ми!

Мечтите са форма на провъзгласяване „Аз нямам това и аз искам това“, а това само по себе си ехти от „липси“... Мечтите са едни огромни диоптри за далечно виждане, през които гледаме далеч и пропускаме уроците. Израснах с Дисни, израснах навън, постигах какво ли не там и не се изпълвах. Напротив, всяко постижение засилваше чувството ми за контрол върху живота и се превръщах в циник на крайностите, крайно харесвах нещо и крайно отричах друго. Носех скъпи марки дрехи, компенсирах бедността от детството, живеех в привидна скромност.

Не ме е срам да си призная, че съм продукт на материалното, важно е да не живея в постоянната заблуда, че това ми носи щастие.

Вместо „мечта“, бих заместила думата с „призвание“. Всеки е роден там, където трябва, за да намери своето призвание. Аз съм родена в България и коренът ме дръпна тук 15 г. по-късно. Към момента се занимавам с български билки и сувенири. Това, което научих по пътя си в България, е, че призванието е нещото, което си роден да дадеш на света. Единствено когато съзнанието ти е устроено да дава и да се раздава безкористно, единствено тогава животът е пълноценен.

Обичам България не заради това, което е тя, а защото аз имам какво да ѝ дам.