Успелите споделят

Днешната ни среща е с едни истински будители - Анимари Димитрова е председател Сдружение Русаля и създател на Училище по изкуства и занаяти за даровити деца, заедно със Златко Златков помагат на деца в неравностойно положение.

Двамата са възпитаници на НАТФИЗ Кръстьо Сарафов. С частния си театър Анимари пътува заедно със Златко из страната в продължение на 15 години, като същевременно гостуват и в домове за деца лишени от родителски грижи и им подаряват представления. Установявайки се в София, продължават идеята в Софийските домове. Създават театрални школи, водят децата по изложби, концерти и екскурзии... и накрая Училище!

Какво накара двама актьори да се впуснат в истинската роля на живота, помагайки на деца?

”Вирусът” влиза в теб и вече не можеш да спреш. От 2003 г. съвсем сериозно започнахме да се занимаваме с проекти за деца в риск, успоредно с театралната ни дейност, а някъде към 2007 г. решихме да приключим с театъра и енергията ни (най вече на мен и Златко) се съсредоточи в работа и мисъл за децата. Осъществихме 8 проекта с над 1700 деца в цялата страна. Именно работата ни свързана с тях и разочарованието, че точно при появата на първите резултати проектът обикновено свършва и никой не ти дава шанс да го продължиш. Всичко отива на вятъра. Това ни даде повод да стигнем до извода, че че ако наистина искаме да сме полезни, трябва да направим нещо друго! Започнахме да мислим и мечтаем…

С какви трудности се сблъскахте в началото?

Процеса на раждане на идеята беше един от най-приятните. Това бях няколко години на създаване на стратегия, на издирване на най-добрите примери, на среща с експерти в областта на образованието и пр.

Първата трудност беше намирането на средства за стартирането на едно толкова мащабно начинание, предвид годините на икономическата криза! Кандидатствахме с проекта към датската фондация „ ВЕЛУКС” и те взеха, че много харесаха идеята. Благодарение на тях на 15.09.2014 г. успяхме да отворим врати като начално училище с тенденция постепенно да изградим върху закупената от нас земя голям училищен комплекс с капацитет за 250 деца от подготвителна група до 12. клас.

Трудности?!  Не знам дали да ги наречем така, или просто да приемем, че екипът ни е навлизал в една непозната територия и е откривал методите и формите да се справя. Представете си 17 малки деца от 6 до 8 г., които напускат семействата си (каквито и да са те!), от различни далечни градове, които се срещат за първи път на едно напълно непознато за тях място.

Всички те, макар и в крехка възраст, бяха обременени от емоционални, социални и образователни дефицити, но с очи пълни с любопитство и живот.

Имахме програма, по която да работим, но ежедневието ни сблъска с редица изненади, които решавахме на момента.

Първите ни МЕНТОРИ, хората, които може би носят най-голямата отговорност при грижата за децата, бяха сами по себе си деца, родени през 1991 г. Интелигентни, пълни с енергия, повечето завършили в чужбина, готови  да дадат 150% от себе си за каузата. И го направиха!

Трябва да Ви кажа, че ако ние имаме финансова стабилност и не разпиляваме силите си в ежедневна борба за оцеляването ни, нищо не може да ни уплаши по пътя.  Ще се справим с всичко.   

Освен образование, часовете включват и възпитание. Разкажете ни за вашия учебен процес и какво е по-различното?

Общообразователната програма е задължителна и ние се опитваме да спазваме изискванията на МОН, доколкото можем. По-интересното при нас, наистина са извънкласните заниманията. Преди да продължа, искам да споделя една, да я наречем, странност на нашето училище - всички си говорим на малки имена. Това не пречи, децата да имат своя респект и уважение към по-големия.

През седмицата децата са в учебен процес до 15.30 ч., когато свършва и следобедната занималня. Ние ежедневно правим контролни срещи между учители, ментори и творчески експерти, за да стиковаме общите цели и задачи, но менторите са тези, на които се пада основната роля за възпитанието и емоционалната интелигентност на децата. Тук можем да включим и творческите експерти, които са бонус в тази посока.

Менторите поемат децата в момента, в който свършат училище, и ги оставят в 21.30 ч., когато те са по леглата и лампите са загасени. Менторът се явява родител, брат, сестра, приятел – всичко от което детето има нужда да усеща, за да се чувства по-спокойно, с него децата споделят и радост и болка, питат го за всичко. Той е човекът, който му показва как поддържа хигиената си, как да се храни правилно, как да  се облича с вкус, какви книги е хубаво да чете в тази възраст, какво е добро, какво е лошо...

Допълнително богатство е, че менторите са много, всеки със своя характер, усещания и интелект и нашите деца черпят от този извор. Освен това, много често, той провежда и образователни занимания, в зависимост от неговите конкретни знания и интереси. Нека не забравяме игрите, разходките, екскурзиите. Те са в изобилие. Съботата и неделята са дни, в които менторите имат пълно „господство”  и за да сме честни, се изтощават до крайност…

Творческите ателиета – музика, танц, рисуване и театър са допълнение. Те са важни като терапия за нашите деца, като средство за откриване на природни им заложби и също за добиване на самочувствие, в посока на завършената личност. Разбира се, подобна програма не би могла да се осъществи, ако децата не живееха на пансион при нас.

Благодарение на добри хора и щедри спонсори (дано винаги ги има), децата не са лишавани от посещения на театър, изложби, концерти, места свързани с традиции и история, море, зелено училище, ски  училище и пр. Това също е част от възпитателно - образователния момент. Гостите, които идват на място, в училище, и от чиято липсата не можем да се оплачем, също допринасят за това.

Кажете ми, ако не се погрижим за децата и ги оставим в тяхната среда, те биха ли имали шанс за всичко това?

Как реагират родителите на Вашата кауза? Налага ли се да работите и с тях?

Родители?! Общото между тях е, че повечето не работят, нямат средства да изхранват и отглеждат децата си, нямат възможност да им създадат адекватен и уютен дом. Тези причини много често са налагали децата им да бъдат отнемани от Закрила на детето и настанявани в социални институции.  

Ние можем да влезем в преговори за определено дете, само в случаите, когато то се намира в семейството си. Първата реакция на родителя е, че отново искат да му отнемат детето и да го настанят в институция. Разговорите са трудни.

В крайна сметка, успяваме да ги убедим и то с най-важния аргумент, че те ще получават детските си надбавки. Нещо, което не се случва когато „Закрилата” вземе  детето им.

Известно време, след като детето им е почнало да учи и живее при нас (в зависимост от интелектуалния багаж), те вече разбират за какво става дума. Вече са дошли няколко пъти да видят училището и да се запознаят с атмосферата тук, могат да пренощуват с децата си в пансиона. За целта финансово помагаме ние в повечето случаи, но смятаме, че това е съществена част от крайната ни задача. Те виждат как детето се променя, говори и знае повече, разказва им за неща и места, които и те не са чували и виждали.

Децата, които по дълго са тук, споделят с тях желанията си за професии и те звучат така – доктор, архитект, журналист... Друга вселена, нали?

Повечето от децата не бяха виждали море, не бяха ходили в нормална тоалетна, не знаеха, че топлата вода може да тече непрекъснато, не бяха се къпали под душ, не познаваха много от плодовете, които непрекъснато ние си купуваме от пазара…Има още много неща, но важното е, че всички родители са спечелени за идеята, не винаги я разбират, но усещат нейния смисъл. И започват да се допитват до нас и се съобразяват с препоръките ни за отглеждането на децата, което е чудесно. Е, не им е лесно, но се опитват….

Има го този момент, че отивайки вкъщи за по-дълго, децата връщат част от лошите си навици. Хубавото е, че колкото по-дълго са били при нас, толкова по-лесно преодоляваме това, когато се върнат.

Очаквайте втората част от интервюто с Анимари в петък!