Успелите споделят

Анна Станоева е родена, за да танцува. В един момент взима решение да се откаже от танците, за да гледа детето си. И защото се страхува. Да, но танците не се отказват от нея. Нейните близки, приятели и прекрасното й дете я искат обратно на сцената.

Тя се усмихва на съдбата и грабва шанса да прави това, което обича. Успехите не закъсняват.
Нека ни разкаже за тях, за избора си и за любовта към изкуството...

Здравей, ще ни разкажеш ли кога и как започна да се занимаваш с танци?

О-о-о, имам чувството, че цял живот го правя, защото на практика започнах да танцувам през миналия век. Истината е, че доста късно започнах да се занимавам сериозно с това. През 1993 г. започнах в новосформираната тогава танцова група „Априори”. Година по-късно започнах да преподавам модерен балет в различни детски градини. Работата там показа остра нужда от обучение на специалистите и фирмата, към която бях предостави възможност за развитието ни. Така в следващите години започнах да изучавам класическия танц, а паралелно с това посещавах частни уроци по аржентинско танго. Последваха уроци по Характерни, Латиноамерикански и Джаз танц.

През 1995 г. създадох собствено танцово студио „Инаденс”, в което подготвях деца от различни възрастови групи. Разбрах, че съм роден лидер и че каквото и да правя в живота си трябва да е свързано с хора. Постепенnо разширих школата, оформи се и основна група от изключителни танцьори, които излизаха на сцена. Партнирахме си с множество други формации, изпълнители, циркови и вариететни артисти. Участвахме в редица ТВ предавания, фирмени събития, концерти в цялата страна.

Взехме няколко награди и ме поканиха да подпомагам млади творци в сценичното им поведение към Фондация „Звезден старт на таланти”. Създадохме и два скеча, специално за цирковите артисти, с които си партнирахме, хората много се забавляваха с тях.  

Бяхме страшно мотивирани, прекарвахме по 4 до 6 часа дневно в залата. Във време без интернет и мобилни телефони беше много трудно, но ни търсеха. Изобщо не знам как са ни откривали. Та ние бяхме просто едни момичета от крайния квартал!

През 2005 г. се отдадох на майчинството си, реших, че няма да танцувам повече. Страхувах се. Имам голям проблем с това да се разделям с хората. Всяко едно момиче, което подготвях дали за НАТФИЗ или за ЮЗУ, когато напуснеше групата ни след себе си оставяше празнота и сивота, а стиковането на хората в групата започваше отначало.

Данселино - танцова школа се роди под натиска на дъщеря ми и дузина приятелки, които настояваха децата им да танцуват при мен. Реших, че няма да ми е тежко, ако започна да преподавам в кварталното читалище. Нямах големи амбиции, не съм го мислила и планирала, но информацията се предаваше от уста на уста и вече трябваше да помисля за ново място. Така влязохме в Зала Едно и сега започваме втори сезон там. 

Днес преподаваш това изкуство. Разкажи ни за работата си?

Онова, което прави Данселино - танцова школа различна е това, че сме създали място, на което децата са свободни да бъдат такива, каквито са. Не случайно слогана ни е „Просто бъди себе си”. Използвам силните страни на всяко дете, а слабите превръщам в силни. Имам индивидуален подход към всяко дете, много играем, ужасно много ги слушам и приемам техните идеи, либерална съм по отношение на почти всичко. Децата се забавляват, имат чувство за принадлежност към школата. Чувстват се желани, поощрени и значими.

Школата ни е малка и това позволява да контролирам процеса и да бъда полезна на всеки един, който влезе в залата. Миналата година за осем часа децата направиха два танца и ги показаха пред родителите си на Коледното ни тържество. Та това е един работен ден за родителите! Отделно участваха с трети танц във флашмоб в името на доброто.

В „Данселино” полагаме основи, децата там са на възраст от 6 до 12 г. и покрай игрите и закачките научават много. Идват с огромно желание.

Аз самата, когато вляза в залата всичко останало изчезва, сякаш няма друг свят навън. Няма ги забързаните и угрижени хора, нищо няма. Само аз и движението. Танцът е любов, той е сливане на тялото с музиката, с времето, с пространстовото. Децата го усещат и това ги прави щастливи.

Започваш да водиш и група по к-поп танци. Тя е втората или третата в София. Защо точно к-поп и как ще изглежда курса?

Да, няма много школи в София, а за провинцията да не говорим. Причината е в това, че к-поп е субкултура. Тя се развива на улицата, точно както уличните танци преди години. Нужно е време за да се канализира и то така, че да не изгуби чара и същността си. Иначе има доста групи, които печелят състезания и конкурси. В момента, в тези групи танцуват едни от най-добрите танцьори и като казвам това имам предвид, че те са на световно ниво. Аз бях много впечатлена от тях и именно това е една от причините да се захвана с проекта "Rewow". Дъщеря ми също е изключително запалена по к-поп културата и ще влезе в ролята на репетитор, дори мисля, че тя е двигателят.

Защо точно к-поп? Защото аз съм от малцината възрастни, които повярваха на тези деца, които виждат потенциал в тази почти ъндърграунд култура. Аз съм танцьор във всяка своя клетка и като видя някой, който танцува на такова ниво не мога да не се впечатля и да не пожелая да съм част от тази промяна. Марта Греъм казва: „Никой артист не е по-напред във времето. Той е в съвремието си, просто другите са назад във времето”. Е, аз съм просто един артист и следвам съвремието.

Rewow е група, която ще прави кавъри на по-известните к-поп парчета. Ако навремето сваляхме Vogue на Мадона или танци на Майкъл Джексън, Джанет Джексън, сега сваляме танци на CL, BTS, EXO и т.н. Трудно взех това решение за себе си, защото там творческия процес е много по-слаб. В к-поп танците, личният ти хореографски принос е сведен до минимум, затова пък в школата на Данселино идеите летят из въздуха. Имам големи амбиции по отношение на тази група, но какво ще стане времето ще покаже. Все още набираме деца, а интересът е огромен.

Оценката на журито до колко е важна за един танцьор? Печелите ли  много награди?

За един танцьор най-важно е личното удовлетворение от свършената работа. Наградите на журито са важни, защото хората им придават ценност. През 2003г. балет „Инаденс” получи общо три награди. Първа награда в Есенен детски фестивал на изкуствата в раздел Танцово изкуство за възрастовата група от 8-14 години, а аз самата бях удостоена също с Първа награда за принос в работата с талантливи деца в областта на съвременното танцово изкуство. Взехме и наградата за принос и участие във фестивала. През следващата 2004 г., в Пролетният детски фестивал, получихме второ място в раздел „Съвременно танцово изкуство” за първа възрастовата група, а аз като хореограф бях удостоена със Специалната награда за принос и работа с деца в областта на съвременното танцово изкуство. Сега, ако ме питате, дори не знам къде съм ги завряла. Търкалят се някъде у дома с още куп грамоти...

За мен наградата не е важна, но децата се радват, а родителите, които искат да запишат децата си на танци обикновено се интересуват от подобни неща. В „Данселино” не съм вложила състезателен характер, защото вярвам, че съревнованието се отнася към спорта, а ние се занимаваме с изкуство.

Много хора обичат да танцуват, но се срамуват. Какъв съвет би им дала?

Бих им казала, че човек не бива да губи нито миг от живота си в колебания. Ако ти се яде диня, просто си купуваш диня и не мислиш за това, какво си е помислила продавачката, нито човека зад теб на опашката. Възможните резултати са два – или си сит и щастлив или си гладен и неудовлетворен. Мисля, че твърде много се интересуваме от мнението на околните.

Това изкуство може ли да променя хората към по-добро?

О, да! Танцът е любов и там няма място за война. Той изгражда характера, учи на постоянство, дава чувство за принадлежност и тъй като е колективно изкуство те учи и на толерантност. Танцът е най-лесния начин да се изразиш. Ако с думите можеш да сбъркаш, с танца не можеш. Ние всекидневно общуваме с езика на тялото си, танца е просто по-съвършената форма на това общуване.

Най-красивата мисъл отнасящата се за танците, която си чувала?

„Танцьорите са атлетите на Господ” – приписват тази мисъл на Алберт Айнщайн, но аз се опитвам да се придържам към Греъм, която казва: „Мястото на танцьора винаги е било на земята.” Уау! За втори път я цитирам, но това е, защото тя отдавна е казала всичко.

Не се колебайте да ни изпращате предложения за интервюта в различните ни категории на contacts@uspelite.bg. Включете имената на човека, който предлагате за интервю, кратко негово представяне и начин за връзка под формата на e-mail адрес/акаунт в социалните мрежи и/или телефонен номер.