Лично мнение

Спомням си много добре момента, в който очаквах 2000-та година. Бях на 10 години, твърдо убедена, че сме на ръба на глобален катаклизъм. Дали астероид ще се удари в Земята? Най-после извънземните ще се покажат на хоризонта? Изведнъж ще започне да вали и няма да спре 40 (или 400) дни? Маймуните ще се усетят, че са по-умни от нас и ще ни завладеят? Толкова много възможности!

Винаги съм била дете с развито въображение. В крайна сметка светът не свърши. Нито тогава, нито през 2012 г. Когато пораснах, започнах да мисля, че светът все някога ще свърши, но на абсолютно безлична дата, без каквато и да било специална символика. В сряда примерно, а не в понеделник, както масово мислят хората, които мразят началото на седмицата. Със сигурност не и в неделя. Светът ще свърши рязко и изведнъж. Но може би свършва всеки ден, малко по малко.

Катаклизми винаги е имало и ще има. И сега, с климатичната криза върху нас (не бих казала около, защото вече сме с двата крака вътре в нея), все така чакаме апокалипсиса. Вече не онзи, който ще дойде отнякъде другаде, а този, който сами сме създали.

Обаче какво правим във всеки ден, в който светът не свършва? Защото, каквото и да си говорим, това са повечето дни. 

Някои хора цял живот чакат апокалипсиса. Защото така е по-лесно. Общата гибел е за предпочитане пред самостоятелната смърт. Има нещо логично и все пак странно в тези очаквания. По това си приличаме с хората от всяка една епоха. Чакаме общия страшен съд. Може би не ни се иска да бъдем съдени поотделно. Защото това би означавало, че реално трябва да направим нещо. Ние. Аз. Ти. Не като колектив, а като единица. Като личност.

Сигурно се чудиш накъде върви този текст. Нали се предполага, че го пише главният редактор на най-голямата независима позитивна медия в България? Какви са тези приказки за апокалипсис? Време е за добрите новини!

Апокалипсисът е тук и живеем с него всеки ден. Въпреки това, към момента на писане на текста, светът не е свършил. И щом четеш това, ти си жив и, надявам се, здрав. И заедно (но и поотделно!) можем да решим какво да направим с всеки ден, в който светът си е тук. А това са повечето дни.

2019 изтича пред очите ми (буквално, понеже следя часовника в момента) и се радвам, че беше такава, каквато беше. Страхотна година в голяма част от времето. Ужасна година в редки случаи. Година на много успехи. Година на малко провали. Година на лично щастие и професионални постижения. Година на смях, рев, яд и още 567 емоции, които дори не мога да назова (нито ще се опитвам). 

За мен няма най-лоша или най-хубава година.

Не вярвам в новогодишни обещания, не правя грандиозни планове за бъдещето и оставям живота да ми се случва. Но това не означава, че обстоятелствата решават съдбата ми. Обожавам да правя мини планове, защото те ми помагат да живея възможно най-пълноценно. Без тях (и Google календар) съм загубена. Никога не бих могла да се справя в живота. Но това са конкретни краткосрочни планове, които понякога се провалят - нещо, с което съм свикнала и не ми пречи.

Винаги знам какво искам да направя през деня. Винаги планирам следващата си ваканция. Винаги очаквам празниците с нетърпение. Винаги вярвам, че всяка следваща година, месец, седмица, ден, час или минута ще са по-добри от предишните. Че аз ще съм по-добра от предишната Деси. И няма нужда да си го обещавам, само да се старая и да го правя. Последователно, ден след ден. Без да искам големи конкретни неща, без табла за визуализация, без да знам ТАЙНАТА на каквото и да било (успешна кариера, здраво семейство, вкусна мусака и т.н.).

Защото...

"- Слушаш ли ме внимателно?
- Да.
- Добре. А сега... ако вярваш в себе си...
- Да?
- ... и не се отказваш от мечтите си...
- Да?
- ... и следваш пътеводната си звезда.. - продължи госпожица Загадини.
- Да?
- ... пак ще си по-назад от онези, които се трудят усилено и се учат непрекъснато и не са толкова мързеливи. Довиждане."

Тери Пратчет

Мечтите се сбъдват само ако ние ги сбъдваме. Това се опитваме да казваме всеки ден от толкова години в сайта на Успелите. И се радвам, че има толкова хора, които споделят начина ни на мислене. Хора, които не чакат апокалипсиса, а живеят всеки ден. Творят, помагат, падат, стават и продължават. Провалят се по грандиозен начин и започват отначало.

Работят! Понякога си мисля, че в България тази дума, работа, се счита едва ли не за срамна. Работата по подразбиране трябва да е нещо гадно, нещо, за което да мрънкаш. И когато започнеш да разказваш, че обичаш работата си, и да говориш с плам за това, което правиш, понякога дори изкарват, че това не е истинска работа, а хоби.

Защото работата трябва да е потискаща, а на нас сякаш някой е забравил да ни го каже!

Е, ние обичаме това, което правим, и ще продължаваме (напред!). Ще продължаваме да пишем и да вярваме. Ще продължаваме да ти разказваме за успеха във всичките му измерения. Защото НИЕ НЕ СМЕ медията на апокалипсиса. Тази работа я оставяме на всички други медии - те се справят повече от страховито добре с нея. Ние сме твоята медия. Медията на доброто. Медията за всеки ден, в който светът не свършва. А това са повечето дни. 

Подкрепи ни!

2020, идвам(е)!