Необикновените събития не са плод на магия или късмет. Те ни намират при най-обикновени обстоятелства, просто комбинирани по подходящ начин. Създаваш нещо за себе си - ей така, защото ти харесва. После го споделяш и уж на майтап правиш малко по-сериозен план. Набираш инерция, пускаш
Далеч съм от мисълта, че съм видяла всичко. Просто това, което вече знам, ми стига. За 14 години пътешествия и срещи с какви ли не народи, станах свидетел и лично преживях много вълнения. Научих любопитни неща за другите култури - как се отнасят към живота,
Търся си трима за бридж. По възможност единият да разказва неземни приказки, един да ме държи за ръката, когато се събудя от кошмар, и един, с когото да израснем заедно. И никой от тях да не ползва смартфон. Преместихме се на вилата, когато бях на шест.
с. Голица, Варненска област, турско време Казваха се Демир и Бурак - желязо и мълния. Подходящи имена за башибозуци. Спомням си ясно презрението в очите им, грачещите им гласове, грубия смях. Неприличните погледи. Бях тръгнала с малкия ми син към краварката да вземем малко мляко за
“Жабите се раждат, за да се крият в тинята. Вълците - за да търсят плячка. А ти живей гордо и красивo като елена.” Така наричали някога на децата си древните българи. Според легендата за Авитохол малко момче, закърмено от сърна, станало силен юнак и основател на
„Знаеш ли, че родът Дуло никога не е живял сред прабългарите? Напротив. Прабългарите винаги са живели около тях. Ако погледнеш картата на движението на древните българи, прави впечатление, че родът Дуло винаги е в центъра, а племената кутигури, утигури, оногондури и всякакви други са гравитирали
Какъв е смисълът на живота? Всеки човек на тази планета си е задавал поне веднъж този въпрос, дали в момент на отчаяние, или на дълбоки размисли, или просто когато му е писнало от сивото ежедневие. Аз самата, въпреки че съм дете на 17 години се питам:
Море или планина? Или равни спокойни поляни? Кое кара хората да затаяват дъх, да се зареят в един друг свят и после да го споделят в парченце история? На юг, където бризът разклаща водораслите и гали скалите, има късче земя, от което творците черпят енергия и
“Да служим - това е наемът, който плащаме, за да живеем на тази земя”. Една от любимите ми сентенции. Обществото е една голяма симбиоза, само че понякога имаме нужда да си припомним, че когато даваме много, всъщност получаваме повече. Както се казва напоследък: един хляб -
