Аз и моето село
Срещата ни нито беше очаквана, нито особено желана. Наложи се след 34 години раздяла да се срещнем, да останем заедно. Виждали се бяхме през годините понякога. За празници и по случай. Нямахме тогава време един за друг.
Срещата ни не започна твърде добре. Аз дойдох заради болната си майка, а то ме посрещна учудено. Явно беше разбрало някога за скритото ми обещание повече да не се връщам при него. Когато видя, че оставам въздъхна примирено. Аз от своя страна се утешавах, че половината седмица ще си бъда отново при семейството в Старата столица. Така започна всичко.
Дните минаваха, отмина и първата година, начена втората, а ние сме все така заедно. В началото първо пристъпи към мене то. Започна с ранните утринни песни на славеите. С нацъфтелите пролетни цветя. Вероятно си е припомнило, че в детството обичах баба да ме води пролет за бели теменужки, че в градината на дядовата къща имаше много славееви гнезда. Беше решило да опита. Аз, нищо неподозираща за неговата стратегия, започнах да чувам птичите песни, да забелязвам цветята. Дори една сутрин, минавайки край огромни орехови дървета в пуста улица, открих закачливата игра на две катерички.
Постепенно видях прелестта на изгряващото слънце. Обонянието ми взе да приема с наслаждение мириса на огньовете от пролетното почистване на селските дворове. Блеене на малки агънца, кукуригането на петлите, дори нощният лай на кучетата, тревожни за сигурността на охраняваните от тях къщи, караха Душата ми да трепва щастливо. Неусетно това отключваше спомените от детството. Не осъзнавах, но полека-лека в живота ми се връщаше селото.
То, видяло че неговата стратегия проработва, с нова сила се зае да се сближаваме. При мене започнаха да идват хора. Уж разбрали, че съм тук, дошли да си поговорим за децата им, мои връстници, съученици. После си говорехме за живота някога, за миналото. Разговорите връщаха други спомени. Вечер, вкъщи майка и татко се отпуснаха, виждайки, че внимателно ги слушам. Заразказваха ми своите спомени от детството и младостта. В Душата ми настъпваше смут и тиха радост. Спомнях си Коледи и Великдени, пролети и лета, тежки зими и чудни есени. Жътва и вършитба, прашни пътища, песен на щурци. Празници, селски хора и тържества.
Училището, учителите, приятелите. Пълното с хора село. Дълбоките снегове и снежни фъртуни. Мириса на свежи пролетни лози и тежки есенни гроздя в лозята. Бученето на комбайните и безкрайните стърнища, украсени с бели маргарити, сини ралици, небесни метличини, червени макове. Пролетни полянки с глухарчета и маргаритки, есенни, червенеещи шипки и глог. Многобройни стада сутрин и вечер, селските чешми с по десетина постава за водопой на животните. Скритите в шумака дерета, прорязващи селото. Магарешките каручки, напълнени с огромни дини и дъхави пъпеши. Старите, достолепни хора, с почтителното „добра среща“, „добра стига“, и отговора „дал Бог добро“.
Селото вече не спираше да ме връща към спомените ни, а и аз нямах сили да му откажа. Всичко между нас се превърна в една въртележка.
Тази въртележка не се спря нито когато от този свят си отиде милата ми майчица, нито когато баща ми толкова остаря, че се наложи да си го приберем при нас. Нито в деня, в който взехме решение, че ще продаваме бащина къща и раздялата с моето село зачука на прага ни.
Не можем вече да се разделим. Не можем да го допуснем отново. Днес, 50 години след първата ни раздяла, не искаме отново да има такава. Вкопчили сме се, не само в спомените си, не. Вече сме се вплели така, че няма пускане. Разбрахме, че не можем разделени. Селото има нужда от мене и аз имам нужда от него. То, да ме води все така по улиците на старите, обезлюдени махали. Да надничаме зад спуснатите, почти прозрачни от линеене перденца, да си спомняме за стопаните на къщите. Да се изкачваме на кариерата и да обръщаме взор на запад. Там, където се е простряло селото, а над него на страж от векове седи Бахлъка.
Да вървим бавно през Крушака, после да се емваме по Чуката. Тихо да пристъпваме в тревите на трите български и двете турски гробища, да полагаме цвете за Душите на предците ни. Аз, аз копнея за вдъхновението, което селото ми дава, което ми позволява да пиша за всичко и всички живели тук. За силата им, за мъдростта им, за живота, който са живели без да се оплакват и с надежда за по-добро.
Аз и моето село. Вярвам, че ще останем заедно, не само в Душите си.
Автор: Boliarkabg
