Нашето приключение е към своя край. Обаче това не е никак тъжно, защото е повод да помислим за следващото. Ако си изпуснал началото на тази сага-пътепис, можеш да наваксаш с епизод 1 и епизод 2 преди да видиш накъде ще ни отведе третият ден от нашата обиколка на една от най-красивите части на България.
Авторките сме все така два броя, с два различни шрифта, за да не се бъркаме (или за да се объркаме още повече). Продължавай да четеш, защото най-доброто винаги е накрая, а в случая то е…
Ден 3 – Златоград – с. Дорково – Велинград
По традиция станахме рано и след домашна закуска (принцеси и баница (най-вкусната домашна баница, която сме яли в последно време – ето това беше обилна закуска)), отидохме набързо до Етнографския комплекс в Златоград преди да потеглим. По целия път от къщата, в която бяхме настанени до галерията, от която трябваше да вземем печатче за книжката (или както се казва – казва се печатче и марка за книжката със 100-те национални туристически обекта и призоваваме всички да се снабдят с подобна, за да намерят вдъхновение за приключенията си по българските земи), ни съпроводи местното куче-гид. То беше много симпатично и дружелюбно и с него имаше по-малко куче (те винаги са двойка – по-малко и по-голямо куче или поне на нас така ни се стори). След като се върнахме, натоварихме багажа и потеглихме към…с. Дорково!
Причината да не разбираш този удивителен знак и ентусиазма ни е, че ти най-вероятно не си бил в с. Дорково. Аз (Деси) буквално бях обсебена от това място, даже още предишната вечер харесах страницата му във Фейсбук, за което получи сигнализация да се успокои и да не изпреварва събитията или както се казва "да не слага каруцата пред магарето". Дорково не звучи като кой знае какво, но може много да те изненада. С какво ще видиш малко по-надолу.
Пътят не беше нищо особено, дългичък – около 4 часа. В началото пътуването вървеше относително скучно, защото вече бяхме минали през много от местата. Всъщност когато вече си изминал няколкостотин километра за 3 дни започваш много по-добре да се ориентираш по картата на България. Не само знаеш кой град следва, но дори си запомнил и някои от причудливите имена, с които са кръстените малките китни селца, които винаги остават встрани от пътя ти от София до Бургас, през Стара Загора, по магистралата.
Именно в тези моменти се чувстваш много по-подготвен за участие в телевизионно шоу с въпроси…или поне за матурата по география. Вярвам, че по този начин трябва да се придобиват нови знания. В областта на географията, историята, а в нашия случай и фотографията.
След Асеновград попаднахме в задръстване, което също не допринесе за голяма радост, но…пътят към Велинград е най-магическото нещо на света. За 3 дни се уверихме колко много лица има природата на България. А тази част от пътя на мен (Деси) завинаги ще ми остане любима. Хиляди нюанси зелено, завои и дървета, които сякаш бдят над пътя. Разбира се, спряхме, за да направим снимки, защото красотата около нас наистина може да спре дъха на всеки.
По същия път минава и влак (теснолинейка?), на който ще се кача (пак аз – Деси) при първа възможност. Сигурна съм, че ще съм залепена за прозореца през целия път и нямам търпение да мина през магическите тунелчета, в които са изрязани прозорчета. Наистина всичко това е точно толкова (или дори повече) приказно, колкото звучи.
За разлика от някои от предишните ни дестинации, за с. Дорково има табели. Има множество знаци и за първата ни спирка там – Плиоценския парк. Истината е, че от цялото ни пътуване за това място бяхме чели и чували най-много. Част от коментарите не бяха много ласкателни по отношение на макета на мамута (всъщност е мастодонт), който предстоеше да видим. Оказа се най-реалният и внушителен макет, който някога сме виждали. Това беше и единствената забележителност от нашето приключения, за която имаше вход.
Ако решиш да посетиш Дорково, което силно те съветваме, имай предвид, че тези 5 лв., които ще платиш са както за Плиоценския парк, така и за крепостта Цепина. Според нас те са не просто оправдани, те са направо символични. И тъй като ние сме подготвени с доказателства сме сигурни, че няма да обърнеш внимание на отрицателните коментари, които ще срещнеш за с. Дорково.
Време е да преминем към самия музей. Сградата е кръгла (овална) и много интересна. Направена е от дърво, изглежда модерно (а в същото време успява да се впише по един естествен начин в околността) и няма нищо общо с прашните стари музеи, от които често се опитваме да избягаме.
Вътре наистина има само 1 стая (разбирай пространство, защото един мастодонт не би се побрал в стая с нормални размери), в центъра на която е наистина забележителен по размери мастодонт. Не истински, разбира се (за съжаление), но наистина много реален (всеки детайл е анализиран и сверяван, за да се получи този ефект). По стените има табели с важна и интересна информация за тази палеонтологична епоха (които Деси съвестно изчете на глас). През цялото време чуваш различни звуци, които си можел да чуеш на това място преди 5 милиона години.
Оказа се, че с. Дорково лежи в местност, която е била обитавана от множество растителни и животински видове, характерни за различните епохи. В единия край на залата е изградено специално табло, на което освен познатия ни вече мастодонт, са изобразени и други животни в естествената им среда. Силно впечатлени като възрастни, не искам да си представям какво въздействие щеше да има това пространство върху нас, ако бяхме деца.
Личното ни (и свръх пристрастно) мнение е, че всяко дете трябва да види този музей. Друг като него в България няма. Да научи интересни факти за праисторическите времена, да види истинска челюст и зъби на мастодонт (едни наистина голееееми зъби). Да разбере какво се е случвало по тези места преди милиони години. Една от любимите ми книги (отново на мен – Деси) е "Изгубеният свят" на Артър Конан Дойл и този музей е нещо такова – изгубеният свят на мастодонтите.
След като изчетохме щателно цялата информация, направихме поне 342 снимки (на мастодонта, на бивната на мастодонта, на опашката на мастодонта, на петичката на мастодонта, Деси до мастодонта, Пролет пред мастодонта, селфи с мастодонта и т.н., и т.н.) и се отбихме в магазина за сувенири, защото не бихме си тръгнали без магнитче с мастодонт, се насочихме към…
…продължи към следващата страница…
Крепост Цепина
Тя е другата забележителност около селото, а пътят до нея минава между широки поляни от двете страни, много овце и кучета, достойни да бъдат яздени в битка (наистина бяха огромни). Преди да стигнем до самата крепост има още един музей (обграден от омагьосана гора), който се намира в къщата под нея. В него има 2 зали – в едната са изложени различни артефакти (държах да ползвам тази дума, за да се чувствам като Индиана Джоунс), а в другата има снимки от различни периоди на Международния фестивал за автентичен фолклор, който се провежда в селото.
Цепина е средновековна крепост, която е разположена над селото. Пътят до нея е по една малка пътечка виеща се около хълма и открива прекрасна гледка вдясно като се изкачваш нагоре. Там човек може да прекара цял ден, защото въздухът е чист и си насаме със себе си, природата и козите (те са навсякъде).
Крепостите като цяло винаги си приличат – различават се основно по това от коя колко е останало. От тази има външен и вътрешен зид, както и останки от стаи. Така че като цяло въображението ти (в комбинация с някои неща, които видяхме в музея) може да проектира как е изглеждала в цялостен вид и какво се е случвало около нея (все пак е крепост).
Не ни се тръгваше, но в един момент се изви такъв вятър, че нямаше как да останем повече горе. Крепостта е на 1136 м. надморска височина и вятърът духа доста злобно като си горе (и не е в настроение). Беше време да потегляме към последната си спирка преди на другия ден да се върнем в София – Велинград.
Велинград е на 10-15 минути от Дорково, което улесни нещата. По пътя видяхме табели, че това е спа столицата на България – сигурно е така, но ние нямахме достатъчно време, за да проучим този въпрос (ще се върнем друг път и ще разкажем). След като се настанихме в хотела и намерихме заведение с отлични отзиви на 900 м. от нас, тръгнахме да го търсим.
По традиция тези 900 м. се оказаха повече от 2 км. Иронията е, че умишлено избрахме хотел в центъра и отидохме да вечеряме някъде близо до табелата за излизане от града. Храната поне наистина беше вкусна (този път пататник нямаше, защото се отдалечихме от Родопите), но след вечеря нямахме време да разглеждаме центъра и вместо това се прибрахме и гледахме My Big Fat American Gypsy Wedding. Това последното може и да беше напълно излишна информация, но с него приключва нашето пътуване.
Да не си помислиш, че не сме закусили. Ние? Не! Просто закуската на следващата сутрин беше доста класическа за хотел. Но ние никога не бихме върнали палачинка, шварц кафе и чай от пакетче. Как иначе ще имаме сили да продължим да търсим нови места, които да ти препоръчаме да посетиш.
Благодарим ти, ако си останал с нас до края и ти пожелаваме много приключения, защото независимо от възрастта (питай Билбо Бегинс) всички имаме нужда от тях!
