Съвместна статия на Десислава Иванова и Павел Николов
“Не съм луд, моята реалност просто е различна от твоята.”
Нямаше как да не започнем с този така споделян (за щяло и нещяло) цитат от “Алиса в страната на чудесата”, защото в общи линии той казва всичко. Реалността никога не е една, винаги е нечия. Можем много да говорим за това какво е реално, но мозъкът ни постоянно “наглася” реалността така че да не се побъркаме (благодарим ти, мозък).
Във всеки един момент той изгражда вътрешен модел на света, за който използва сетивни данни, които получава, предишен опит и памет, на които се осланя и очаквания и контекст на случващото се за разкош. С други думи мозъкът ни интерпретира реалността и донякъде (или довсякъде) я създава като едновременно с това предсказва бъдещето за нас.
Може би е по-просто да помним, че реалността не е реална (звучи като оксиморон, но не е). Затова философите считат, че тя е конструкция; мистиците – че е илюзия; учените – че е модел. Но тъй като мненията на всички се различават, това означава, че те не знаят нищо за нея. Обикновеният човек обаче, този, който се събужда в понеделник сутрин, е екзистенциалист – той знае, че реалността е нещо, от което боли. Според Камю в това има смисъл: не толкова реалността да бъде разбрана, колкото да бъде преживяна осъзнато – със схващане на всички нейни версии.
В този ред на мисли България е място на магически реализъм, затова ние приемаме противоречието като естествено състояние. Българската реалност е като световната – едновременно реална и фантастична. Ние живеем в нея, като я преосмисляме през мит, религия, идеология, наука, изкуство, вътрешна природа, ирония и колективна памет. Но правилата на реалността тук сякаш не важат с пълна сила и сме успели да съчетаем ежедневната магия (понякога черна) с реалността, която всеки от нас вижда. И в балоните, които създаваме и в които живеем, има колективна реалност, но дори тя е валидна само за конкретен кръг хора (и понякога не за всички тях едновременно). Технологиите няма скоро да успеят да ни настигнат, защото тук (и не само) реалността винаги е била фрагментирана.
Българската виртуална реалност
Добри и лоши новини – ние нямаме нужда от специални очила, за да влезем във виртуалната реалност, вече сме там, мислейки си, че тя е съвсем реална. Цялото интернет пространство на практика е симулирана среда, в която потребителят може да се потопи и с която да взаимодейства. И ние наистина много искаме да вярваме, че въздействаме. Караме се с непознати, нищим политики и злободневни теми и най-вече – приемаме, че всичко това е съвсем реално.
Животът онлайн се превръща в истински доколкото мненията и възгледите ни са такива. Ако във фейсбук пише, че валят жаби, повечето хора дори няма да си направят труда да погледнат през прозореца – в крайна сметка щом е в интернет, трябва да е вярно. И какви са тези жаби? Кой ги е пратил? Левите или десните? Или съседът от петия етаж, който ни мрази?
Вече се качват снимки и се оказва, че жабите идват от Испания, даже не са наши жаби, а са чужди! На всичкото отгоре не са зелени, а сини и сигурно носят болести. Нищо хубаво не излиза от жаби, дори жабешки бутчета. 3 жаби на цената на 2 за Черен петък. Всички жаби се оказват мъжки. Който е ЗА жабите е предател. Жабите крадат жените ни.
Звучи абсурдно, нали? Но не се ли случва точно това, просто не с жаби? И когато жабите си тръгнат, защото тук не им харесва, доволни ли ще сме или ще се окаже, че някой ни е откраднал жабите? А имало ли е жаби въобще? Не знаем, защото така и не погледнахме през прозореца.
Живеем в това, което Бодрияр нарича симулакрум – копие без оригинал. В интернет вече не се различава истината от нейните реплики. Когато жабите валят онлайн, те стават реалност чрез повторение, не чрез факт. Жабите могат да бъдат ироничен пример, но философската дълбочина е ясна – живеем в свят на хиперреалност, където знаците, буквите и изкуственият интелект заместват събитията, а тяхната стойност става по-силна от действителността.
Родната добавена реалност
Добавената реалност е малко по-различна от виртуалната (макар че в технологичния смисъл имат общо), тъй като, както подсказва името ѝ, тя само добавя елементи към вече съществуващата среда. Дървото си го има, но сега и цъфти. И в него живеят катерички. Или кълвач. Или е изсъхнало. Или го е имало, но вече е отрязано и е останало само пънчето. Но пък разни хора го ползват за масичка.
От това какво добавяме зависи представата ни за реалността – всеки елемент, колкото и малък или незначителен да изглежда, е способен да промени цялата картина. Дървото може да е живо или умряло (а може и да е живо и умряло и да е дървото на Шрьодингер). Трябва да се съгласите, че различните състояния на дървото могат да ни повлияят по коренно различен начин. А може и да не се съгласите.
Сега си представете, че не е дърво. Защото, досетихте се, не е дърво. Добавяме различни окраски на света около нас, приписваме чувства, мисли и думи. Не само кой какво е казал, но и как го е казал, защо го е казал, тази дума ли е използвал или онази. Реалността се наслагва по такъв начин, че в един момент добавките започват да се “бият” помежду си. Всичко се превръща в пица с твърде много топинги, защото цената е една и съща и защо да сложим 3 неща като могат да са 13?
Паралелна реалност в бяло, зелено, червено
Понякога виртуалната и добавената реалност не стигат, защото, колкото и да е спорно, все пак се опират на някаква реалност. Тогава имаме нужда от изцяло нова реалност, без връзка с настоящата. Паралелната реалност е на ръба на всичко познато – и науката, и фантастиката , и езотериката изследват темата с еднакъв хъс. В нашата паралелна реалност всичко е възможно – можем да казваме кое как е и да го променяме във всеки един момент. Звучи вълнуващо, нали?
Юнг също би казал, че нашите паралелни реалности са проявления на архетипи – те съществуват, защото някой има нужда от тях. Съвременната наука го формулира по-прагматично: мозъкът не регистрира света, а го предсказва. Реалността е резултат от постоянна хипотеза и постоянна проекция, която коригираме чрез опита. Но доколкото опитът на всеки човек е различен, реалностите на всеки човек също се различават.
Осъзнаването на множествените реалности може да доведе до нихилизъм, цинизъм, емпатия, критичност или скептицизъм. Това е своеобразен синтез между много явления. Но освен всички тях, множеството реалности водят и до избор. Мигът на избора е крайно сериозен – не толкова поради премислянето на това, което в избора се проявява като разделено, не поради многообразието на мислите, свързани с всяко от нещата, които се избират, а по-скоро защото съществува опасност, че в следващия миг човек вече няма да е във властта си да избира; че тогава това вече ще бъде нещо живяно – нещо, което ще трябва да бъде живяно отново.
Ако си представим кормчия на кораб в мига, когато трябва да завие, тогава той може би ще си каже: мога да го направя по този или по онзи начин. Но ако не е посредствен кормчия, той същевременно ще знае, че междувременно корабът продължава с нормалната си скорост и че следователно само за един-единствен миг е безразлично дали ще постъпи така, или иначе. Така е и с човека – забрави ли да изчисли тази скорост, настъпва един миг, в който вече не става дума за „или-или” за една възможна реалност или друга – не защото е избрал, а защото е пропуснал да направи избора. Това може да се изрази и така: други са избрали вместо него. От паралелна страна винаги съществува и една друга гледна точка – може би и това, че някога избираме, е само илюзия.
Каквато и да е истината, трябва да се придържаме към това, че вероятно съществуват повече неща и повече реалности, отколкото можем да си представим – и че затова не ни прилича да ги ограничаваме (и едва ли можем). Доколкото има бъдеще, трябва да помним, че съществува „или-или”. Времето и реалностите, в които живеем следователно не са абсолютното време и абсолютната реалност – те подлежат на промени и самите те са само един момент от времето и реалността. А това винаги е съмнително обстоятелство. Докато не се появи абсолютна реалност, човек остава осъден да избира между различните реалности или да изгради своя собствена – изгубилият света печели свой собствен свят.
Но не бива да забравяме и че реалността се променя и подменя и ако не внимаваме, в един момент може да се събудим в свят с 2 луни, както в “1Q84”. Но няма да ви разваляме удоволствието от четенето на трилогията на Харуки Мураками.
Единственият начин да живеем в този наш магически реализъм е да сме наясно, че всичко това се случва. И се случва НА нас, случва се ОКОЛО нас и се случва ВЪТРЕ в нас. Не сме само ние и не сте само вие – умишлено или не, всички си играем с реалността, разглобяваме я и я сглобяваме отново и отново по свой образ и подобие. И колкото по-осъзнати сме за тези процеси, толкова по-трудно ще се влияем от тях.
Лекът (както и за всичко друго) е критическо мислене. Но и всеки от нас трябва да има коректив, защото всеки от нас има слепи петна. Хората имаме нужда от други хора – не за да им вярваме безрезервно, а за да виждаме (с широко отворени очи), че има И друга реалност. Тя не е по-добра или по-лоша, правилна или грешна, просто е друга. Няма нужда да я окачествяваме, просто да я зачитаме, да можем да я приемем.
В същото време пред човечеството стои още един въпрос – утопиите изглеждат все по-осъществими. Реалността се движи към утопиите и възможните реалности се увеличават. Предстои да се разбере дали те ще са успешни или може би един ден хората ще мечтаят за средства, чрез които да избегнат утопиите и да се върнат към една неутопична реалност, не така съвършена, но по-свободна.
За финал е важно да отбележим, че нищо от написаното дотук НЕ означава да не се борим за реалността, която искаме да виждаме – напротив. Но тя никога не може да съществува във вакуум. Реалността я има само защото нас ни има. И докато ни има.
Заглавна снимка: Етюд-и-те на София
