Изкуство

Ден след най-светлия и значим християнски празник - Великден, по време на който духът побеждава смъртта, животът се възражда, за да поеме отново през кръговрата на годишния цикъл, ние обръщаме взор как присъства Възкресението в творчеството на българските поети и писатели от XIX и XX век.

Сред тях са: Иван Вазов, Пейо Яворов, Димитър Подвързачов, Елисавета Багряна, Никола Ракитин, Константин Илиев. Всички те са привнесли мотива за Възкресението в българската художествена литература, подчертавайки нейния отколешен християнски характер.

Изброените по-горе имена едва ли се нуждаят от представяне, но все пак, за да бъде докрай изчерпателни, ще отгърнем отново визитките им, за да се спрем на по-важни моменти от техните живот и творчество, както и за да обърнем внимание на темата за Великден в техните текстове.

Иван Вазов е наричан Патриархът на българската литература. Той твори в две исторически епохи от развитието на българското общество - Възраждането и Следосвобожденски период. Вазов е роден в Сопот през 1850 г. Тогава градът, в който проплаква бъдещият академик на литературата ни, е все още под османска власт, както и останалите български земи. Но Иван Вазов не захваща оръжието, подобно на своите братя или Ботев, на когото се възхищава, а води своите битки на фронта на писаното слово, с думи, с перо, той проправя път на идеите и прославя романтизма, чийто български представител е като течение в изкуството. Бащата на поета и писател е заможен търговец, но не той, а майката на Иван оказва влияние върху литературните му търсения.

Тази строга жена - Съба Вазова, родила още двама български военни, отдали живота си за родината, следи децата й да ходят на училище и ако някое от тях избяга от уроците на даскала, тя го укорява, че върши престъпление. Съба обича да чете. Чете и на сина си Иван, както и на своите роднини по женска линия, които среща в празнични дни в бащината си къща в Сопот, съседна на онази, в която тя живее със съпруга си Минчо и децата си. С часове Съба чете едни от най-предпочитаните от българите през XIX век книги, като "Александрия", "Телемах", "Синтипа философ". Всичко това подхранва литературните търсения у младия Вазов и го превръща в един от най-добрите български писатели.

Вазов е първият български писател, изкарващ хляба си с професионално писане. Характерно за него е, че твори в поезия, проза и създава драми. Първият превод на "Под игото" (излязъл в Англия преди публикуването му в България) на чужд език е на английски и това не е случайно, тъй като историята за Рада Госпожина и Бойчо Огнянов е отражение на Предосвобожденския бит и е прелюбопитна за сънародниците на Шели и Байрон, който искат да разберат повече за живота в земите ни и порива към свобода на българите. "Под игото" е създаден през периода 1887-1888 г. в Одеса. Първото издание на книгата е през 1894 г. Романът е една от най-знаковите за новата българска литература творби.

Вазов създава още поетични стихосбирки, като първата му такава е "Пряпорец и гусла" от 1876 г. В последствие обезсмъртява национално-освободителното ни движение в "Епопея на забравените" и Сръбско-българската война от 1885 г. в "Новото гробище над Сливница". Иван Вазов умира на 22 септември 1921 г. в София.

Приживе пише стихотворението "Великден", в което подчертава значимостта на Христовата саможертва.

Великден

Христос възкръсна!

Из гроба тъмни

той мрака пръсна:

пред нас да съмне.

Мъжът, детето

сега се радват,

играй небето,

трепери адът.

Да пейм, дружина!

Великден днес е!

Цял свят почина:

Христос възкресе!

Вазов е автор и на разказа от 1903 г. "Великденско размишление".

Друг изявен български творец, който пише за Възкресението, е Пейо Яворов. Произведението е написано в проза и е публикувано във вестник "Свобода или смърт" на 6 април 1903 г. В текста, който започва като художествен, но после преминава в публицистичен, се акцентира върху предателството. То, деянието на Юда, е обвързано със съдбата на Македония, предавана и поробена отново след лятото на 1878 г. и Берлинския конгрес. Многозначителното заглавие на текста е "Великден".

Пейо Тотев Крачолов, по-известен като Яворов, е роден на 13 януари 1878 г. в Чирпан, малко преди България да бъде обявена за свободна. Яворов завършва V гимназиален клас в Пловдив и сетне, в периода 1897 - 1901 г. работи като телеграфист в Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало, София. От 1897 г. влиза в контакт с дейците на ВМОРО и се присъединява към борбата за освобождение на Македония. Тъкмо поради този факт излиза и текстът "Великден", който призова към борба срещу тираните и предателите.

От 1901 г. датира контактът му с Пенчо Славейков и д-р Кръстю Кръстев, които го канят да стане сътрудник, а по-късно и редактор на списваното от тях списание "Мисъл". Заедно с двамата интелектуалци и Петко Тодоров Яворов поставя основите на модернизма в българската литература. По страниците на "Мисъл", което днес може да се намери в оригинал и дигитализирано във фондовете на библиотеките в страната, излизат драмите на Шекспир, поезията на Шели и Байрон, съчинения на Шопенхауер и Нитше, както и авторски статии и художествени творби на четворката, която работи върху изданието.

През този период Яворов работи като библиотекар и драматург на Народния театър. Яворов става близък с Дора Габе, но се влюбва в сестрата на своя приятел и колега Петко Тодоров Мина. Мина умира от туберколоза през 1910 г. в парижки санаториум. През 1912 г. поетът се жени за дъщерята на Петко Каравелов Лора, на която посвещава "Стон". Бракът на двамата безумно влюбени един в друг трае само около година. На 29 октомври 1913 г. Лора е открита мъртва, а Яворов прави опит за самоубийство. Една година по-късно, на същата дата през 1914 г., Яворов се самоубива. След отравяне и изстрел драматургът на Народния театър и един от най-талантливите български поети умира, оставяйки след себе си гениално, макар и необемно творчество.

Част от творчеството на Пейо Крачолов е и поемата "Великден", посветена на брата на автора Атанас.

Великден

На брат ми Атанас

Един — и втори удар в безмълвието нощно…

Задружно проехтяват църковните камбани

и светла вест се носи; повтаря я всемощно

разбуденото ехо в намръщени балкани

и тласка я нагоре към висини бездънни.

Нощ мрачна оживява — тържественост я пълни

и говор я оглася свръхземен и невнятен:

души безгрижни сякаш, професия безкрайна,

невидими към бога молитвата си тайна

възнасят — и обхождат простора необятен.

Звънят, ехтят камбани… На всеки удар нови

с по някой спомен сладък отеква памет будна:

сърце за миг забравя тъгата, що го трови,

и трепетно заслушва се в приказката чудна

за минало детинство, за дните невъзвратни

на младите надежди и сънищата златни

и вярата наивна… кога тече живота

безгрижно и щастливо под бащин покрив мили,

кога неволи още не са ни поразили

и впрегнали догробно на черен труд в хомота.

Пред погледа възкръсват, минуват като живи

ред образи и скъпи, близки на душата:

ту стар баща, унесен в мечтания щастливи,

ласкаещ мила рожба, ту майката благата,

загледана в хлапака, ту братя и сестрици,

ту весела дружина от палави връстници —

рой птички повилнели — в игрите, смеховете;

ту русокъдра дружка… и две очи засмени,

и две странички нежни — божурчета червени,

на млада, ранна пролет най-любавото цвете…

Честито, свидно детство — цъфтяща, рай долина,

останала далеко зад пътника утруден;

от буря сякаш носен, той бърже я отмина

и днес напразно гледа зад себе си учуден,

напразно… А пред него — белей се път незнаен,

а мръщи се над него и небосвод безкраен —

и страх неволен често смущава му душата:

че слънце го изгаря, а сянка не съзира,

че хала го настига, а завет не намира,

нито спътник някой — да си даде ръката…

В по-ново време в легендарна се превръща драмата на Константин Илиев "Великденско вино". Тя разказва за един от Великдените на Поп Кръстю след залавянето на Левски. Свещеникът е смятан за предател на Апостола и затова никой не отива на служба в поверения му храм. Поп Кръстю е изпълнен с терзания и те проличават в монолога му от "Великденско вино".

Драмата излиза през 1979 г. и е поставяна многократно на българска сцена. Съвременна нейна постановка се номинирана за наградите "Аскеер" 2017. Авторът на "Великденско вино" Константин Илиев получи награда за Цялостен принос към театралното изкуство "Аскеер 2017".

Константин Илиев е роден през 1937 г. в Горно Павликени, Ловешко. Завършва Немска филология в Софийския университет. Специализира в Берлин, а от 1995 г. до 2007 г. е главен драматург на Народния театър "Иван Вазов". През тази година авторът трябва да навърши 80 години.

Освен споменатите автори, по темата за Възкресението са писали още Кина Къдрева, Дора Габе, Йордан Стубел, Ран Босилек, Асен Разцветников, Христо Смирненски, Стоян Михайловски. Препратка към техните текстове, посветени на Великден, най-големият християнски празник, може да откриете ТУК.