От сърце

Много деца още от мънички започват да посещават различни места, да се учат на пиано, футбол, дали изкуство или спорт. И аз бях като тях, но с една мъничка разлика.

Все още помня този ден, когато майка ми ме хвана за ръка и просто ми каза „Ела да видиш къде ще отидем“, и аз вървях. Точно в този ден, преди вече 13 години, влязох в един бял исполин, в който миришеше странно, на старо някак.

Бях в Читалище и вътре имаше един коридор, приличащ на полуокръжност с много врати. През едната минах аз и там останах. Завинаги. Очите ми за пръв път виждаха народни танци, то по-скоро някакви стъпки от малчугани. Още тогава ръководителят ме качи на сцената при репетиращите и ми каза да пробвам просто. И аз не само пробвах, но очите ми все още са ненагледани и сърцето ми се е ненаслушало от цялата тази магия там.

И малката разлика, за която ви споменах по-горе, е, че на мен не ми се наложи да избирам какво да посещавам – изкуство или някакъв спорт, защото аз избрах и двете едновременно. Моята страст бяха и все още са народните танци.

Много от вас може би ще успеят да ме разберат, но са малко тези на моята възраст, които наистина разбират. Фолклорните танци много хора наричат само изкуство, но те са и спорт. Знам какво е да репетираш лятото всеки ден по няколко часа, без да спираш, да не можеш повече, но да искаш всичко и накрая да го постигнеш.

Благодарение на тях знам какво е да се чувстваш на място, да плачеш от щастие. Знам какво е да излезеш на сцената, да забравиш всичко и да правиш това, което умееш, което обичаш. Да разтърсиш пода, да вдигнеш хората на крака и да чуеш стотици ръкопляскания.

И бих ви попитала, според вас всичко това колко струва?

Колко струва трудът на един танцьор?
Колкото едно тяло...
Колкото болките в ставите, в гръбнака, в мускулите...
Колкото страха, че тялото не е вечно...
Колкото защипаните нерви, пукнатите прешлени, скъсаните сухожилия, чашите пот...

Колкото ударите на сърцето преди излизане на сцената и когато преодолява гравитацията...
Колкото борбата с пода - неравен, хлъзгав, с пирони, дупки и локви...
Колкото студът на сцената, зад кулисите, смразяващ усмивката на лицето....
Колкото едно цвете, поднесено с любов.

Струва колкото едно детство.
Колкото едно семейство, един живот!

Така може би вече ви звучи като спорт, нали?

Работата е там, че всяко занимание, за всеки човек значи нещо различно, но бих отделила цяла вечност, ако още един дойде и ми каже „Народните танци не са спорт“ или „Ти не спортуваш, това са народни танци“, за да го хвана за ръката, да го заведа в залата и след четири часа го попитам отново какво мисли.

За тези 12 години, прекарани в залата, танцувайки из Европа, мога да кажа, че точно като в един спорт аз съм се научила на строга дисциплина, да повтарям отново и отново едно нещо, докато не стане перфектно, защото са ми викали „Отначало! Връщай! Отначало!“.

Народните танци са изкуство, но и спорт. Те вземат много, но дават повече! Те носят една стара душа, красива и много цветна. Влязох в нея с празни ръце и излязох с пълно сърце!

Повярвайте, ако сте избрали тях, значи сте избрали едно българско изкуство и един спорт – едновременно!