От сърце

България или чужбина? Тук или там? Да остана или да си тръгна? Все въпроси, които се въртят в народното ни пространство откакто се помня и са натоварени с известна доза носталгия, тъга, или даже (което е далеч по-страшното) негативизъм.

Качете се в някое такси и направете свое мини проучване. Колко от шофъорите са на мнение, че в милата ни Pодина има бъдеще и си заслужава да останем и да се борим?

Хммм...

Отидете в някое квартално училище, или най-добре посетете някое такова в малко населено място в Cеверна България и задайте същия въпрос на учителите там.

Хммм...

Погледнете списъка с всичките си 1500 приятели във Facebook. Колко от тях са тук? С колко от  тях пиете бирата си в петък вечер? Колко от тях виждате единствено по Коледа или лятото на къмпинг Градина?

Хммм...

Сега попитайте всички тези хора дали мечтаят да имат „нормален“ живот ТУК. Попитайте ги дали искат да създадат семействата си ТУК. Интересното не е, че те имат еднакъв отговор в повечето случаи. Интересното е, че за тях ТУК има едно и също реално измерение. Какво стана с поколението, борещо се следващото поколение да има такова огромно право на избор. Какво става с избиращото поколение? Разочарование? Може би не още дотам голямо...

А според вас тези хора имат ли идея какво ще се случи ако скоро няма учители или лекари, които да лекуват мисълта и тялото; ако няма журналисти, които да лекуват съзнанието; ако няма хора на изкуството, които да лекуват духа. Групово поклащане на рамене, че и даже в синхрон.

Какво правим, за да стане по-добре?

За целта на това импровизирано разсъждение ще взема един несъществуващ човек на име Ганчо. Ганчо се събужда сутрин и поглежда през прозореца. Вижда, че навън е натрупал сняг, а и термометърът му показва дневната температура: минус 10 градуса е! Клинч ужасен! Не е добре... Ганчо обува грейката си, облича вълнения пуловер за спешни случаи, слага шал, шапка и ръкавици и излиза навън. Още не е пил кафе и какво да види! Колата му е затрупана от сняг - чак му е трудно да разпознае къде е на улицата. Не е добре...ама какво да се прави! Взима Ганчо метлата и почва да чисти. След 15 минути старателно търкане, колата вече може да бъде разпозната, че чак успява да отвори и полу-заледената врата. На Ганчо още му се спи. Не е добре... Пие кафе. На Ганчо му изгасва акумулатора. Не е добре... Купува нов. Ганчо е гладен. Не е добре... Яде баничка. Оп! Пак му се приспа. Не е добре... И така нататък.

В Австрия студено ли е? Оооо да! Хората обличат ли топли дрехи? Определено!

В Германия има ли коли, затрупани от сняг? Мхм... Хората чистят ли си ги? Нямат избор.

В Холандия хората не им ли се спи? Доста им се спи. Пият ли кафе? Пият!

В Англия огладняват ли хората? Зверски даже! Ядат ли баничка? Е, не ядат, ама там са на риба с картофи, поляти с оцет. Гадост, нали? Те си ги харесват тези неща, няма лошо.

В Дания гаснат ли акумулаторите? Редовно. Сменят ли ги? Да, но на какви цени само... Майко!

Какво разбрахме от тази кратка, поучителна история? Именно! Всички ние споделяме едно: проблемите на битовизъма. Как се справяме с тях? Като излезем от малката си стаичка, хванем метлата и си изчистим колата и изстържем всяко парченце лед по страничното стъкло, защото далеч не е добре да рискуваме да пропуснем изпреварващия от дясно на Цариградско рано сутрин.

Но нека се върнем на Ганчо. Ганчо далеч не е доволен от живота си. Защо? Защото живее в България. И знаете ли какво? България е виновна за всичките му тревоги. Заради България, Ганчо няма минимална заплата от 1000 лева. Заради същата тази България, Ганчо живее на улица, осеяна с боклуци. Да не говорим за това, че България никак не възпита добре децата му и сега те прекарват времето си пред компютъра и не могат да оценят детството, така както Ганчо би искал. Все пак и той има мечти...

Не, това не са от предишните малки ежедневни препяствия. Тях не можеш да ги изметеш или изстържеш, след което да пиеш кафе, да хапнеш баничка и да поспиш. Всъщност можеш, но не е толкова просто и отнема повече време от една прозявка.

И все пак, тези препятствия са дълбоко свързани с проблемите на битовизъма. Защо ли?

Ако видиш човек на улицата рано сутрин по изгрев и този човек рине снега от колата си с усмивка, докато си тананика песен от вече пуснатото радио, то бъди сигурен, че това не е поредния темерут, който е решил да дразни всички сбръчкани и недоволни хора около себе си. Темерутите не стават толкова рано, а и дори да стават, те имат една по-друга усмивка. Абе, няма как да ги объркате. Та, ако срещнете този човек с топлата усмивка, който дори не ви забелязва, бъдете сигурни, че този човек не рине само колата си. Той рине нещо по-съществено, докато Ганчо е сърдит.

Интересно, но чужбина ме научи да търся от онези хора с топлата усмивка и ги намирам, защото не съм спрял да търся. Също така вярвам, че не е честно един да рине, докато другите пеят и накрая недоволните, че няма тунел към светлината да са тези, които са пяли. Отворете речниците си на думата: „наглост“. Може би там ще има картинка на точно този тунел.

Картините всъщност ги рисуваме ние и макар че нося стабилен диоптър, не виждам как мога да съм сърдит, че съм си нарисувал сиво поле. Интересно как израстнах с филмите, представящи Америка като страната на неограничените възможности. Интересно също как виждам в момента България като тази страна. Ето го пак! Постоянното тук и там до безсъзнание. Там можеш да видиш невероятни тунели, а тук можеш да ги създадеш! Там може да е много лесно, тук – много трудно. И тук и там можеш да пиеш кафето си с усмивка. Никъде личният избор не е лесен. Казвам всичко това единствено от вдъхновение, че в момента наблюдавам толкова художници да рисуват, чистейки колите си рано сутрин, докато останалите още спят в квартирата на Ганчо.

Автор и снимки: Toмислав Рашков