Образование и наука

Встъпителни думи. Чудя се как да започна тази статия, не защото изпитвам апатия към темата, а защото просто не съм сигурен кой е правилният начин. Някой беше казал: „За да оцениш държавата, виж образованието на хората в нея”. Не си спомням на кого принадлежат тези думи, за което искрено съжалявам, но чак сега оценявам правотата им. А какво за нас е образованието? Отдаваме ли нужното уважение на училището като институция и на преподавателите като личности? Тези въпроси естествено имат толкова отговори, колкото жители има и скъпата ни Родина, но именно те ни навеждат на един много по-важен такъв: отживелица ли е образованието или е просто… необходимост?

Ще си позволя, драги читатели, да Ви върна около петнадесет години назад във времето, за да видим училището през очите на едно дете. Едно дете, изпълнено с мечти, търсещо отговорите на всички възможни въпроси. Това дете бях аз. Първи учебен ден. Усмихнати, но непознати лица. Чувствах се некомфортно сред всички тези хора в коренно новата обстановка, затова бях стиснал здраво ръцете на родителите си и крачех по дългия и сив училищен коридор. В края му се беше сгушила и моята класна стая. Отворих вратата и плахо, но и с неописуем интерес, сякаш отварях вратата на един изцяло нов свят. И оттогава всичко се промени. Първата прочетена книга, първата решена задача. Може би чак години по-късно щях да разбера истинската стойност на този ден и истинската цена на всеки един прекаран в училище ден. Но стига толкова за мен.

Наши дни. Свят, който бързо се адаптира към новите технологии и замени аудио касетата с компакт диск, а по- късно и него с преносима памет. Ежедневието ни стана толкова динамично, че постепенно голяма част от хората загубиха уважение един към друг, забързани в собственото си оцеляване. Естествено промяната не подмина и училището като институция. Жалко, но не и в положителен аспект.  Преподавателите сякаш загубиха авторитета си, тежестта на образованието стана по-малка. Учениците започнаха да посещават часовете, не за да научат нещо ново и да обогатят културата си, а за да докажат по някакъв изкривен и извратен начин превъзходството си над учителите.

Не чрез интелект, а чрез пошлост и безочие. Още по-страшно е, че училището от свята институция се превърна в бойно поле, където личностите на новото време демонстрират превъзходството си пред другите, не чрез знания, а чрез най-първичния земен начин - със силата на юмруците. Не ме разбирайте погрешно. Не намеквам, че в ученическите си години съм бил изряден по всички параграфи, но в мен винаги е имало уважение към преподавателите и другите като личности.  Нещо, което днес може би не съществува в ценностната система на повечето ученици. Преподавателите от своя страна, заради пренебрежителното отношение на ученици и родители, а и заради ниските за европейския, а до скоро и за българския стандарт заплати, спряха да преподават с ентусиазъм. Ето тук, драги читатели, изниква един изключително наболял въпрос: защо? Защо и как всичко това се случи? Отговорът естествено се крие в много и различни аспекти от ежедневието ни. Родителите, забързани в това да използват всяка възможна минута, работейки на две или повече места, за да предоставят на децата си нужното, нямат възможността да ги научат на основните човешки ценности. Това съответно се пренася в училище, защото младите черпят информация за живота от улицата, а не от родителите си. Но можем ли да виним някого, когато сами знаем, че животът в днешни дни е повече от труден? Факт е, че училището не е това, което беше преди.

За финал нека погледнем позитивно колкото и трудно да е, защото сред неуважението, пошлостта и цинизма в България все още има млади хора, които отиват с желание на училище, за да се превърнат в по-добри хора. Горд съм с факта, че много млади българи и българки защитават позабравеното реноме на страната ни с престижни челни места по световни форуми. Факт е, че сме част от елита на състезания по математика, което ме кара да вярвам, че въпреки всичко бъдещето ще бъде по-светло. Ще ме попитате защо в заглавието на своята статия споменавам българското образование като цяло, а засегнах проблема в училището. Отговорът е ясен: защото първите ни години са основата, без която не можем да продължим да се усъвършенстваме.

Автор: Георги Кърчев.