Успелите споделят

Чудомир Григоров е персонален фитнес треньор и бивш професионален футболист. За него една среща се превръща в истинско предизвикателство с крайна цел "да спасиш чужд живот" и така той влиза в ролята на психолог, инструктор, мотиватор, авторитет и най-добър приятел - едновременно. 

Чудомир попада на отчаяния призив на една майка, която е отритната от лекари и институции в битката за по-добър живот за своя син, страдащ от затлъстяване. Треньорът се свързва със сина ѝ Самуил и решава безвъзмездно да помогне на момчето в битката с излишните килограми. След година резултатът е 145 свалени килограма, като момчето документира своя прогрес в страницата си "Моето 300-килограмово тяло". Битката на Сами продължава и до днес, но тя би изглеждала коренно различно без съветите на Чудомир, който не спира да помага на хора в нужда. 

Макар че Чудомир не обича да говори за своето огромно постижение, ние успяхме да го убедим да сподели с нас историята, но този път - с фокус върху неговите трудности по пътя към споделения успех.

Чудомир, откога проявявате интерес към спорта?

Тренирам от шестгодишен. Занимавал съм се с бойни спортове и лека атлетика. Практикувал съм и професионален футбол, но не смятам, че това е повод за някаква гордост, особено в нашата страна.

През 2001 г. в спортното училище "Васил Левски" в Пловдив проведоха кастинг за приемане на 22 деца в специалност „Футбол“, като за тези места кандидатстваха над 1200 деца от цялата страна. Подборът продължи с месеци, но в крайна сметка аз бях сред избраните и влязох в отбора. На седемнайсет години започнах да се занимавам с фитнес, защото знаех, че той е неизменна част от всеки един спорт. Ако един спортист иска да бъде най-добрата версия на себе си и желае да достигне до високо ниво на спортно майсторство, то това е задължително условие от спортната подготовка. Постепенно фитнесът се превърна в хоби и мания за мен. Исках да изглеждам все по-добре и да постигам все по-добри резултати със себе си.

На двайсет и четири години приключи футболната ми кариера, станах персонален фитнес треньор и се отдадох изцяло на хобито си. Исках да прилагам знанията си и да помагам на хората да развиват физическите си качества, да постигат резултати. Исках да променям животите им.

Вие събирате екип и помагате абсолютно безвъзмездно на Самуил Александров да започне по-добър начин на живот в момент, в който много лекари отказват съдействие. Какво Ви накара да повярвате в Сами и неговия успех и да откликнете на призива за помощ?

Не беше нужно да вярвам в него, аз вярвам в себе си и познавам добре своите възможности. За мен това беше предизвикателство, но главната причина, поради която исках да помогна, беше, че в случая ставаше въпрос за спасяването на човешки живот. От призива за помощ на майката в една от социалните мрежи ставаше ясно, че всеки следващ ден за сина ѝ можеше да е последен. Тогава си зададох въпроса:

Каква е цената на един човешки живот и мога ли аз да я платя?

В случая се изискваха неща, които аз можех да направя - следователно, можех да помогна.

Споменахте, че е имало моменти, в които се е налагало Самуил да живее на строг режим, без пари в себе си и "под ключ" в името на това животът му да бъде спасен. Кои са хората, които помогнаха в начинанието?

Хората, които помагаха, бяха много – клиенти, познати, непознати, приятели и вероятно ще пропусна важна част от тях, ако започна да ги изброявам. Благодарен съм, че до мен бяха фитнес треньорите Ваган Аветисян и Мирослав Марков, защото в началото, докато цялото колело се задвижи, трябваха най-много сили.

Опитвахме се да не оставяме Самуил сам, но беше трудно, защото никой от нас не можеше да загърби работата и семейството си, за да приеме ролята на бавачка. В крайна сметка главната идея беше той да се научи да се грижи сам за себе си.

През първите три месеца Самуил тренираше в домашни условия и това се случваше всеки ден. За него дори една обикновена разходка от 200-300 метра представляваше пълен ад и му костваше часове.

Най-големият проблем, с който се борихме, беше самочувствието и арогантността му, защото заради размерите си, той се мислеше за много силен, чувстваше се властен, а в същото време нямаше контрол дори над своето тяло и ум. Липсваше му реална себепредстава и реална преценка за околния свят, но това беше разбираемо, заради асоциалното му състояние. Трябваше да изравним везните на реалността и Аз-а му, защото това затваряше много врати около него.

Мотивирахме го почти денонощно. Понякога му трябваха само две изречения и той блесваше за седмици напред, но с времето ставаше все по-трудно.

Освен трансформацията на Самуил, Вие не спирате да помагате и днес имате зад гърба си още успешни истории в помощ на клиенти с желание за по-добър начин на живот. Какво Ви коства да мотивирате хората да бъдат по-добри в моментите, в които те самите губят вяра в успеха си? 

Харесва ми да показвам на хората какви са техните възможности. Много от тях се подценяват. Много от тях нямат самочувствието да повярват, че го могат.

Когато бях футболист, имах треньор, който винаги повтаряше едно и също нещо точно в моментите, когато съм бил на ръба на силите си: „Когато човек си мисли, че не може повече, може поне още толкова!“. В този случай не говорим за физическа сила, а за ментална мощ.

Никога не съм се замислял какво ми коства да мотивирам хората, но истината е, че е изтощаващо да даваш всичко от себе си.

Кои са основните предизвикателства за хората след приключването на една по-сериозна фитнес трансформация? Как се преборват?

От опит знам, че най-трудните неща са:

• да задържиш постиженията си;
• да надградиш постиженията си.

Това, което кара човек да се развива, се крие в резултата.

Резултатите мотивират човека, но ако няма такива, човек се обезверява. Не трябва да се задоволяваме с постигнатото, защото това е първа стъпка към провала.

Според нас и хората, които са Ви се доверили, Вие сте успешен. А кога Вие приемате, че сте постигнали успех?

Реализирането на една частица от представите за идеал в ума на човека – това за мен е успех.

Какво бихте казали на хората, които вярват в негативната поговорка "Няма ненаказано добро"?

За мен е важно действията ни да съответстват с това, в което вярваме, и това, което ни кара да се чувстваме добре. Ако човек прави добро, без да очаква нищо, няма как да остане разочарован. Аз предпочитам да помогна пред това да остана пасивен. Много по-трудно бих живял с мисълта, че съм имал възможността да подам ръка, но не съм го направил.

“Доброто винаги ще компенсира липсата на красота у някого. Но красотата не може да компенсира липсата на доброта...”