Приключения

...(е сериозна грешка).

Първоначално заглавието на този текст беше "Последните 9 българи изкачиха Мусала това лято". Но не бях сигурна дали всички ще оценят иронията ми (хи-хи). 

Лятото е време за приключения. Морета и планини. Гори и палатки. Слънце и сянка. С изтичането на месец август установих, че трябва да изкача Мусала сега (защото хубавото време е до време) или да чакам до догодина. Никак не ми се искаше това да се случва през уикенда понеже тогава към върха се отправят стотици хора, но нямах особен избор. И така нашата група от 9 човека започна своето съботно приключение.

Ставане в 5 часа

Не съм по ранното ставане и едва ли някога ще бъда. 5 часа ми се струва като тъмни зори (така се и оказа), но все пак искахме да стигнем рано в Боровец, за да бъдем от първите на опашката (винаги има опашка) за лифта. И така в 6:30 потеглихме от София. По пътя нямаше много движение, което беше чудесно. След сутрешния ми айрян (аз не пия кафе) се почувствах почти човешки и бях готова за подвизи. Още не бях разтъпкала чисто новите си обувки за планина, така че не знаех какво ме очаква. Обикновено ходя с маратонки за тичане - подметката им е подходяща, но този път реших да съм обута по-подходящо (Мусала не е Черни връх все пак).

Опашката за лифта

Както вече споменах, без опашка не може. Все пак това, че отидохме рано се отплати и не чакахме кой знае колко дълго. За първи път се возих на кабинков лифт и си беше доста страшничко. Изводът явно е, че щом не обичаш самолети (какъвто е моят случай), няма да се влюбиш и в кабинковия лифт. Все пак стигнахме Ястребец (цели). Слязохме и с бодра стъпка поехме към хижа Мусала - първата спирка по маршрута до върха.

До хижа Мусала

Първият етап от изкачването е толкова лесен, че не е никакво изкачване, а просто разходка. Може буквално да се изтича. Стигнахме доста бързо (под 1 час) и спряхме за вода и закуска - всеки си носеше различен вид сандвичи (класическо хапване в планината). Следваше по-трудната част към заслона Леденото езеро.

До заслона Леденото езеро

Тук може да ти е по-лесно и по-трудно. Ние не знаехме за лесното и трудното беше доста изморително за непрофесионални планинари като нас. Баир право нагоре с множество камъни и препятствия. Моите обувки вече започваха да ми правят проблеми, а бяхме в началото. Честото спиране и пиенето на много вода помогна донякъде, но все пак качването не беше никак лесно. Успееш ли да минеш тази част, след това има още доста път, но става една идея по-леко. Пак има много камъни и много хора, но красивите езера и гледки компенсират. И полека лека стигнахме до заслона.

Голямото изкачване

Последната част е най-трудна, тъй като денивелацията е най-голяма, а пътечката - тясна (което е проблем, когато има повече хора). Но пък знаеш, че вече си близо и си надъхан да стигнеш по-скоро. След всеки ъгъл си казваш, че остава само още малко (реално не остава чак толкова малко), пиеш вода и продължаваш. В един (щастлив!) момент наистина се оказваш на най-високия връх на Балканите и започваш да се усмихваш - стигнал си, остава (заслужено!) да се насладиш на гледката.

Върхът!

Въпреки 25-те различни видове болежки, които вече имах на краката и 4 от 10-те ми пръста, които бяха в окаяно състояние, наистина се зарадвах, че съм горе. На всичкото отгоре бях забравила и слънчевите си очила, а носът ми изгоря - не беше чак такава идилия. Но в планината винаги ме обзема някакъв ентусиазъм и получавам прилив на енергия (за съжаление на връщане често има и отлив) затова горе се почувствах все едно съм постигнала нещо значимо (знам, че не е така, но за един кашкавал като мен си е постижение). Когато стигнахме все още нямаше (чак) толкова много хора, можехме (почти) спокойно да си направим снимки и да си починем за известно време. 

Главната причина да не обичам да съм с тълпите е, че така не мога да почувствам мястото като свое. Но понякога трябва да се примириш с дребните недостатъци и да се насладиш на преживяването въпреки тях. Затова просто седнах и се радвах на планината, чистия въздух и надморската височина.

Пътят на обратно 

Пътят надолу винаги хем е по-лесен, хем не е. Връщането е малко по-тъжно, но все пак искаш да се прибереш. От тази гледна точка сигурно би било хубаво да спиш в хижата, за да можеш да си починеш качествено и все още да си в планината. Нашият случай не беше такъв, тъй че трябваше да хванем лифта на обратно. Странното в случая е, че първата най-лесна част (която на връщане е последна) ни се стори 2 пъти по-дълга - и съответно я извървяхме за 2 пъти повече време.

Моите крака бяха толкова зле, че на моменти свиквах с болката, а в други ми идеше да се разплача (но не го направих). По пътя хапнахме малко боровинки, а почти до станцията на лифта (Ястребец) имаше масичка, на която продаваха разни вкусотии. Аз си взех чашка с малинки и сладко от горски малини (много обичам малини!). 

Хванахме лифта на обратно и 8 часа след като бяхме тръгнали, отново бяхме в Боровец. Запътихме се към София, но първо спряхме да вечеряме в Самоков (вкусна храна, големи порции, ниски цени). 

Изводи

В момента обувките ми все още са на терасата - не мога да ги погледна и не знам дали бих ги обула отново. Изводът от цялото приключение е, че до Мусала има много ходене, много камъни и много хора. Но това не трябва да те спира - по пътя срещнахме от съвсем малки деца до възрастни хора, колкото българи, толкова и чужденци. Любовта към планината и природата е във всеки от нас - независимо от пол, възраст или националност. 

Мусала те очаква - разбира се, след като проучиш маршрута, прогнозата за времето и се запасиш с достатъчно количество храна и най-вече вода. Но щом аз успях да се кача (с нови обувки и без очила) и ти ще успееш.