Октаново число

Да умееш да уловиш всяка разтърсваща театрална постановка в думи, без да разсипеш и капка от живостта ѝ, да накараш картините от една изложба да оживеят като филм пред очите на читателите си, а музиката от концертната зала да не спира да се лее през белия лист или екрана. Това е нелеката, но окриляваща задача пред всеки културен журналист, който ежедневно има грижата да свързва селенията на артистите с въображението на публиката.

Даниел Димитров е сред малцината професионалисти, изцяло отдадени именно на културната журналистика. Към днешна дата той е автор на стотици мултимедийни репортажи и текстове, които от години са добре дошли на страниците на най-големите български медии. Носител е на наградата „Златно перо“, а есетата и поезията си събира в книгата „Безпощаден еклектизъм“. Винаги държи и камерата си под ръка, със заредена батерия, защото освен с думи, обича да разказва истории от света край нас и с кадри.

Можеш ли да сведеш отговора на въпроса какво работиш до едно изречение?

Пиша за разни неща, след като съм ги видял, чул и/или прочел – театър, кино, музика, литература и всякакъв друг вид разклонения на културата.

А какво правиш, когато не работиш?

Дълги, 7 – 8 – 9-часови разходки в компанията на приятели – в града или в планината, или просто без цел и посока. Ето например вчера с моята добра приятелка Камелия обиколихме София надлъж и нашир, в един прекрасен, светъл и топъл есенен ден.

Как се случи така, че специалността „Журналистика“ надделя над „Българска филология“ и те отведе в медиите, а не в друг сектор? 

От малък, още от училище, исках и знаех, че един ден ще уча българска филология. А това се дължи на всички невероятни учители по литература, които съм имал – като се започне от прогимназията с Иванка Младенова, та чак до крайните класове – с невероятния учител и човек Димитър Воденичаров (който сега подготвя за издаване своя нова книга) и Мая Петрова, която буквално ме е водила за ръка в света на философията. 

Това са хора, които никога няма да забравя и за които винаги разказвам на приятелите си. Те бяха зашеметяващо добра основа на следването в Софийския университет. Сега не знам как е, но по мое време и там, в Алма матер, имаше убийствено добри преподаватели. А журналистиката я записах, за да убия малкото свободно време, което имах.

Журналистиката има множество предизвикателни профили. Ти защо избра културата за свое професионално поле?

Може би защото от първи клас моите родители не пропускаха да ме водят на всеки концерт или театрална постановка. Така, по естествен начин, се оформя вкусът на малкия човек. И май е нормално след това да искаш да бъдеш част от този живот. Какво по-хубаво от това да продължаваш да си съпричастен към нещо, но и да имаш възможността да го споделяш с още хора...

Трудно ли е да се занимаваш с културна журналистика в съвременния медиен поток и медийната ситуация в страната?

Трудно е винаги, когато не правиш това, което обичаш. Когато нямаш отношение към темата или просто я подценяваш. Трудно е, когато не си подготвен. Трудно е и когато няма диалог с артиста. Трудно е и когато политиката на една медия по презумпция изключва културата. Трудно е, но винаги има начин и всяка една от тези трудности е преодолима.

Непреодолимо е единствено, когато простащината (някои я наричат псевдокултура) се лансира като култура. Свидетели сме на такива примери всекидневно – на безпардонното преправяне на ценностите и създаване на „формати“ и „проекти“, които нямат нещо общо с културата.

Каква е ролята и отговорността на културната журналистика?

Не е малка, защото хората се интересуват от култура. Въпреки че през годините упорито и безочливо се върви към нейното пълно смачкване или опошляване – ако не могат да я смачкват, я опошляват. Така аз виждам нещата – като цяло. Има и много изключения, но техният брой не е голям и не расте. 

Защо имаш нужда да пишеш?

Защото това е един от най-смислените начини да изразиш, да остойностиш, да провокираш, да увековечиш, а понякога – и да сразиш нещо. Има толкова много пословици, сентенции и мисли за словото, и всяка една от тях е с основание.

Поезия, есета, репортажи, ревюта, интервюта – автор си на текстове във всички тези жанрове, а има ли такъв, към който не би посегнал?

Всеки текст се състои от думи, подредени по различен начин. В този смисъл – не бих си поставил ограничения. Но поне на този етап, не се виждам като автор на роман. Това изисква много време – за подготовка и писане. 

Как най-често създаваш текстовете си – на един дъх, поетапно или в друго темпо?

Много рядко не пиша на един дъх. Иначе е трудно – както за мен, така и за читателя. Понякога ми се случва да задържа текст заради заглавието, но и много често се случва да знам заглавието още преди да съм започнал да пиша.

Освен с думи често разказваш истории и с образи. Как си представяш, че се съотнасят двете?

Това е неизбежно. Образността е част от богатството на живота – тя е онази преливаща от нюанси, цветове, посоки и плътност материя, заради която си струва да бъдеш пишещ – за да можеш да я уловиш, преживееш и разкажеш. И така е не само с образите, но и с емоциите, посланията, езика като изразно средство. 

Кои изкуства те привличат най-силно като зрител?

Като зрител – кино, театър, музика, изобразително изкуство.

Как гледаш на честия спор „лайфстайл“ срещу „култура“ в редакторската политика на медиите? Къде трябва да минават границите по твое мнение? 

За мен няма спор. Защото, както знаете, лайфстайл означава начин на живот. Няма нищо по-съвместимо от това, защото културата е част от начина ни на живот. Друг е въпросът, че най-често колонката, наречена „лайфстайл“, е пълна с онази пошлост, за която си говорихме преди малко. 

В условията на пандемия културният живот се промени, но случиха ли се промени в културната журналистика? По-лесно или по-трудно стана да се пише за култура и изкуства в настоящата ситуация?

Със сигурност много по-трудно е да се създава култура. И това трябва да е урок за всички, които мислят, че свободата е даденост и зависи само от хората. За щастие, истинските журналисти имат тази привилегия да зависят единствено от себе си – от своето време, способности и желание. Затова разлика в писането няма и не трябва да има. 

Съществува ли човешката нужда от срещи с изкуствата у хората изначално, или тя се възпитава? И от твоята гледна точка защо културата е важна за обществото?

Точно сега, по време на извънредната ситуация, и на слепците стана ясно, че хората имат нужда от духовност и култура. И то не е просто нужда, а глад и жажда, и неистова потребност от това. Истинско блаженство е да срещнеш мъдростта в изкуството, да погледнеш зад кулисите, да се потопиш в процеса, да „чуеш“ твореца и да създадеш диалог, който, стигайки до хората, става най-прекрасният разговор за начина на живот (лайфстайла).

Какво отнема професията „културен журналист“ и какво ти дава, отвъд познатите ни клишета за време, адреналин, динамика и т.н.?

Въобще не искам да се замислям над това какво отнема. Но дава възможност да смениш морето с океан, да излетиш от собствените си мисли и да усетиш Космоса, да преглътнеш хапката и да вкусиш от божественото, да го почувстваш, да се разгърнеш в безкрайността на изкуството – и всичко това да те променя бавно и във възходяща градация.

В основния информационен поток на водещите медии в страната все по-често липсва пространство за култура и авторско съдържание. Мислиш ли, че има начин за преобръщане на тази тенденция. Или пък може би преобръщане не е нужно?

За мен е твърде условно да се слага етикет „водеща медия“. По-скоро може да се говори за „водещ“ материал – независимо дали е в телевизия, радио, уеб, или в печата. За щастие, вече е възможно да създадеш „водещ“ материал в „неводеща“ медия и ефектът да е същият като на „водещ“ материал във „водеща“ медия. В този смисъл, преобръщане не е необходимо, а по-скоро стимул за създаването на „водещи“ материали, и то в областта на културата.

Uspelite.bg и Културна фондация А25 стартираме рубриката „Октаново число Култура“ като пресечна точка на представите ни за хора, упорито променящи средата със средствата на културата, правейки по този начин общото ни бъдеще възможно по-добро. В продължение на година, всяка трета седмица от месеца ще ви разказваме за личности, за които да подобряват нашия общ контекст не е кауза, благотворителна акция или извънредна проява на емпатия, а просто нормалност, ежедневие и начин на живот. 

Те са преводачи, изследователи, мениджъри, журналисти, артисти, но и хора, за които съвременната българска култура не е задължително професия, но със сигурност е любов. Всички тях, рядко или никога, няма да видите в прайм тайма на масовите медии не защото нямат какво да кажат, а защото имат гориво вместо рейтинг във вените. Селекцията на участници в рубриката ще бъде изцяло субективна и поради това още по-лична.

Фотокредит заглавна снимка Лили Йотова

Интервюто се осъществява с подкрепата на Национален фонд "Култура". 

Негов автор е Кремена Христова.