Даниела Ганчева е начален учител, който застана зад каузата "Благотворителност вместо цветя". Тя не иска подаръци. Нито харесва цветя, подарени по задължение. Но обича да помага. И не спира да учи своите ученици да бъдат щастливи с това, което имат и да помагат, когато могат.
Днес е при нас, за да сподели за свята кауза, за трудностите и щастието на професията, която упражнява. И каква всъщност е разликата между образованието и добрите оценки.
Здравей. Ще ни разкажеш ли как реши да станеш преподавател?
Да бъда учителка е детската ми мечта, колкото и клиширано да звучи. Бях във възторг от букетите на учителките ми, но по онова време те не претендираха с пищност и аранжировка, бяха по-скоро китки цветя, често набрани от градината, а и отношението ни към учителите беше по-различно от масовото, демонстрирано сега.
Освен това много обичах да учителствам на моите кукли и пред моите приятелки. Вероятно и любовта ми към четенето е допринесла да се насоча в тази посока – книгите ме пренасяха в други светове и времена и ме караха да мечтая. Е, в 10. – 11. клас е трудно да осъзнаеш какво точно искаш, затова и аз исках да стана адвокат, за да раздавам справедливост, но скучните теми по история ме отказаха, защото моята сила е в импровизацията и се явих на единствената специалност само с български език – начална училищна педагогика.
Дори темата импровизирах, а те взеха, че ме приеха на първо класиране. Така, малко на шега мина следването ми, а после имах късмета един прекрасен директор да ми повярва и да ми даде шанса да започна в неговото училище – господин Красимир Николов, който ме спечели с уникалните си качества на ръководител – строг, но справедлив, премерен и загрижен и за учениците, и за учителите. Оттогава вече 20 години даскалувам в 54. СУ “Свети Иван Рилски“ и дори когато системата ме е обезсърчавала, са ме задържали децата и тяхната чистота.
Какво означава да образоваш едно дете?
Да образоваш според моите разбирания означава освен да научиш едно дете да чете, пише и смята (това са базови умения, които всеки овладява в различна степен и по различен алгоритъм рано или по-късно), да го насочиш как да учи, къде да търси нужната информация, как да синтезира, да анализира и да извлича за себе си квинтесенцията в дадена област. Да осмисля и да преценява как да постъпи и какви ще са последствията от дадено действие. Да му помогнеш да намери областта, в която е най-добро, и да го мотивираш да се развива в нея.
Да образоваш също означава, да отговаряш честно и максимално обективно на всичките му въпроси, дори с цената на допълнителни часове на класа, които в началната училищна възраст и особено в първи клас често са много над норматива от 1 учебен час седмично…
Да образоваш, означава да му помагаш в овладяването на уменията за общуване, споделяне, да го запознаеш с различни гледни точки и да му обясниш, че винаги има право на избор. Дори когато този избор противоречи на избора на родителя или учителя, защото как иначе това дете ще се научи да се отстоява и да се справя в житейски ситуации…
Да образоваш, означава да споделяш и личния си опит, дори да се самоиронизираш, защото така го учиш да не се поставя винаги и на всяка цена над другите, но и да не позволява да бъде манипулирано…
Ей такива неща… Както и че образОвание и образУвание не са синоними…
Какво трябва да се подобри в образователната ни система, за да имаме знаещи и щастливи деца?
За малките деца, а и не само за тях, разбира се, според моите наблюдения и опит е важна не толкова материалната база, а отношението на учителите – приемането им като личности, а не като някакви гъби, които да полеем със знания и те да ги попият…
Децата имат нужда от внимание и понякога учебният материал, предвиден за часа, да бъде пропуснат, за да се обсъди вълнуваща ги тема или възникнал проблем между тях. Така се изгражда доверие и тогава няма да има агресия, която е толкова наболял проблем именно заради неглижирането на техните нужди, интереси и проблеми.
Няма шанс да има мотивирани ученици, ако срещу тях не стоят мотивирани учители, чиято мисия е да бъдат полезни, учейки децата как да учат, а не „изпявайки“ материала и напускайки с мрънкане под носа как „днешните деца за нищо не стават“…
Вярно е, че възпитанието започва от семейството, но наше задължение като учители е да сме активни и в работата си с родителите. Много колеги очакват децата да се адаптират към техните изисквания, но това е абсурдно, защото децата са различни от преди едно, две поколения точно както е различен светът, в който живеем.
Когато има отношение, детето е мотивирано да работи и да се справя дори когато среща трудности. Нужно е да ги вдъхновяваме да учат заради знанията, заради уменията, които ще придобият не само за временно ползване и получена оценка, а за живота. Защото шестиците в бележника невинаги са предпоставка за шестици и в живота.
Има деца, които трудно запомнят, съзряват по-бавно, но това не ги прави „втора ръка“ ученици, щом не получават отлични или много добри оценки. Това според мен е вид дискриминация, която е недопустима. Нужно е да има предвидени повече часове за затвърдяване на нови знания, за да отлежат , както отлежава хубавото вино и да станат по-трайни и осъзнати.
Необходимо е да се промени из основи задължителната учебна програма, като след началния етап, на децата да се дава възможност да учат повече според насочеността на тяхното мислене – хуманитарен, технологичен или пък математически профил, за да не губят желание да развиват своите умения, разпилявайки време и енергия със заучаване на материал, от който няма да се нуждаят нито в професионален, нито в личен план.
А какво трябва да се подобри, за да работят в нормални условия учителите?
На учителите им е нужно адекватно заплащане, каквото е във всички други държави. Но не да се спекулира с новини като „увеличението на заплатите на учителите ще е до 15%“, като обществото чува цифрата 15%, но не е наясно, че думичката „до“ означава почти нищо спрямо съществуващите заплати, защото може да е и 5%, ако бюджетът на училището не позволява повече.
И така всички се поставят под общ знаменател и се насажда мнението, че на гилдията все не й стигат парите. Ами всъщност е точно така. Нужно е да се реабилитират в очите на обществото, защото с разширените правомощия на родители и ученици, дадени им в последните години, наблюдавам едно закономерно стопяване авторитета на действащите учители, както и на желанието на младите хора да отиват да работят в училище.
Нормалните условия на труд включват активна почивка. Към днешна дата, във времето за почивка, на нас ни вменяват нови и нови излишни документи за попълване, които в основната си част са чиста формалност и отлежават по папки и хранилища. Това ни изнервя, защото скъсява времето, в което можем да се „ъпгрейдваме“, за да бъдем адекватни и в час. А и да не забравяме факта, че имаме навика да си носим „работата вкъщи“ и повече да се грижим за служебните, отколкото за личните си деца.
Но вместо уважение, ние получаваме реплики от рода: Абе мани я тая луда даскалица, тя ще ти каже на тебе… Когато няма комуникация, обратната връзка от семейството я няма. И разбира се, липсва и успешно справяне с проблемните ситуации. Нарушена е връзката между учителите и родителите, затова част от моята мисия като учител е да работя и с родителите, когато е възможно и те ми го позволят.
А мислещите, отговорни и истински загрижени родители винаги са се вслушвали и сме постигали успешно справяне с различни проблемни ситуации.
Ти не искаш цвете за първия учебен ден. Защо?
Осъзнах нещо с годините – едно цвете може да значи много и нищо… Позволявам си безогледно да наруша традицията и дори за първия учебен ден на първокласниците да ги лиша от възможността да ми подарят букет, но да им дам възможност да проявят загриженост и отношение към техен връстник, който не е в състояние да присъства в този ден, защото е слаб, болен и вероятно уплашен…
Не искам цвете, защото за себе си съм преценила, че трайността на едно откъснато цвете не е колкото трайността на един живот, който зависи от малък жест на милосърдие, но навременен и нужен. Много такива малки жестове се равняват на нечие оздравяване, на нечий спасен Живот, на нечие възкръснало детство.
Не искам цвете, защото във времето традицията се превърна в често досадно задължение за отбиване на номера, а аз твърде много харесвам цветята и когато съм получавала увяхнала или прекършена китка, съм се чувствала по-зле, отколкото, ако не получа никаква.
Не искам цвете, защото обичам да гледам цветята с техните корени така, както искам да виждам децата – здрави, енергични, дори палави и най-вече край мен, край родителите и приятелите си, далеч от болничните стаи.
Не искам цвете, защото искам да науча здравите деца да мислят не за онова, което нямат, а да ценят онова, което имат – очи, уши, ръце, крака, сетива – все неща обикновени, за които други деца само мечтаят.
Искам да ги науча да бъдат съпричастни, толерантни и човечни, да искат да разделят, а дори да се лишат от нещо свое в името на някой, който страда – болно дете, бездомно животно и дори клошар, защото никой от нас не е застрахован, че няма да попадне в ситуация, в която да зависи от милостта на другите.
А как подхождат колегите ти и родителите към идеята?
„Съединението прави силата“ е прекрасен девиз, но само на думи. Постоянно съм свидетел на обратното, затова и се осмелих да отправя апел да се обединим поне около децата си – онези, които са в нужда ТУК И СЕГА! Важното в случая е да сме наясно какъв е изборът ни – аз мога да застана зад своя и не насилвам никого да ме следва, само споделям нещо, което вярвам,че би могло да има последователи, стига и те да са достигнали до моите изводи.
Ние, българите, трудно свикваме с новите неща, а пък аз съм новатор, обичам да разчупвам традициите и да провокирам мисленето и на децата, а и на възрастните. Както за всяко нещо, така и за тази моя инициатива полюсите на мненията са два и в това няма нищо лошо, защото всеки има право на избор и на мнение.
Никой не бива да се чувства принуден да откликне заради мнението на околните, както и аз не съм длъжна да се откажа от инициативата си само защото не я споделят и одобряват всички. Ние живеем в дуалистично общество и най-нормалното нещо е да имаме право на избор. А още по-добре е да можем да защитим и обосновем позицията си.
Благотворителността не може да се изисква, защото щедростта е състояние на духа, не на джоба. Досега за времето, през което поддържаме инициативата с моите родители, а тя започна през 2014 с една обща кауза на 15 септември за младеж на име Ангел, не намерих много съмишленици, но може би с времето повече колеги ще преосмислят нагласите си и ще осъзнаят силата на обединението за обща кауза, още повече за деца, които бихме искали да са в училище сред връстниците си, а не в болничните стаи, сами и често далеч от дома си за дълги периоди. Да се сещаме за тях само на Коледа е абсурдно, както и да подаряваме цветя на учителите си само на 15 септември и в края на учебната година, защото така трябва.
Не е жест на любов и уважение, а е формалност, която често си личи от вида на подарения букет. Много по-смислено би било, ако толкова държим на жеста към учителя, да подарим общ букет и пак да намерим начин да дарим. Можем да даряваме и сами, мълчаливо, когато имаме възможност, желание и съпричастна душевност, но когато е организирано от учителя, когато е обяснено защо се прави, посланието е много по-силно и има вероятност тези деца по-често да се сещат, че си имат всичко и че не е нужно да мрънкат, когато не получат нещо желано.
Родителите , с които досега сме събирали средства, ме подкрепят напълно, като винаги са намирали начин да изразят уважението си чрез картичка или просто като са последвали съвет, даден от мен и по този начин са подобрили взаимоотношенията с детето си, а то от своя страна с връстниците си.
Любимата ми българска песен на великия Емил Димитров казва всичко: „Ако си дал на хората, не си живял напразно…
Кое е най-важното нещо за едно дете, което прекрачва за пръв път прага на училището?
Да му се подсигури приятелска среда, спокойствие и емоционална сигурност. Т.е да усети, че е обичано и зачитано. Тънък е моментът с индивидуалния подход и за да бъда адекватна на нуждите на всяко дете, изисквам преди 15 септември, когато поемам първолаци, родителите им да ми напишат есе, в което максимално обективно да разкажат за положителните и не чак толкова положителните черти, за страховете, за навиците на детето си. Така ги познавам, преди да съм ги видялам, и се старая да реагирам по най-нестресиращия за всяко начин. Това ги отпуска, приобщава и сприятелява по-бързо и успешно.
Всеки има „чаша за любов“ (изразът е от една великолепна книга „Прегръдка, целувка и ритник по панталонките“) и когато тя се поизпразни, ние всички имаме нужда най-близките ни да я напълнят отново, а това е възможно не с водене в МОЛ-а и с всевъзможни дрънкулки, а с внимание, време, много прегръдки и думи, изразяващи любов, насърчение и доверие.
В кой момент от своята работа си била най-щастлива?
Щастлива съм във всеки момент, когато работя с децата. Натоварва ме само бумащината, която ме отклонява от същината на моята работа – общуването не само в клас, а и извън него.
Най-щастлива съм, когато ги провокирам с въпроси извън учебниците и виждам светлинките в очите им – когато ги карам да мислят, да преценяват, да изразяват своето мнение и когато успея да посадя семената на добротата, съпричастността, толерантността в душите им. А това се получава, защото те са чисти бели дъски, върху които можем да пишем, затова е важно какво пишем.
Обичам да ги мотивирам да поемат инициатива, да проявяват самостоятелност, да разрешават конфликтни ситуации сами, помежду си, без да налагам своето мнение като единствено правилно. Всеки момент, прекаран в компанията на деца, е безценен, защото ми дава възможност да уча от тях. Дълбоко вярвам, че децата са чудесни учители и е нужно да се вслушваме в тях, а не да се налагаме като авторитети, защото уважението не се налага, то се печели.
Децата усещат, когато си загрижен, когато ти пука, когато ги обичаш – тогава всичко се връща – любовта и уважението, а най-прекрасният момент е когато вече пораснал мъж или жена ми кажат: „Здравейте , госпожо“, защото респектът не им позволява да ми проговорят на „ти“ и продължат с думите: "Вие бяхте единственият учител, който ме провокира да мисля“…
Тогава разбирам, че съм изпълнила мисията си и се вдъхновявам отново, дори когато край мен се случват обезсърчаващи неща.
Как изглежда училището на твоите мечти?
Този въпрос ме затруднява най-много.Може би свежи цветове в интериора и в униформите, удобни мебели, кътове за почивка и игри, зеленина и течаща вода в двора, която релаксира ума и душата, малки групи от деца, достатъчно време за почивка между уроците, които някак си са разделени по интереси, здравословно меню и вкусна храна…
Мотивирани, позитивни, добре заплатени и усмихнати учители… Време за хобита и общи дейности- концерти, екскурзии, излети… А, и задължително всяка сутрин да звучи химнът, както и домашните да са толкова, колкото да учат на отговорност, а защо не и без домашни (не доказваме колко добри учители сме като даваме домашни на родителите)…
Нереалистично е, нали… Но затова е мечта, а докато сме в реалността, можем да даваме най-доброто от себе си и да вярваме, че се връща, защото мрънкането, негодуванието, критикуването, агресията, алчността и завистта не са в състояние да ни извисят и да променят живота ни в личен, в професионален и в обществен план към по-добро…
Нека бъдем ДОБРИ винаги, когато можем, защото капка по капка става вир, а малките жестове са като капки в океана от детски надежди за здраве и пълноценно детство!Нека се грижим за нашите цветя – деца и да им осигуряваме необходимите условия, за да растат със здрави корени и красиви цветове.Нека даваме пример не само на думи, а с действия, защото децата не слушат какво им казваме, а гледат какво им показваме.
На всички, които подкрепят подобна инициатива – благодаря, че не съм сама,а към всички, които са възмутени имам въпрос : Ако вашето дете е в нужда, все още ли ще се възмущавате?
Нека се опитваме да поглеждаме света не само от нашата камбанария…
Не се колебайте да ни изпращате предложения за интервюта в различните ни категории на contacts@uspelite.bg. Включете имената на човека, който предлагате за интервю, кратко негово представяне и начин за връзка под формата на e-mail адрес/акаунт в социалните мрежи и/или телефонен номер.
