Успелите споделят

Даниела Ганчева е начален учител, който застана зад каузата "Благотворителност вместо цветя". Тя не иска подаръци. Нито харесва цветя, подарени по задължение. Но обича да помага. И не спира да учи своите ученици да бъдат щастливи с това, което имат и да помагат, когато могат.

Днес е при нас, за да сподели за свята кауза, за трудностите и щастието на професията, която упражнява. И каква всъщност е разликата между образованието и добрите оценки.

Здравей. Ще ни разкажеш ли как реши да станеш преподавател?

Да бъда учителка е детската ми мечта, колкото и клиширано да звучи. Бях във възторг от букетите на учителките ми, но по онова време те не претендираха с пищност и аранжировка, бяха по-скоро китки цветя, често набрани от градината, а и отношението ни към учителите беше по-различно от масовото, демонстрирано сега.

Освен това много обичах да учителствам на моите кукли и пред моите приятелки. Вероятно и любовта ми към четенето е допринесла да се насоча в тази посока – книгите ме пренасяха в други светове и времена и ме караха да мечтая. Е, в 10. – 11. клас е трудно да осъзнаеш какво точно искаш, затова и аз исках да стана адвокат, за да раздавам справедливост, но скучните теми по история ме отказаха, защото моята сила е в импровизацията  и се явих на единствената специалност само с български език – начална училищна педагогика.

Дори темата импровизирах, а те взеха, че ме приеха на първо класиране. Така, малко на шега мина следването ми, а после имах късмета един прекрасен директор да ми повярва и да ми даде шанса да започна в неговото училище – господин Красимир Николов, който ме спечели с уникалните си качества на ръководител – строг, но справедлив, премерен и загрижен и за учениците, и за учителите. Оттогава вече 20 години даскалувам в 54. СУ “Свети Иван Рилски“ и дори когато системата ме е обезсърчавала, са ме задържали децата и тяхната чистота.

Какво означава да образоваш едно дете?

Да образоваш според моите разбирания означава освен да научиш едно дете да чете, пише и смята (това са базови умения, които всеки овладява в различна степен и по различен алгоритъм рано или по-късно),  да го насочиш как да учи, къде да търси нужната информация, как да синтезира, да анализира и да извлича за себе си квинтесенцията в дадена област. Да осмисля и да преценява как да постъпи и какви ще са последствията от дадено действие. Да му помогнеш да намери областта, в която е най-добро, и да го мотивираш да се развива в нея.

Да образоваш също означава, да отговаряш честно и максимално обективно на всичките му въпроси, дори с цената на допълнителни часове на класа, които в началната училищна възраст и особено в първи клас често са много над норматива от 1 учебен час седмично…

Да образоваш, означава да му помагаш в овладяването на уменията за общуване, споделяне, да го запознаеш с различни гледни точки и да му обясниш, че винаги има право на избор. Дори когато този избор противоречи на избора на родителя или учителя, защото как иначе това дете ще се научи да се отстоява и да се справя в житейски ситуации…

Да образоваш, означава да споделяш и личния си опит, дори да се самоиронизираш, защото така го учиш да не се поставя винаги и на всяка цена над другите, но и да не позволява да бъде манипулирано…

Ей такива неща… Както и че образОвание и образУвание не са синоними…

Какво трябва да се подобри в образователната ни система, за да имаме знаещи и щастливи деца?

За малките деца, а и не само за тях, разбира се, според моите наблюдения и опит е важна не толкова  материалната база, а отношението на учителите - приемането им като личности, а не като някакви гъби, които да полеем със знания и те да ги попият…

Децата  имат нужда от внимание и понякога учебният материал, предвиден за часа, да бъде пропуснат, за да се обсъди вълнуваща ги тема или възникнал проблем между тях. Така се изгражда доверие и тогава няма да има агресия, която е толкова наболял проблем именно заради неглижирането на техните нужди, интереси и проблеми.

Няма шанс да има мотивирани ученици, ако срещу тях не стоят мотивирани учители, чиято мисия е да бъдат полезни, учейки децата как да учат, а не „изпявайки“ материала и напускайки  с мрънкане под носа как „днешните деца за нищо не стават“…

Вярно е, че възпитанието започва от семейството, но наше задължение като учители е да сме активни и в работата си с родителите. Много  колеги очакват децата да се адаптират към техните изисквания, но това е абсурдно, защото децата са различни от преди едно, две поколения точно както е различен светът, в който живеем.

Когато има отношение, детето е мотивирано да работи и да се справя дори когато среща трудности. Нужно е да ги вдъхновяваме да учат заради знанията, заради уменията, които ще придобият не само за временно ползване и получена оценка, а за живота. Защото шестиците в бележника невинаги са предпоставка за шестици и в живота.

Има деца, които трудно запомнят, съзряват по-бавно, но това не ги прави „втора ръка“ ученици, щом не получават отлични или много добри оценки. Това според мен е вид дискриминация, която е недопустима. Нужно е да има предвидени повече часове за затвърдяване на нови знания, за да отлежат , както отлежава хубавото вино и да станат по-трайни и осъзнати.

Необходимо е да се промени из основи задължителната учебна програма, като след началния етап, на децата да се дава възможност да учат повече според насочеността  на тяхното мислене – хуманитарен, технологичен или пък математически профил, за да не губят желание да развиват своите умения, разпилявайки време и енергия със заучаване на материал, от който няма да се нуждаят нито в професионален, нито в личен план.