Успелите споделят

Дари, от "Чергите на Дари" е прекрасна! Гледаш я запленено. И не мигаш! Ще изпуснеш магическия процес на изкуството да тъчеш... А тя се справя толкова изкусно! Трудно е да опишеш създадените от нея неща с думи. Трудно е да опишеш самата нея...

Обичта ми към тъкането се породи от момента, когато седнах за първи път на стан през 2008 година. Както всяка истинска обич, с времето това чувство става все по-силно в мен.

В момента не мога да си представя живота си без моята голяма любов - тъкането. Чувствам, че съм призвана да развивам и предавам този занаят на тези, които идват след нас, а именно нашите деца.

В началото беше просто хоби. До момента, когато бях изтъкала достатъчно много черги, с достатъчно добро качество на самата тъкан. Тогава Веско Фесчиев ме подбутна и покани да участвам в панаир на занаятите, за да представя нещата, които бях изработила, пред публиката и посетителите.

Помня колко се притеснявах преди това участие, но като видях колко добри впечатления и похвали получих, това ми даде кураж да се замисля да превърна хобито си в професия. От онзи момент до днес не съм спирала да тъка.

Трудно ли бе да намериш учител, който да те научи да боравиш със стан?

Не че беше трудно, но от моя страна се изискваше много търпение. Близо 5 - 6 години обикалях села из половин България, за да търся стари майсторки, които да ми покажат как се тъче. Накрая съвсем случайно срещнах своя учител именно във Варна - моя роден град.

Това се случи на ежегодния „Международен панаир на изкуствата и занаятите” във Варна, който се организира всяка година от две прекрасни и отдадени на изкуството и занаятите дами - Веселина и Лиляна Савови.

На 2.08.2008 срещнах Веско Фесчиев именно при участието му в този панаир. Запознахме се и половин час по-късно  вече бях седнала на стана и под вещите му напътствия и указания вече мятах совалката и тъчех.

Каква бе реакцията на хората около теб, когато им каза, че се отказваш от добре развиващ се бизнес, за да бъдеш творец?

Първоначално всичките ми близки ме подкрепяха, защото си мислеха, че това ще е някакво мое временно увлечение и хоби. Когато видяха, че нещата съвсем не са шега и всичко започва да става съвсем сериозно и да се развива като професия, тогава се появиха и скептиците, които се опитаха да ме разубедят.

Това било селски занаят и никой вече не постилал черги в домовете си. И други приказки, които не успяха да ме разубедят. Дори още повече ме амбицираха да успея да докажа, че когато човек има мечта и иска да я постигне няма невъзможни неща.

Сега вече всички са горди с мен и с моите успехи и постижения в занаята.

Кой е най-ценният урок, който научи, докато преследваше мечтата си?

При мечтите винаги преди да се сбъднат, се „полага изпит”. Ако го издържиш, всичко се случва дори по-хубаво, отколкото си си го мечтал и представял. Точно преди да се подредят нещата по най-хубавия начин, преди това се обърква до степен, че винаги съм в дилема дали да продължа, или да се откажа.

Колкото пъти съм преодоляла трудностите и съм затвърдила, че мечтата ми е достатъчно силна и наистина искам да я постигна, точно тогава се случва...

Ще ни разкажеш ли за целия процес, през който преминава една черга, преди да я видим в завършен вид?

Ще ви разкажа не за техническото изпълнение, а за това как се ражда самият модел на чергата. Всеки път е различно, но никога не си рисувам предварително моделите. Просто сядам и започвам да тъка.

Понякога цветовете са тези, които ме водят, друг път някаква форма или орнамент, но всеки път се ражда в момента на тъкането. Това е най-прекрасното изживяване за мен! Аз самата нямам търпение да завърша чергата, за да видя как точно се е получила.

Имала съм моменти, когато изтъкана от мен черга я виждам след години и сама се чудя как съм могла да измисля композицията и цветовете по такъв начин, че крайният резултат да е въздействащ и да говори еднозначно за настроението, което съм втъкала в чергата.

В такива моменти се чувствам щастлива от това, че имам възможността да съм творец и да изливам душата си. Случвало се е да се събудя от вдъхновяващ сън, където съм сънувала чергата, която да изтъка - уникално е това усещане и само тези, които са го изживявали, биха могли да ме разберат.

Какво виждаш в очите на хората, които се спират, за да видят как твориш? Някой изявил ли е желание да го научиш?

Преди всичко интерес, любопитство и възхищение. Много съм горда, че аз някак успях да разчупя през годините разбирането, че на стан могат да тъкат само възрастни жени. В годините и аз, и Веско сме имали много ученици и последователи.

В момента не без скрита гордост мога да заявя, че Варна е градът с най-много действащи тъкачи, които професионално се занимават с това, и много голяма част от тях са именно наши ученици.

Още по-радващото за мен е, че сега вече нашите ученици също предават занаята и имат свои ученици. Това е като зараза в най-добрия смисъл.

Именно това аз съм приела като призвание - да развивам и предавам занаята, и съм щастлива, че се получава. Стотици, а вече вероятно и хиляди са тези, които са сядали на моите станове, за да се докоснат и усетят магията на тъкането.

Много занаяти изчезват - майсторите са прекалено възрастни, а за младите трудът им остава непознат. Какъв съвет би дала на обществото, за да ги запазим?

В това отношение аз съм на друго мнение, и то е, че в последните години има една вълна от хора, които се завръщат към корените си и с живо любопитство към фолклора, занаятите и традициите ни.

Това, което имам желание да се случи в България, е да се разработи политика на подпомагане на хората в средите на културата, изкуството и занаятите.

Ще дам пример, който винаги, когато споделям и разказвам, го правя със свито сърце. През 2017 година имах възможността да отида в Испания. Запознах се с директора на отдел "Култура" в конкретната община.

Когато представих албум с мои черги и разказах откъде съм и с какво се занимавам, тази дама не само прояви интерес, а нещо повече веднага ми предложи да остана там и да преподавам занаята. В това число ми предложи щатна бройка на държавна заплата и тъй като попадам в сферата на изкуството, автоматично ми се опрощават 50% от държавните такси.

Предложено ми беше и помещение, където да направя тъкачно ателие. Това е тяхната действаща политика за подпомагане на хора като мен, които развиват занаят.

Така или иначе по ред причини не се възползвах от това предложение, но винаги, когато се сетя за това, ми става болно, защото ние, занаятчиите в България, успяваме въпреки всичко, а не със съдействието и помощта на държавата.

Какво би казала на баба си, ако днес тя бе тук?

Моята баба беше прекрасен човек с огромно сърце и чиста Душа. Единственото, което бих и казала. е: ”Благодаря ти, Бабо... за всичко!”. Много пъти съм казвала, че именно един мой детски спомен ме подтикна да имам желание да се докосна до стан -  как гледам моята баба, докато тъче.

Да изпитам това, което тя е изпитвала. Моята баба ми е дала мечтата да се науча да тъка, а Веско Фесчиев я сбъдна. За това, казвам „Благодаря!". И на двамата...

Каква е България през твоите очи?

Аз съм горда и щастлива, че съм българка. Горда съм с всичко българско. България за мен е моята прекрасна и незаменима родина.