Успелите споделят

Той е Дарин Ангелов и е на 36 години. Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на Стефан Данаилов заедно със своя брат близнак – Деян. Още от първи курс в Академията не спира да играе и вече е обиколил почти всички сцени в България. Говори с огромна любов за съпругата си и за своята малка дъщеря, която обича с огромното си сърце. За театъра, вдъхновенията и любовта си говорим с Дарко в една малка гримьорна, дълбоко в сградата на Народен театър „Иван Вазов“.

Двамата с брат ти сте трето поколение актьори. Мислил ли си си някога да се занимаваш с нещо странично от театъра?

О, мислил съм си да се захвана с какво ли не, но никога с театър. Исках да се занимавам със спорт, дори да събирам боклука! Като малък ми беше много интересно как от камиона излизат едни „ръчички“, взимат кофата, изсипват боклука в голямото му гърло и я връщат там, където си е била. Тогава, разбира се, бях малък, но ми беше много любопитно. Исках също да съм и телохранител. Всякакви детски, шантави неща. Но никога, никога не съм искал да се занимавам с театър.

Как тогава се случи?

Не знам. Един ден просто се случи. Предполагам, че по някакъв начин наследствената информация е проговорила, просто е във вените ни и сме поели по този път. С брат ми бяхме от „готините“ хлапета , които са изключително щури и на които никак не им върви в училище. Въпреки това – добри момчета. Решихме, че няма как да останем обикновени консуматори от обществото и трябва да се развиваме като личности. Искахме да заявим присъствието си на тоя свят, пък било то и с нещо малко. Нямаше как да е свързано с точни науки и тъй като цял живот сме спортували, решихме, че ще кандидатстваме Пантомима – работа с тялото, невербална комуникация, свързана с изкуство - нямаше да учим текстове. 

Притесняваш ли се преди да излезеш на сцена?

Абсолютно да, и то много. Не винаги, обаче. Когато едно представление придобие опит, тогава не съм толкова несигурен. Но когато става дума за премиерни спектактли или такива, които са играни малко пъти, продължавам да изпитвам притеснение и напрежение от това да защитавам правотата на своя герой пред публиката. Стремя се да се предпазя от това опитът да се превърне в рутина. Тя е убиец на вдъхновението. Когато започнеш да излизаш без да се притесняваш и без това да предизвиква някаква емоция в теб – тогава трябва да спреш да се занимаваш с тази роля. Това е откровена лъжа към публиката – лъжем я без тя да е виновна за нещо. Нямаш право да правиш това. 

Как успяваш да защитиш отрицателния герой пред себе си?

Търся някакъв начин да го оправдая чрез философията му за живота. Всеки човек има гледна точка, своя правота. За да се стигне до дадено престъпление, е имало причина за това, но не е нужно тя да е физическа. Тя може да е следствие на подсъзнателен, психичен проблем. Всеки един човек, извършил престъпление, има своето логично оправдание за това. Дори онзи, когото ние приемаме за лош, има някаква причина да бъде такъв. Търсенето и е нещото, което ме занимава, за да мога да представя отрицателния герой на сцената. Дори той възпитава – показва, че не е редно да извършваш подобни неща и рано или късно ще те застигне това, от което бягаш. Няма ненаказано зло. Заради това светът съществува толкова дълго.

Какво представлява животът на сцената и зад нея?

Едното няма нищо общо с другото. Животът на сцената е като истинския живот, но малко по-истински. Преди да представиш определен момент от живота на своя образ, преди него има и някаква биография. Ти не можеш да излезеш на сцената, натоварен със своята собствена биография, защото тя никога не е същата като тази на героя ти. Него го занимават други проблеми. Започваш да живееш онзи живот на сцената, който зависи от събитията, които трябва да се случат на твоя герой. Разместваш всички пластове, така че да можеш да комуникираш със всички останали души и с най-главния герой в постановката – публиката.

През 2005 година печелиш Аскеер за ролята си на Моцарт в „Амадеус“ на Питър Шафър. Конфликтът е между гения, чистия талант и посредствеността. Какво надделява днес?

Не мога да нарека Салиери посредствен композитор – аз съм слушал негови произведения и трябва да отбележа, че наистина е възхитителен. Там сблъсъкът е друг. Има значение, когато правиш едно изкуство заради себе си, за да станеш някого и когато правиш едно изкуство заради самото него – да дадеш на хората това, което е в теб и което чуваш или виждаш по различен начин от останалите, за да могат те да го чуят или видят един ден и като теб.  

Днес ме тормози най-много, че хората загубиха вярата си в каквото и да било  – съдбата, надеждата, че има нещо хубаво, което предстои. Но не можеш и да лежиш само на тази мисъл – съдбата трябва да бъде предизвиквана денонощно. Хората започнаха да се обръщат повече към материалното, отколкото към духовното – това, което носят в себе си онези, които наричаме гении. Повечето се стремят да създадат нещо, за да придобият материални облаги, а не за да дадат пример и да накарат някого да преосмисли гледната си точка.

По какъв начин ти предизвикваш съдбата?

Набелязвам си цели и започвам да ги търся.  Играем „Хъшове“ и съм си поставил за цел да опитаме да върнем някои неща, които ни тормозеха от самото начало – преди 12 години. Да върнем онзи вик „Да живее България!“ в първоначалната му форма – за онази България, която е толкова измъчена.

За всички вас това е много сантиментална постановка заради Чочо. Казваш ли си нещо преди да излезеш на сцената специално за това представление?

Не. Не си казвам нищо – представлението говори достатъчно вътре в нас. То не е емоционално само заради Чочо, а заради повода, по който го правим. Емоционално е заради ДНК-то на нацията ни, в което са запечатани тежки моменти. Когато чуеш думите „Да живее България!“ от най-скъпоценните кътчета на душите ни, си даваш сметка каква нужда имат хората да го изкрещят днес.

Много хора завършват речите си така – всички онези 240 на жълтите павета. Те нямат право да го правят. Този спектакъл е създаден заради нуждата на всички да чуят „Да живее България!“, нуждата на хората да намерят спасението, да видят най-после светлината. Загубата на колеги винаги е голяма вътре в нас, но не мога да кажа, че сме загубили Чочо – да, физически не е тук, но смея да твърдя, че той до ден днешен е около нас и го усещаме.

А къде всъщност е светлината, която хората трябва да видят?

В тях самите. Не бива да се предават, да се подават на манипулацията, на тенденциозното опростачване. Те трябва да я намерят, да я запазят и да се грижат за нея, за да може, когато е необходимо, да я покажат на всички.

Случвал ли ти се е някакъв гаф на сцената – да забравиш реплика, да объркаш. Как се измъкваш от подобни ситуации?

Постоянно се случва и няма да спре – това е една от пъстротите на професията, които я правят толкова интересна. Всеки път е различно. Това, към което се стремя, е да се придържам към основното действие на спектакъла и да се измъкна така, че публиката да не разбере. Но ние имаме едно основно предимство – тя не знае какво трябва да се случи и приема всяка една наша дума и всяко наше действие за истина. Колегите, които гледат от публиката, винаги ни хващат, но после имаме за какво да си говорим и да се смеем. Забавно е когато се случи, защото съкращаваш живота си с няколко години (смее се), но след това е много забавно и приятно – разнасят се легенди между нас и така нататък.

Имаш роли и пред камера. Когато се гледаш, самокритичен ли си?

Избягвам да се гледам, защото не мога да се понасям. Няма момент, в който да не си помисля, че съм можел да направя нещо по друг начин. Страшно започвам да се притеснявам. Гледал съм се, естествено, но ме тормози. Има моменти, в които си казвам, че съм можел да го направя по-добре. Предполагам, че тази самокритика е градивна, защото така търсиш в себе си още и още, за да достигнеш голямата цел.

Предлагаш брак на своята съпруга по много интересен начин. Би ли ни разказал за целия план и обърка ли се нещо по пътя?

Не, всичко беше перфектно. Но планът не беше толкова сложен и нямаше какво толкова да се обърка. Предложих по един романтичен начин, но бих искал да го запазя в личното си пространство – между мен и нея. Това, което искам да кажа е, че не опънах прежда, както е писано в медиите, а опънах лента от плат. Сантиментален начин, наш начин, по който тя разбира какво искам да й кажа.

Разликата между ролите в театъра и ролята на баща?

Разликата е в това, че без ролите в театъра не искам, но мога. Без ролята на баща не мога.

Трудно ли ти беше да влезеш в нея?

Не, изобщо. От първия момент, в който разбрах, че чакаме дете бях безумно щастлив, горд и не мога да опиша щастието си. Това е един от онези моменти, в които искаш да изкажеш толкова много неща и пълниш сърцето си с думи, които да излееш, и в същото време разбираш, че не са измислени онези, които да опишат размера и величината на щастието, което изпитваш към семейството си. Тепърва предстоят първи думи, първи стъпки, първи поникнали и паднали зъбчета. Все моменти, за които копнея. Тези 5 месеца бяха преизпълнени със смисъл и много вдъхновения.

Бащите се държат много покровителски спрямо дъщерите си.  Как си мислиш, че ще реагираш в момента, в който дъщеря ти дойде с годеника си, например?

Честно да ти кажа, замислял съм се и не знам. Притеснявам се да не уплаша момчето. Но ще ме боли зловещо, брутално, защото всеки един баща си мисли, че той е единственият в живота на дъщеря си и е мъжът, на когото тя трябва да разчита цял живот. Хубаво е тази лъжа да продължава максимално дълго (смее се). Рано или късно ще дойде моментът, в който тя ще намери своя спътник в живота, но се надявам да успея да извоювам едно специално място в сърчицето ѝ. Живеем в ерата на информацията – това интервю ще остане за поколенията. Трябва да ти кажа, че ако някой нарани дъщеря ми, ще го разчекна. Заявявам го най-отговорно. Не ме интересува какво ще се случи после с мен – ще го унищожа.

Би ли искал тя да тръгне по твоите стъпки?

Искам да тръгне по своя път, какъвто и да е той. Аз само мога да я подкрепям.

Някакви съвети и бележки към нашите читатели?

Да вярват в собствените си сили, да не се страхуват и да не се предават пред трудностите си. Да обичат. Ако не могат, да се научат – лесно е.

Не се колебайте да ни изпращате предложения за интервюта в различните ни категории на contacts@uspelite.com. Включете имената на човека, който предлагате за интервю, кратко негово представяне и начин за връзка под формата на e-mail адрес/акаунт в социалните мрежи и/или телефонен номер.