От сърце

Най-сетне и за мен дойде ред да гледам нашумелия български филм „Дъвка за балончета“. След като не успях да го засека в киносалон или на кинофестивал, го гледах по време на премиерата му на малък екран.

Много държах да се запозная с тази лента по няколко причини. Първо, обичам българското кино. Всеки един български филм ми е интересен от много различни ъгли. Второ, в този филм става въпрос за моето поколение (децата на ранните 80 години на 20. век) и с интерес очаквах да си припомня миналото. Главните герои също са на моята възраст – 35 години. Значи – набори съвсем...

Е, то (миналото) ме връхлетя като буря на гърба на носталгията. Направо ме отнесе и ме запокити насред откъслечни детски спомени. Във времената, когато за нещо готино казвахме, че е „фецко“ (има го и във филма), във времената, когато не си хвърляме дъвката, а я лепяхме зад ухото си „за после“.

Дъвка „идеалка“ (Идеал) вадеше пломбите директно и веднага, а и не можеше да правим балончета с нея, освен ако нямахме дробове като компресор. Картинките пък бяха с някакви животни. Къде по-яки бяха дъвките „Турбо“ по мекота, цвят (белички), вкус... балончета.

Спомних си времената, когато скитахме по цял ден навън и едно от най-интересните неща бе непрекъснато да си някъде и да откриваш нещо, за което не си и подозирал, че съществува. Да бродиш от двор на двор, да познаваш всяко едно дърво в квартала какво е – джанка, дуда, черница, лешник, орех – и съответно да го опоскваш при първа възможност. 

Във времената, когато се чудехме от коя антена да измъкнем тръба за фунийки, и после – откъде да намерим картон или пластмасата, която наподобяваше картона, за да използваме ленти от нея за патрондаш за фунийките. После пък трябваше хартия за фунийки, ама гланцирана, а такава нямаше (трудно се намираше). Не можех да правя хубави фунийки (и днес не мога), но бях хитър (и днес съм хитър). 

Намирах деца, които не знаеха точно кой балкон е моят, и обявявах, че не могат да пратят фунийките дотам. А те ми доказваха обратното, пълнейки го с готови и добре проверени, намазани дори с лепило – фунийки. Ех, че кеф. 

Ретроспективните сцени от филма обаче бяха кратки и бедни на съдържание. Бяха наблъскани с всички лафове, които помним от детството, същевременно повечето кадри бяха само в близък план. Вероятно е все по-трудно да докараш времената на соца... И бяха предимно есенни кадри: падащи листа, студени сцени, сякаш наистина нарочно, за да свирят на тънката струна на човек. 

И все пак този филм докосна много силно. Дали защото в нас, поколението на късните 70 и ранните 80, преходът бе най-явен. Или защото напълно сме забравили онези години и гледайки този филм, в главите ни нахлуват частични спомени, които ни носят умиление. 

Та всички задават с усмивка въпроса: „Едно време, като нямаше телефони, как се разбирахме и си уреждахме срещи?“. Да, така беше. Но съм забравил как го постигахме...! Забравил съм как наистина го правихме... На едни места ли играехме, срещи ли си правихме от предния ден... Как сме били постоянно заедно без смартфон и непрестанна връзка? А сега имаме нонстоп достъп един към друг, но пък нямаме време за среща очи в очи...

Помня и как, като викнехме „бабо“, „мамо“, сто деца да има отвън, ще се покаже точно твоята си майка или баба да те пусне навън, или да те извика за храна. 

Но това са само спомени за отминали събития и чувства, които никой няма да върне и те самите никога няма да се повторят. Това изживяват и главните герои в лентата – Калин и Биляна. Едно прекъснато приятелство преди години, което днес може да прерасне в нещо повече, а може и да не. 

Трябва сами да изгледате лентата с участието на Иван Юруков и Теодора Духовникова и да преживеете историята им като ваша... Ако можете...