От сърце

11:59. Няма смисъл да пиша за това. Дори не знам дали искам да пиша за това. Но не мисля, че имам избор. 12:00. Трябва да пиша за това.

Всяка година, откакто се помня, на 2 юни в 11:59 времето се готви да спре за 1 минута. Всяка година, откакто се помня, в 12 ч на 2 юни времето спира. И може латино американците да са въвели магическия реализъм в литературата, но съм сигурна, че ние го живеем. Защото всяка година, откакто се помня, в 12 ч на 2 юни ставам права и едновременно изпитвам тъга и гордост, очите ми се насълзяват и в момента, в който минутата свърши и сирените спрат замалко се чувствам преродена. Сякаш всяка сирена е ново начало. Шанс да благодарим, да преосмислим, да осъзнаем потенциала си. Всяка сирена е шанс да си повярваме, защото някой някога някъде е вярвал в бъдещето, вярвал е в нас.

Честно казано за разлика от много други хора, които с лекота използват имената на Ботев, Левски, Раковски и всеки, който се е борил за свободата ни по всевъзможни (и често невъзможни) начини, на мен ми е много трудно дори да ги изричам, камо ли да пиша за тях. От малка изпитвам огромно страхопочитание към тези (предимно) мъже - толкова велики и недостижими, някъде там назад във времето. Не мога дори да си представя какво е да превръщаш имената им в инструмент за собствени цели, приписвайки им какво биха мислели или казали, знаейки, че нямаш никакви права върху паметта им. Но всяка година, дори без да има конкретна дата, ден или час, аз им благодаря за всичко, което са направили, за да ме има мен днес, да живея тук и сега. 

2 юни е специален. Първи клас. Първото ми училище. Начално училище "Христо Ботев" в гр. Бяла Слатина. Чувствах се особено горда, че уча точно там. Имената не са случайни, вярвам го. И с всяко ставане от чина за тези 4 години, докато сирените вият, бях особено горда, че уча на място, кръстено на толкова уважаван човек, на национален герой. Знам, че има много училища, улици и какво ли още не със същото име, но за мен моето беше неповторимо.

2 юни е специален. Спомням си един такъв ден, докато учех в езиковата в Стара Загора. Явно бяхме втора смяна и не бях стигнала до училище. Вървях го главната пешеходна улица в центъра, когато сирените започнаха. Изведнъж всички спряха. Всеки човек около мен просто застана мирно. Някои носеха торби от пазара, други говореха помежду си, но всичко просто спря. Това е минутата, която сякаш винаги ще си спомням, как тогава никой не продължи (знам, че има хора, които го правят). Все едно невидима сила свързваше всички ни. И когато минутата изтече всички излизахме от някакъв колективен сън и всеки продължи по пътя си. Но замалко бяхме едно цяло - свързани завинаги във времето и пространството, благодарение на един герой и една сирена.

2 юни е специален. Миналата година. Карах шофьорските курсове без да осъзнавам какъв ден е дори. И както бях в колата, все още не съвсем сигурна в уменията си, зазвучаха сирените. Много исках да спрем, но не знаех какво да кажа - Антон (без съмнение един от най-добрите инстуктори в София и цяла България) ми посочи да отбия и паркирам. Слязохме от колата и застанахме от двете ѝ страни. Този път не всички спряха, другите коли не отбиваха. Някои хора излизаха от отсрещния магазин - едни заснаха мирно, други продължиха. Антон не знае (поне докато не прочете това) колко много значеше за мен, че макар с него да сме толкова различни като хора, без да сме се разбирали и без никога да сме говорили за това, имахме едно и също желание. И двамата искахме да отдадем почит просто защото сме българи и откакто се помним, това правим. И нямаме намерение да спираме.

2 юни е специален. Днес. 

Ботев живее във всеки от нас. Той е част от паметта ни, от колективната ни памет, от миналото и бъдещето ни. Част от историята, която живее във всеки от нас. И ако не пазим тази история, хората ще се опитват (и може би ще успяват) да я подменят. Историята е дела, облечени в думи, тя се е случила и от нас зависи да я запазим. Някои вярват в богохулството, аз вярвам, че е недопустимо да оставим имената на националните ни герои да бъдат изричани от патрЕоти. Да им бъдат приписвани думи, които не са изричали и мисли, които не са помисляли. Историята помни. А ние ще помним ли?

Написах този текст за 28 минути след като сирената спря. Просто защото понякога няма значение дали друг ще го прочете или ще се припознае. Ако е така - сигурна съм, че точно като мен, и ти си патриот и си тъжен и горд от същите неща. Но дори да не е така, често думите просто не ми дават избор. Защото останат ли в мен, ще се опитат да ме удавят - трябва да ги пусна на свобода. А не искаме ли всички точно това, да бъдем свободни?

Снимка: Йордан Недялков