Успелите споделят

Ако не познаваш Диляна Денева, това е една несправедливост, която се радвам, че мога да поправя! Диляна е един от най-вдъхновяващите хора, с които можеш да говориш (или да слушаш), консултант по достъпна среда, отдаден читател и дигитална нинджа. Но тъй като самата тя ще ти разкаже за себе си след малко, аз ще те запозная с историята около това интервю, която самата Диляна май не е чувала.

Аз съм от хората, които имат свръхразвито чувство за емпатия и справедливост, което според редица проучвания е страничен (д)ефект от четенето на много книги. Понякога това ми се отразява зле емоционално, понеже като повечето хора прекарвам време в социалните мрежи и се отчайвам от човечеството. В един такъв ден прочетох ужасен коментар на човек, когото не познавам, и ми се искаше да излея всичкия гняв в тази вселена върху него. Разплаках се от яд, крещях и трещях, че на света може да съществуват такива ужасни хора. Малко след това във фийда ми се появи един пост на Диляна, в който тя разказваше за една своя "малка" победа. Поста може да видиш ТУК.

Думите ѝ ме трогнаха и ми припомниха коя съм аз и как искам да живея - не коментирайки постове и увеличавайки "хейта", а давайки гласност на смисленото. И в онзи момент знаех, че единственият правилен избор е да дам думата на Диляна, която е страхотна, за да заглуша безмислените хора, които така или иначе само хабят въздуха на планетата. Забравих за онзи човек - коментиращия, но ти няма да забравиш за Диляна, защото тя е запомняща се личност. Тя е човекът, който искаш (и можеш) да си - човек, който се бори за нещата, в които вярва. 

Представям ти Диляна, която доказва, че инвалидната количка е неудобство, но не и пречка да живееш живота, за който си роден, и да бъдеш "шампион на народа". А аз ще се опитам да бъда повече като нея.

Представи се накратко. 

Казвам се Диляна и опитвам да внасям смисъл във всеки свой ден, да заразявам околните с оптимизъм и да ставам малко по-добър човек и професионалист всеки ден. Обичам това, което правя, и хората, с които го правя - все поводи да се считам за щастливка и може би късметлийка (макар обикновено да не изкарвам второто на преден план, защото на късмета не може да се разчита и като цяло е спорно доколко случайно явление е той).

Завършила съм най-големия британски университет за дистанционно обучение (The Open University) със специалност "Психология" и макар да не работя пряко в тази област, опитът и срещите ми по време на обучението сформираха до голяма степен личността ми. Работих 5 години в европейска неправителствена правозащитна организация (European Network on Independent Living), като последната година съчетах със стаж в най-големия сайт за книги и четене в България - “Аз чета”. Там намерих истински пасващи на светоусещането ми хора, както и кауза, която дотогава беше просто страст.

Сега съм отговорен редактор на сайта, а най-много енергия и време влагам в работата ми в агенция BookMark, където се грижим за важните неща на бизнеса в дигиталния свят. Активист за правата на хората с увреждания съм и се старая да допринасям за позитивната промяна в нагласите и достъпността. 

Какво означава консултант по достъпна среда, в какво се състои работата ти?

Означава, че моят поглед като човек, който ползва инвалидна количка, е най-валиден и обективен при оценка на физическата достъпност на даден обект.

Норми и регулации съществуват в изобилие, но стигне ли се до контрол върху това дали се спазват, вече удряме на камък, при това сериозно. Истината е, че като общество все още узряваме за това да мислим за достъпността като задължителен елемент, а не като лукс (или още по-лошото - благотворителност).

Понякога собствениците на частни обекти неглижират умишлено това, а понякога изобщо не се сещат, че изключват цели групи от хора от потенциалните си клиенти/посетители, ако не осигурят условия за достъпност. 

Засега се фокусирам върху промяната на нагласите и повдигането на темата за приобщаването и нуждата от достъпност в обществения дебат. Това опитах да направя и с кандидатурата си за общински съветник и считам, че имаше добър резултат. Разбира се, по-мащабни бяха първоначалните ми цели, но и самата кампания повдигна някои важни въпроси.

Как можем всички ние да направим средата по-достъпна?

Страхотно е, че ме питаш! Знаеш ли, точно това мислене - че всички ние можем да допринесем за постигането на реалността такава, каквато я искаме - е ключът към успеха според мен. Всеки има право да се фокусира върху важните за него/нея каузи, разбира се, но съм привърженик на идеята, че като общество носим отговорност за всичко, случващо се у нас.

Специално ако говорим за достъпността - един нескосен тротоар днес може да не ви направи впечатление, но утре може да бутате детска количка, да се разхождате с приятел на количка или да счупите крак - тогава перспективата ви моментално ще се промени. 

Всички ние можем да подаваме сигнали за нередности. Количественото натрупване на жалби в общината не е сигурен признак, че промяна ще настъпи веднага, но повярвайте ми - такава ще има. Ако влезете в заведение, културна или обществена сграда и забележите, че има стъпала или друга пречка за достъп на трудноподвижни хора, отделете 3 минути да поговорите с управителя и любезно му обяснете, че обектът не е достъпен, и го попитайте какви са плановете им за промяна на това. Възможно е да посадите безценна идея в нечие съзнание.

Отговорността е на всички ни. Отговорността е на държавата, т.е. същото.

Какви са твоите наблюдения - бизнесът, обществото, държавата обръщат ли повече внимание на темата за равнопоставеността, социалното включване и достъпната среда и има ли реален напредък в тази посока?

Зависи за какъв времеви диапазон говорим, а също и за географското положение. Прости ми, че усложнявам отговора си, но наистина има значение дали сравняваме ситуацията отпреди 50 години с днешната, или например промяната през последните 5 години. А също така дали говорим за София, някое варненско село, или за Австрия. Но при всички положения посоката е положителна. Ако видите по-стара (соц.) сграда в България (дори санаториуми/болници), ще установите, че входът за хора на колички е в задната ѝ част (ако изобщо има такъв), може да се наложи да минете през мазе или пък лабиринт. Накратко - ще се почувствате много специални, почти VIP!

Днес по-рядко се виждат такива безобразия. Все по-силна става обществената позиция по тези теми и малко по малко и самите хора с увреждания (говоря за България) възприемат достъпността като свое гражданско и човешко право и съответно го изискват. Измества се т.нар. медицински модел, при който на хората с увреждания се гледа като на “инвалиди” - т.е. хора, които са “невалидни”, не стават за нищо и имат нужда само от медицинска грижа, за да бъдат “поправени”. Този модел е безкрайно погрешен и вреден за всички.

И хората с увреждания, и цялото общество има полза (в най-широкия смисъл на думата) да се мисли за включването на всички хора във всички обществени процеси. Като се започне от училище, университет, трудовия пазар, местата за развлечения и т.н. 

Бизнесът също се отваря към идеята, че не само е неправилно да игнорираш групи от хора от своите целеви аудитории, ами е и неизгодно. Освен това във висококонкурентна среда и в контекста на все по-лесното свързване помежду ни всеки собственик на бизнес следва да се интересува и от имиджа на компанията си. А днес е по-лесно от всякога обратната връзка от клиентите ви да достигне до други потенциални клиенти. Демонстрирайки мисъл и грижа за комфорта и сигурността на всички ваши клиенти, няма да остане незабелязано. Както и обратното. По-редки са примерите за работодатели, които осигуряват достъпна среда за служители, които биха имали нужда от такава, но все пак добри примери има и дори наскоро разказах за такъв в сайта ми.

Накратко, посоката е добра, но за да се радвам на положителните резултати от нея в рамките на земния си път, не е излишно да се старая да допринасям за това процесите да се ускорят. 

Разкажи ни за "малките" си победи, които поне според мен са си доста големи.

Замислям се кои биха били интересни за четене от вашата аудитория. Защото аз отдавам важност и на наистина малките победи, които обаче са част от пътя към една цел. 

Малка победа (не лична, а дело на екип) е стартирането на Проект 48 - една кампания на “Аз чета” и “Читалище.то” за медийна грамотност. В рамките на проекта ще издадем романа “1984” от Джордж Оруел в луксозно издание и съвременен превод, дело на Борислав Стефанов. 10% от отпечатания тираж ще бъде дарен на училищни библиотеки в страната, а с приходите от продажби на изданието ще се финансира поредица от срещи и уроци по медийна грамотност – в училища (за ученици) и библиотеки (за ученици и възрастни). Каузата е ценна и изключително важна. Като всяко голямо и хубаво нещо, колективната подкрепа е необходима и ще съм благодарна този, който припознава нуждата от нея, да ни окаже съдействие тук.

Малка победа е всяка рампа, изградена след комуникация, инициирана от мен. Понякога е необходимо наистина малко - един имейл, последващ телефонен разговор и можете да направите така, че един клон на банка да стане достъпен.

При изграждането на следващия клон хората, с които сте общували, вероятно вече ще имат предвид предишния си опит и ще направят необходимото още от самото начало. Съдила съм авиокомпании за дискриминационни практики. Участвала съм на големи форуми, разговаряла съм с евродепутати в Европейския парламент в Страсбург във връзка с необходимостта от политическа воля за реална промяна за хората с увреждания, водила съм обучения.

Голяма победа е да работя днес с екипа на BookMark в различна от правозащитната сфера, но с верни съмишленици, с които изповядваме едни и същи ценности и разбирания.

Работим заедно и по каузата за достъпността и с личен пример показваме, че границите на възможното обикновено е само в ума и се преодолява с труд или с много труд. 

Следва продължение....

Очаквай втората част на интервюто с Диляна съвсем скоро!