Защото избрах България

Рубриката "Защото избрах България" се завръща с Джули! Но вместо ние да ти разказваме за нея, ще я оставим тя да се представи и да ти разкаже за живота си зад граница и как взима решението да се прибере в България. Смятаме, че това е една от онези истории, които чуваме по-рядко, заслепени от блясъка на Чужбина-та, но си заслужава да прочетем и да си припомяме. Защото винаги може да заминем. А също и да се върнем. 

Казвам се Юлиана Лефеджиева, но всички ме наричат Джули. В момента съм creative lead в Brandly, брандинг и дизайн студио, като се занимавам с креативни концепции и създаване на съдържание. Пиша откакто се помня. Първоначално списвах тийн рубрика в столичен новинарски сайт, впоследствие започнах да пиша и за себе си, създадох си блог, участвах в няколко сборника с разкази, а сега пиша предимно по работа. Безкрайно обичам морето. Плувам, рисувам, редя Хари Потър лего, чета съвременна  българска проза, карам планинско колело, а отскоро се запалих и по сноуборд! 

Срещите ми с “Чужбина” са няколко. Едва на 11 години, в 5-ти клас, получих невероятната възможност да замина за Германия за един срок и да уча редом с връстниците си в немско училище. В началото на немски език знаех единствено “Guten Tag”. Без изобщо да си давам сметка, попаднах в напълно нова среда, изгубена в превода, но в същото време приета изключително радушно от съученици и класен ръководител. Комуникацията ни вървеше предимно на английски и дори си спомням, че някои от новите ми приятели носеха със себе си немско-английски речници, за да общуваме по-лесно. Неусетно, още на четвъртия месец, вече говорех с тях свободно на родния им език, бях пълноправен член на класа, участвах в игрите им, канеха ме на рождени дни и гости, приемаха ме като неделима част от тях.

Давам си сметка, че както могат да бъдат понякога твърде жестоки, децата умеят да бъдат и чистосърдечни, искрени, добри. Гледаха на мен като изключително интересен, може би дори екзотичен субект, често ме разпитваха за България, запомниха къде в Европа се намира страната ни и мечтаеха да посетят нашето Черноморие, вдъхновени от моите разкази за морето и сините вълни. Но може би най-вълнуващата част от пребиваването ми беше седмицата на зелено училище, в която всеки ден имахме конкретна програма, пълна с игри, възпитаващи в екипност, сътрудничество, отборен дух. Вечер се събирахме около огъня, хапвахме домашно приготвени мръвки, докато класният свиреше на китара и пееше песни. Раздялата ни в края на годината беше повече от трогателна - децата подготвиха за мен специално изработена от тях книга с преживените случки, техни снимки и послания от всеки един.

В онези месеци преживях интеграция по учебник, без дори да знам какво означава тази дума. За мен тази “Чужбина” не беше далечна и непозната, а по детски интересна, различна и най-вече приемаща.

През годините до завършването си съм имала още няколко срещи с чуждата реалност, но никога толкова топли, никога толкова свойски. С времето “Чужбина” се превърна отново в нещо по-скоро непознато и дори леко стряскащо. Вътрешно бях убедена, че някога ще се срещнем отново и очаквах с нетърпение да я открия и най-вече да я разбера, с надеждата да е онази същата, от немското ми детство в Марбург. 

И така години по-късно, гордо завършила с отличие и приета в един от най-добрите университети в Мюнхен, поех към напълно различен, нов живот, който бързо щеше да се превърне в бурно ежедневие за следващите няколко години. Без никакъв опит със “сериозните” неща, но и без капка колебание, че така е правилно, избрах да следвам отвъд границите на нашата държава с надеждата, че там в онзи така мечтан като дете Запад ще получа най-добро образование и ще науча тънкостите на самостоятелността.

Решението за себе си взех почти в последния момент. Тогава огромната част от съучениците ми също заминаваше и вероятно до някаква степен сме се повлияли взаимно. Нашите също подкрепиха желанието ми и като мен вярваха, че възможностите, които следването в Чужбина дават впоследствие, ще бъдат огромни. Изхождайки обаче и от презумпцията, че за съжаление нивото на университети в България е все по-ниско и методите на преподаване са все по-застаряващи, беше някак дори силно препоръчително, че дори и необходимо, аз да замина. 

Залисана в идеята за бляскавото ми бъдеще, неусетно се озовах в чужд дом, в страна, която вече бях срещала, но със сигурност не познавах достатъчно добре. Не знаех какви са хората и навиците им, не подозирах каква би била всеобщата настройка към чужденците, още повече пък към източноевропейците, не очаквах да се сблъскам толкова бързо с административни, организационни, а и междучовешки проблеми. В първите месеци всеки ден беше изпълнен с новости. Всичко се случваше с такава скорост, беше толкова различно и вълнуващо. Учението по специалността “Медии и комуникации” с втори профил “Политология” ме погълна от ден първи - в който разбрах, че за всяко нещо ще се бачка много и усилието, което ще трябва да полагам, ще е тройно по-голямо от всичко, което съм си представяла. 

Колкото и да не ви се вярва, огромен комфорт в ориентирането и свикването с “новата Чужбина”, бяха другите българи наоколо. Давам си сметка, че тази тема е особено двуполюсна - неведнъж съм чувала от различни страни, че не е добре да се общува с други българи в чужбина, тъй като такава комуникация би забавила или изцяло попречила на интегрирането сред местните. Има мнения, според които българите в чужбина са завистливи и единствено могат да те забъркат в интриги и да навредят.

Аз обаче никога не съм подкрепяла подобни твърдения и винаги съм смятала, че да имаш “свои” на едно напълно чуждо място, може да носи единствено и само позитиви. Да, никой не знае какво прави, но поне се лутате заедно и разчитате един на друг. Така се случи и при нас - именно обединените ни сили и знания доведоха до по-бързото ни нагаждане към тамошните изисквания - както в университета, така и в злободневните дела. Заедно с българските ми колеги (които наричах със звучната калка “комилитони”), преминахме през търсене на жилища, записвания за лекции, систематизиране на учебния процес, изпити, задачи и проекти, въобще за всичко се съветвахме, като така успокоявахме и себе си, и другите, че все някак ще се справим с всичко ново и непознато.

Не мога да твърдя за всички българи в чужбина, но знам със сигурност, че повечето български студенти са самоотвержени, винаги насреща и готови да съдействат.

Далеч от дома те сякаш преосмислят идеята за обединението, а и заразени от западния устрем към успехи, постигнати с общ труд, успяват да придобият нови екипни качества, толкова липсващи на мнозина у нас. 

През годините, прекарани като студентка на чуждо място, срещнах към себе си най-различно отношение. Наемодателят ми, например, държеше да дава под наем стаите си само на чужденци като с преимущество в голямата му къща бяхме именно източноевропейците. Смяташе, че германците имат много по-големи шансове, а и финансови възможности, да си намерят лесно квартира, и искаше да дава на такива като мен равен старт. Типичният немски дядо на име Ролф - по образование инженер, по душа пътешественик.

Живях при него цели 4 години - от самото начало, та до края на мюнхенското ми пребиване. Къщичката беше двуетажна - аз и съквартирантката ми на горния етаж, Ролф на долния. Разбира се, имаше си и своите негативи - нямах пълна самостоятелност, но пък разполагах с всичко налично. Ролф ми осигури дори колело, с което джитках щастливо из баварските алеи и баири. Че си беше доста цапащ и мърляв дядото, беше, но пък за каквото и да се налагаше, винаги помагаше. Осигури ни дори гостна стая напълно безвъзмездно, та когато ни посещаваха роднини и приятели, да има къде да спят спокойно.

Но отношението на Ролф към мен беше по-скоро изключение. Клишето, че германците, а предполагам и повечето западноевропейци, са враждебни, студени и дръпнати, важи с пълна сила. Зад безкрайното им възпитание, изрядни маниери и формално добро отношение, седи една по-скоро лицемерна усмивка, пълна с предразсъдъци спрямо нас, българите. Неведнъж се е случвало някои от преподавателите ни в университета съзнателно да поставят по-ниска оценка само защото не сме местни, а дори и да артикулират почти гласно, че специалността пасва повече на германците.

Това обаче не успя да срине самочувствието ни, нито да ни лиши от нашите малки победи. Дори напротив, всеки успех, било на изпит или на реферат, имаше дори по-висока стойност.

А в много отношения дори се справяхме и по-добре от “местните” поради много по-голямата ни мотивация и желанието ни на всяка цена да изкласим, а и напук да докажем, че не сме “втора ръка” хора, пък нищо че сме от бившия соц блок.

След първоначалното напасване и особено след като изминаха първите две години от моето следване в Германия, започнах да свиквам с идеята, че това ще бъде временният ми дом. Средата, която си бях създавала, значително помагаше да не се чувствам вече толкова чужда. Добрият ми успех в университета даваше временно спокойствие, че явно се справям въпреки че не съм “Muttersprachler” (oт немски: човек, който говори даден език като майчин). Свойствената обстановката в къщата на Ролф задоволяваше донякъде необходимостта ми от уютен дом. Честите колети от България с кисели краставички, лютеница, сирене, кори за баница, суджуци и какви ли не други лакомства, пренасяха вкуса от вкъщи отвъд граница.

Впрочем, почти съм убедена, че няма български студент, който да не е влачил между ваканциите повече храна отколкото дрехи и книги, редейки сложен тетрис от буркани и кутии в доста ограниченото куфарно пространство.

Предполагам, че всеки като мен се е опитал да си донесе частичка от Родината, за да може “Чужбината” да заприлича повече на дом. И действително усетих, че съм успяла, когато след ваканциите започнах да използвам глагола “прибирам се”, но за посоката София - Мюнхен. “Заминавах” или си “отивах” към България и се “прибирах” в Германия. Улавях и българските ми състуденти да ползват същите думи, което само доутвърди тезата ми, че с усещането за свое и чуждо се променяше и лексиката, която използвахме. 

Натрупвала достатъчно самочувствие, а и в желанието си да стана по-самостоятелна, намерих и първата си работа. Разбира се, в кетъринг фирма -  по това време беше доста популярен избор за странично занимание, тъй като даваше възможност сам да избираш в кои дни и часове да бъдеш зает. Основно разнасях табли, пълни с бира и вкусотии, по специални мероприятия като футболни мачове на Алианц Арена, приеми на министър-председателя на Бавария в Мюнхенската Резиденция, хокейни мачове, конни надбягвания и прочие.

На момичетата плащаха с евро по-малко, тъй като не сме можели да носим тежко, макар и да работехме наравно. Тогава си затварях очите за тези почти сексистки преценки и по-скоро негодувах срещу тоновете храна, които ни заставяха да изхвърляме след поредното мероприятие.

Организаторите, поради незнайни причини, не ни позволяваха да си хапваме от предвидената, но винаги оставаща храна за гостите, което пък будеше у мен желание за нарушаване на правилата по балкански. Всичко това доведе до добре организирана от мен “атака” на оставащата храна - бях подучила всички немските колеги как да свиваме по някое друго гурме изкушение в престилката под екипа ни.

Отначало добре дисциплинираните немски работари проявиха известни резерви, но щом видяха как сладко примляскваме с другите чужденци в кьошетата през паузите, решиха да опитат и те. След време се бяха специализирали до съвършенство в т.нар. кражби, дори се хвалеха какъв е бил “днешният улов”.

Прислужническата работа обаче взе в един момент да ми натежава, започна хем физически да ми идва в повече, хем в главата ми се прокрадна идеята, че мога да опитам да стажувам по специалността. А и тайничко ми се искаше и на мен да сервират някой ден хапки с хайвер и черен трюфел. 

И така, къде на късмет, къде по заслуги, се озовах във второто по големина немско издателство в Германия - Hubert Burda Verlag - на първата си “сериозна” работа, като тук визирам работа на бюро. За растящото ми студентско самосъзнание това си беше бая сериозно. Гмурнах се надълбокото, сякаш без да мога да плувам, в 6-месечен (забележете, платен!) стаж, в който за първи път се срещнах с истинска бизнес среда, която пък извади на показ работното лице на германеца.

Втората ми позиция след това, като вече нает работещ студент с неограничен договор и доста по-солидна заплата в прохождаща сателитна компания, разгърна и дообогати този образ. Наричах го “немския германец” (всички знаем, че към днешна дата има най-различни разновидности на това понятие…). Порядъчен и точен, с три деца, голяма кола и къща в покрайнините на града, много прилични доходи и ако го попиташ, вероятно, щастлив живот, за което аз лично бих поспорила… 

Общувайки с този, а и с всички други “немски германци” около мен, стигнах до заключението, че, за съжаление, мнозинството са по-скоро скучни хора, с които, ако искам просто да изляза на по бира след работа, трябва да си резервирам среща в календара поне 2 седмици по-рано. Помня, че веднъж донесох на шефа си поморийска гроздова като подарък след моя ваканция в България, а той взе, че се натряска, пиейки я “чисто” в във водна чаша към 17:30 следобед, въпреки старателните ми разкази как консумацията на ракия е цял бохемски ритуал за наслада, съпроводен от мезенца и салатка. Какво ли съм си мислила… 

Борейки се с немските предразсъдъци и особените възприятия за правилно и грешно, лека полека концепцията ми за това къде е “у дома” отново се преобърна, да не кажа и тотално обърка.

До толкова че вече не знаех, кое точно ми е вкъщи-то и в коя посока се “прибирам”. Нито старата ми детска стая в София се усещаше вече съвсем като дом, нито пък тази на втория етаж в къщата на Ролф. Бях се разкрачила като Крали Марко между “тук” и “там”, в един особен “no man’s land”, опитвайки се да си избера страна.

Дали изцяло да заживея като “немски германец”, което вътрешно знаех, че трудно ще ми се получи или просто да приема емигрантската си съдба докато не реша съвсем какво да правя след като завърша. И още тогава вътрешно си знаех отговора. 

Така бакалавъра го приключих в срок. Предстоеше сериозният избор - оставане или завръщане. Аз все още не бях съвсем сигурна какво точно да избера и дали е дошъл правилният момент да се прибера окончателно, затова с една кратка пауза в България, в която успях да изкарам набързо магистратура в Софийския университет и да се отчая съвсем от висшето ни образование, поех отново към немската земя - този път към Берлин. И това за мен беше определено преломният момент. Моментът, в който осъзнах, че след 4 и години и половина, изкарани в Чужбина, е крайно време да се прибера у дома. Но какво се случи преди това... 

Накратко, преживях истински културен шок. Звучи странно, знам. Уж, познавах Германия и “немските германци” доста добре, имах солиден опит и с университета, и с работата, въобще с чуждия живот. Дори бях посещавала Берлин и преди, не ми беше напълно непознат. С тази разлика обаче, че бързо си припомних, че туристическите посещения по никакъв начин няма как да се сравняват с истинското живеене на място.

На фона на домашната Бавария и китно подреденото Мюнхенче (както умалително обичах да му викам), в което бяха най-милите, макар и трудни студентски години, Берлин ми се стори усоен, негостоприемен, вечно дъждовен и мрачен, безкрайно разпилян и ужасно огромен. А в допълнение с непрестанния пронизващ вятър и двучасовите ми пътувания от точка А до точка Б, липсата на интернет в квартирата, непрестанната несигурност, че някой съмнителен субект ще ме нападне отвъд ъгъла и липсата на каквато и да е позната за мен среда, нежеланието ми да продължа чужбинското лутане силно започна да се обажда още в самото начало. 

Всъщност бях приета Магистратура “Политически ПР” в Свободния университет там. Бях си наумила, че задължително и бакалаварът, и магистратурата ми трябва да са немски и дума не давах да се каже срещу това. Тогава записах сякаш повече на инат отколкото от истинско желание и интерес към специалността. И всъщност това бързо ми се припомни. Никога няма да забравя как седях в семинар, свързан със Студената война и като единствена чужденка в потока, смело вдигнах ръка, когато стана дума за Радио “Свободна Европа”. Не само че сградата на факултета ми в Мюнхен се помещаваше в бившата сграда на радиото, сега префасонирана за учебни цели, а и десетки пъти бях чувала как родителите ми са се качвали по високи тавански помещения, за да хващат на къси вълни новинарски емисии, недостигащите иначе до България по онова време или пък, за да слушат Западна музика и да мечтаят за живота отвъд Желязната завеса…

Всичко това понечих да разкажа на драгите комилитони, давайки пример с Чернобил - огромна новина, изцяло скрита при нас от соц апарата, но пък прокарала си път въпреки всичко именно посредством медии като радио “Свободна Европа”. За моя огромна изненада бях рязко пресечена от колегите си с аргумента, че това радио е изцяло американска пропаганда и би било проява на лош вкус да вярвам на подобна информация.

Taзи на пръв поглед безобидна случка преля чашата на търпението ми и в една студена вечер по път към вкъщи, когато замалко да ме бутне и кола, реших, че ще се завръщам веднъж завинаги.

В началото ми беше трудно да приема, че съм се отказала от немската магистратура и от новите възможности, които несъмнено щяха да се появят; дори си мислих, че съм се провалила, но с времето осъзнах, че няма нищо лошо в това да се отклониш от предварително начертания път или пък да поемеш по напълно нов, за който дори и не си подозирал. 

Като стъпих отново на родна земя се почувствах... различно! Ето ме тук, отново у дома, 4 години по-късно, напълно убедена и сигурна в избора, който направих в онази мрачна вечер на дъждовната берлинска улица. И за миг след това не съжалих, че се прибрах.

Силно вярвам в новозародилото се клише, че повече млади българи трябва да се връщат обратно в България, след като са следвали в чужбина, да спомагат с усърдния си труд и придобите отвъд граница знания за развитието на средата, бизнесите, а защо не и да променят закоравелия до болка нихилизъм. 

Доста често срещам неразбиращите погледи у много хора. До болка са ми втръснали и въпросите им: “Защо се прибра?”, “Ти си луда, тук всичко е зле”, “Тук да не би да живееш по-добре?” Винаги им отговарям с усмивка - “Ами, да, всъщност живея доста по-добре”. 

Повечето ми събеседници, задавайки тези въпроси, мислят главно за заплащането в чужбина, представяйки си, че парите падат от дърветата и германците като те видят, те замерят с пачки. Всеизвестен факт е, че заплащането е далеч по-високо, няма какво да се сравняваме. Но повечето хора въобще не си дават сметка за далеч по-обикновените неща, които рязко променят качеството на живот. Храна, климат, напрежение и стрес, високи данъци, тромава бюрократична система, безкрайно чакане за висококачествени здравни услуги, липса на среда, предразсъдъци и какво ли още не.. Да, всичко това е в изобилие там отвъд и рядко има кой да ти помогне. Предимно си сам във всичко. А у дома, дори стените помагат. И камъкът си тежи най-много на мястото - все фразеологизми, вероятно създадени от други странстващи души. 

Не съжалявам и за прекараните години навън. Пътуването, ученето, преодоляването на хилядите трудности разшириха безкрайно кръгозора ми, отвориха очите и сетивата ми, накараха ме винаги да искам повече, да работя усърдно, да вярвам в собствените си сили. Заминаването ми всъщност ме и върна.

Върна ме към себе си, към корените ми и ме научи да ценя и обичам всичко, което преди това вероятно не съм забелязвала достатъчно.

Давам си сметка, че моят избор не може да важи за всички и че това, което работи добре за мен, не би било меродавно за мнозина други. Много мои познати останаха и категорично не смятат да се връщат. Било то защото Родината с нищо не ги изкушава, или, защото са създали семейства там, или пък професиите им са далеч по-развити на Запад.

Емиграцията не е нов феномен, нито пък ще изчезне напълно, тя е просто въпрос на география. Не би могло да е иначе.

За мен остава мечтата, че единствено от нас зависи да създадем онази приласкаваща среда, за която други ще пишат с възторг и ще възвеличават в своите разкази. Едно ново у дома, към което “назад” няма да е белязано със значение на изоставане или движение в обратна посока. 
 
Защото “До Чужбина” може да е за малко, а “назад” завинаги.