Интервюта

Как би трябвало да изглежда българската образователна система според нейните най-преки бенефициенти - учениците? Какво представлява свободният, модерен и демократичен обучителен процес в контекста на съвременния динамичен и технологичен свят? И може ли младежкият активизъм да постигне реална промяна в един от най-значимите сектори за развитието на всяко общество - именно образованието?

По тези основополагащи въпроси може да се говори много. Нужна е обаче смелост, за да погледнеш на съществуващите проблеми в дълбочина и да изразиш начина, по който най-важните хора в системата искат тя да функционира. Именно това се стреми да прави Константин Сапатупов, който още в прогимназията започва да се вълнува от възможностите за позитивна промяна в българското образование.

Днес 19-годишният първокурсник по „Социология“ не е изоставил желанието да бъде част от тази промяна. Напротив, Константин е възприел този стремеж като свое призвание, в което вярва с пълна сила. Затова още като ученик той създава движението „Ученици за промяна“, което си поставя за цел да предостави трибуна на реципиентите на образователната система, за да споделят те своите впечатления и опит от учебния процес. 

За да очертае тези впечатления, Константин провежда анкета с повече от 3200 участници, както и редица интервюта с ученици от различни училища и населени места. В техните отговори ясно проличават основни искания за позитивна промяна в образованието - повече практически умения, отколкото неприложими теоретични знания, по-актуално съдържание в учебната програма, ориентирано към кариерното развитие и създаването на гражданско самосъзнание, както и по-активна роля на учениците в процеса по взимане на решения.

На какво още обръща внимание кампанията „Ученици за промяна“, какво означава образованието да носи истински смисъл и какви конкретни стъпки следва да се предприемат в тази посока? За това и още много разговаряме с Константин Сапатупов в следващите редове.

Константин Сапатупов

Откъде се появи идеята за кампанията „Ученици за промяна“?

Винаги съм се вълнувал от проблемите в образователната система. Интересът ми към темата се зароди в 7. клас, когато започнах да се замислям за начина, по който според мен хората трябва да се отнасят помежду си в училищната институция. Оттам произтичат всички идеи за това, учениците да бъдат третирани с повече уважение и повече като човешки същества, които са субекти, а не обекти.

Това бяха още детски впечатления, а самата идея за „Ученици за промяна“ се появи в 11. клас. Тогава проведох една анкета, в която се включиха 3268 ученици. Тя беше по повод на заповед, издадена от Министерството на образованието, за съкращаване на априлската ваканция от две седмици на четири дни с идеята да се навакса материалът, който евентуално е бил пропуснат заради пандемията.

Отговорът от страна на повечето родители, учители и ученици, които бяха включени в процеса на дистанционното обучение, беше: „Откъде накъде“? 

Моята идея беше да дадем глас на тези хора, за да могат те да кажат докъде са стигнали с материала и дали има нужда от наваксване, както и да заявят позицията по отношение на образователния процес като цяло.

В анкетата беше ясно заявено, че учениците имат нужда от почивка. През този период прекарвахме половината ден в часове, а останалата - в изпълняването на задачи. Разбира се, получихме и отговори от ученици, които бяха истински засегнати в учебния процес заради онлайн обучението. Те ни споделяха, че имат само по един час на ден или пък в часовете влизат едва шестима души. Истинският проблем беше при тях, но дори те не смятаха, че съкращаването на ваканцията ще поправи дълбоките системни проблеми в дистанционното обучение.

Кои бяха най-изненадващите резултати от тази анкета, кое ти направи най-голямо впечатление?

Имахме една секция за въпроси с отворен отговор, в която всеки да сподели каквото желае по отношение на образователната система като цяло, а не само на дистанционното обучение. Там бяхме събрали около 700 отговора - есета, изразяващи всички разочарования и дразнения на учениците относно начина, по който системата ги третира, както и по отношение на очевидните минуси на тази система, които са в ущърб на развитието и бъдещето на самите ученици.

Изненада ме това, че всеки ученик - независимо дали е от Немската, от СГСАГ, ТУЕС, „Джон Атанасов“, или пък училище извън София – има какво да каже по този въпрос и го изказва по един интелигентен и добре формулиран начин.

Спомена, че в проучването са се включили повече от 3200 ученици. Какво показва този голям брой респонденти за нуждата на учениците гласът им да бъде чут?

Това показва нуждата на българския ученик най-после да заяви някаква позиция, да тропне с крак и да каже: „Това, което аз получавам като образование, не ме задоволява. Не мисля, че ме учи на това, да се справям с условията на модерния свят. Не мисля, че ме третира като човек, който е отговорен за собствената си съдба. Не мисля, че ми помага с кариерната ориентация, която е изключително важна за моето бъдеще.“ 

Първата по-ярка проява на „Ученици за промяна“ беше шествието за образователна реформа, което се проведе в края на септември. Защо реши да организираш точно шествие като начин да изразиш визията си за промяна в образованието?

Това беше един начален импулс - да изразим вижданията си чрез протестни шествия. Но все повече се убеждавам във факта, че всъщност няма човек, който да не е на нашето мнение. И това, което трябва да направим, е да припомним на хората, че имаме нужда от промяна, а не да ги убеждаваме. 

Защото те наистина вярват в това, просто отдавна никой не го е заявявал открито, както го правим ние.

Вече започвам да мисля, че отговорът не е в протестните шествия. Отсега нататък това, което ще правим, е да действаме. Да се опитваме да правим предложения, да контактуваме с експерти, които да обличат тези предложения в по-формален вид. Освен това планираме да организираме събрания на хора, които симпатизират на идеята, за да обсъждаме някои от своите идеи, настроения и инициативи.

Не съм готов да заявя, че окончателно изключваме шествията като вариант, но аз лично не съм се насочил към протеста, а към конкретни дейности - например овластяването на ученическите съвети. Искам законът за тях да се промени, така че да имат повече правомощия и да се превърнат в истински център за здравословна комуникация между ученици и учители. 

Откъде черпиш вдъхновение и идеи за тези активности? 

Смея да твърдя, че идеите са наши собствени и произтичат от учениците. От българския ученик за българския ученик с цел подобрение в системата, за да стане тя по-актуална и демократична.

Идеите, които разпространяваме в общественото пространство, са почерпени изцяло от отговорите на анкетите и от интервютата, които провеждаме с учениците.

По отношение на конкретните идеи и планове за промяна - разбира се, те идват както от ученици, така и от учители и други професионалисти в сферата на образованието. Най-вече от хора с опит в иновациите.

Какво означава лично за теб заявката за „образование, което носи смисъл“?

Този въпрос е в основата на всичко – какво образование искаме. С „образование, което носи смисъл“ искам най-вече да насоча вниманието на хората към основната цел на образованието - да създава отговорни, ориентирани граждани, които знаят какво правят и са добре информирани по важни общественозначими теми.

Няма как да очакваме системата да създава такива граждани, ако тя по-скоро потиска учениците, отколкото да се опитва да им дава отговорности и да ги овластява, така че те да разберат, че от тях зависи как се оформя средата около тях.

Целевата група, към която сме насочени, са учениците от 8. до 12. клас. Това е възраст, в която съзнанието започва да се заявява и изразява все по-силно и младият човек иска да добие повече отговорност и независимост. Това, което образователната система прави сега, вместо да дава нужната свобода на учениците в тази възраст, е да ги потиска.

Често, когато напуснем гимназията, ние сме вече объркани, неориентирани, разколебани, пълни с теоретични знания, които не можем да приложим към реалния свят.

И впоследствие продължаваме да живеем по този объркан начин, без да установяваме посоката, в която вървим, защото още на училищно ниво не сме били научени как да го правим.

А защо според теб се е стигнало до това, системата да работи по този начин?

Това за мен е остатъчен ефект от периода преди 90-те години на миналия век. Пазарът се е реформирал, освободил се е, но публичните системи и най-вече тази на образованието си остават същите строги административни структури с контрол отгоре. А хората отдолу, в чиято полза системата би трябвало да работи, трябва да следват хората отгоре, които издават заповеди.