От сърце

Винаги ме е изумявала способността на хората да се разделят по всеки възможен признак. По пол, етнически произход, сексуална ориентация и дори хранителен режим в последно време.

Разликите понякога изглеждат толкова крещящи (защото всеки крещи ЗА/СРЕЩУ тях), че забравяме да гледаме приликите.

Забравяме, че всички сме се родили (по един или друг начин - виждам майките в мрежата, които успяват да се разделят дори на такива, които са родили нормално и такива, които са го направили с цезарово сечение) и всички ще умрем. Това са два факта, които са неоспорими и взаимно свързани. И докато безсмъртието все още не е опция е хубаво да се замислим как живеем. 

Аз израснах между два много различни града в България - малък град в "Дивия Северозапад" и доста по-голям град в Южна България. Обичам да казвам, че понеже баща ми е "от севера", а мама - "от юга" нося в себе си най-доброто от двата свята (баба ми пък е от бивша Югославия, но няма да задълбавам). И пътувайки често от едното до другото място, живеейки и на двете, като малка се сблъсквах със ситуации, които ме караха да се замислям за разни неща. За приликите и разликите между хората. За приемането и толерантността. 

От първи до четвърти клас учех в начално училище в малкия град. Там на пръв поглед имаше различни деца, но на втори (трети или пети) си бяха абсолютно еднакви - пишещи ченгелчета, играещи народна топка, блъскащи се в междучасията за закуски от павилиона. В моя клас имаше едно момиче, което беше живяло в Русия и беше една година по-голямо от останалите заради някакъв непризнат клас. Тя имаше огнена рижава дълга коса, порцеланова кожа и безброй лунички.

Ана за мен беше прекрасна и различна. Различна в най-хубавия смисъл, който детската ми глава можеше да си представи, защото приличаше на кукла.

Веднъж Ана ме покани на рождения си ден. И аз отидох.

Първото нещо, което забелязах в нейния квартал беше, че другите хора не бяха като Ана. Повечето имаха мургави лица, гъста черна коса и говореха малко странно. Ана живееше в истински палат - огромна къща, като от приказките, с фонтан, градина и много стаи. Тя имаше няколко братя - всичките различни от нея. Като си малък още нямаш силно развито чувство за това кое е "политически коректно" и казваш всичко, което си мислиш. А и Ана ми беше приятелка. Затова докато бяхме всички деца у тях, заедно с нейните роднини, аз ѝ казах:

Тук май има много цигани.

Братята ѝ първо ме погледнаха и после всички се разсмяха. В главата ми е останал ярко запечатан споменът за смеха им и как ми отговарят:

"Да, има." И продължават да се смеят.

Това, което (очевидно) не бях разгадала в училище е, че Ана е циганка. Обаче нямаше как да се сетя, защото аз повече пасвах на "профила" от нея (като малка бях страшно мургава, после нещо се случи...къде ми отиде меланинът питам аз?).

В моя клас имаше няколко цигани, за които беше ясно, че са такива. Никой обаче не странеше от тях - всички бяхме просто деца в крайна сметка.

Цигани и българи винаги са живели заедно. Децата винаги са ходили на училище заедно.

И докато в големите градове може да се случи в класа на детето ти да няма цигани (в моя в Езиковата гимназия например нямаше), то в малките населени места и селата всички учат заедно. 

Като съвсем малка си мислех, че циганите са като по филмите. Живеят по пътя, спират вечер да танцуват. Задължително свирят на дайре, а жените носят големи шарени поли. Имат гореща кръв, изключително страстни и избухливи са. Палят огън и пият до зори. Те всъщност не са точно такива, но тази представа е останала запечатана в мен. И донякъде е вярна, просто са и много други неща.

Те са като теб и мен - хора. Понякога правят добри неща, друг път - лоши. Точно като мен и теб. И докато ние се сърдим, че в Западна Европа слагат българите под общ знаменател, правим същото с циганите тук. Защото съм виждала места, където дори не можем да сядаме на кафе всички заедно.

Някои заведения, когато седне циганин в тях, се превръщат в "частен клуб" и "няма как да го обслужат, защото не е член на клуба".

Дали наистина циганите са проблемът или сме всички ние?

Моята случка с Ана завинаги ще остане запечатана в съзнанието ми. Ще помня как всички се смяха и как ядохме торта. Заедно. Как хората могат да те изненадат и как да не си "политически коректен" не е фатално. 

Тази история няма определен извод или поука, която трябва да извлечеш. Тя просто се случи. Аз научих неща за себе си, но не мога да ти кажа ти какво и как да мислиш. Защото (и го казвам за пореден път) това е твоя отговорност - не я преотстъпвай на друг.