Октаново число

Ако съществуваше Указател на хората с техните професии, вместо с телефонните им номера, то срещу имената на Вера Траянова и Милен Витанов щяха да стоят приказност и посветеност. Двамата са екип, тя е сценарист, той – аниматор и режисьор, и отдадено създават късометражни анимационни филми – от онези, за направата на 10 минути от които са нужни 2 – 3 години. Заради прецизността в работата си вече са носители на десетки награди и участници в най-престижните кинофестивали в по-голяма част от страните в Европа, както и САЩ, Великобритания, Южна Корея, Бразилия, Канада, като и тази година не пропуснаха да влязат с последния си филм в програмата на Берлинале, Rhode Island Festival, филмовия фестивал в Сараево, фестивала „В двореца“.

Вера и Милен се срещат в Университета за кино и телевизия Konrad Wolf в Потсдам, където ги отвежда отговорът на въпроса какъв искам да стана като порасна. Днес, вече сбъднали детската си мечта по сценарното писане и анимацията, ни посрещат в „тайната гора“, в която създават Rising Hope (2012), „Банго Васил“ (2016) и най-дребният сред тях, „Мишу“ (2019). 

Отвъд общите си филми, двамата имат и самостоятелни продукции, както и други съвсем различни занимания – например освен сценарист Вера е също журналист и организатор на фестивали, свързани с различни изкуства в Берлин, а през 2009 г. Милен става един от създателите на студиото за анимация Talking Animals в германската столица. 

Вера, какво работи Милен? И как изглежда работното му място?

Може да се каже, че Милен e „рисувач“. Някога, когато възрастните го питали какъв иска да стане, той отговарял точно това. Рисувач!Чичовците и лелите само клатели глава, че такава професия няма и трябва да реши какъв точно иска да стане. Понеже гледал много анимационни филми, накрая станал анимационен рисувач, като освен това режисира и продуцира сам филмите си. 

Работното му място е пред няколко големи таблета, на които анимира. Но по-интересен е техният предшественик, който се нарича „просветка“. Това е нещо като дъска с вграден плексиглас, зад който има подвижна лампа. Милен сам е построил първата си просветка с подръчни материали. Много ми харесва тази дума, в нея има нещо магично и придаващо тайнственост на анимационната професия. Но зад магията се крие многочасова работа, понякога денонощно. Една минута анимация може да коства около 500, 800, а понякога и повече рисунки!

Милене, а Вера какво работи? Как би ни описал нейното работно място?

Между нас се шегуваме, че Вера работи „пишурка“. Тя се е заела с най-трудната работа в киното – сценария. Това е, когато сядаш пред белия лист и трябва да измислиш нещо, което още го няма. Не се е случило никъде по света, нито в нечия глава, никой не го е написал вече и още никой не знае как ще изглежда. Звучи може би не особено трудно, но само за тези, които никога не са сядали да измислят нещо, което още го няма. 

Откакто работим home office, работните ни места са идентични с домовете ни, което има своите предимства, но също и недостатъци. Наскоро Вера се оплака от лошата звукоизолация и разсейващите звуци от съседите. Тогава ѝ предложих този writer’s booth като решение. Засега е само рисунка. Веселото е, че в чертежа съм забравил h-то и е станал писателски ботуш, което звучи малко като Дядовата ръкавичка.

Срещате се в университета в Потсдам. Какво изобщо ви отведе там?

М: Исках да уча анимация. В един момент бях взел решение, че искам да опитам в чужбина. А съдбоносното решение „къде точно?“ бе взето от един младеж, който нямаше нито достъп до интернет, нито особени познания за света, тогава дори не бях ходил на международен анимационен фестивал. Бях едва ли не като пътешественик, който завърта глобуса и сляпо поставя пръст на него. Почти нямах критерии, освен на мястото да има потенциал за анимация. Днес съм по-скоро благодарен на младежа с глобуса, отколкото да го упреквам за избора.

В: Желанието да уча сценарно писане. И аз като Милен доста безразсъдно кандидатствах само на едно място (Потсдам). Или както се казва: едно решение не променя нищо – то променя всичко. Иначе там ни отвеждаше едно влакче номер 7, което свързва Берлин и Потсдам. 45 минути път, без разсейки по телефона, по време на който се раждаха безбройни идеи за бъдещи филми. Пътят! 

Кой е Мишу и къде е той сега?

М. и В.: Мишу е малко, но изключително храбро кученце. Сега пътува в чантата на стопанката си. Двамата са навсякъде, където филмът „Мишу“ се прожектира. Те обичат тайно да сядат в салона, да гледат приключенията заедно със зрителите и да се радват на реакциите им. Напоследък срещите им са предимно на дигиталните издания на тазгодишните фестивали, но се надяваме от идната година отново да са възможни живи срещи с публика.

Повече за деца или повече за възрастни е анимацията?

В. и М.: Парадоксално е, че напоследък все по-често се налага да „защитаваме“ съществуването на детската анимация. В стремежа да се покажат и „възрастните“ аспекти на анимацията като форма на изкуство, детската ѝ същност е стигматизирана и често е срещана с предубеждение. Но понякога дори и най-комерсиалните детски анимационни филми носят бунтарщина, нови форми и съответно влияния и към „възрастната“ анимация – колкото и това да не бъде признавано от бранша.

Филмите ви са изключително копродукции? Защо избирате да работите така и как финансирате проектите си?

В. и М.: Щом завършим нов сценарий, започваме да обмисляме за какво финансиране би бил най-подходящ. Идеите за детски филми обикновено представяме на детски телевизии. Така имахме шанса да реализираме три филма с германската телевизия ZDF като копродуцент. Щастливи сме, че това се случи, защото иначе източниците на средства за филмите са ограничени. Копродуцентите са важни съюзници. При „Мишу“ имахме шанса на борд да се присъедини продуцентската компания „Активист38“, Мина Милева и Весела Казакова, които правят страхотни филми, обикалящи цял свят. В момента по екраните в България може да се види последният им филм „Котка в стената“, огледайте се за него!

Защо в анимационното кино се чувствате най-комфортно? Защо не и пълнометражни анимационни филми например?

В. и М.: Пълнометражната анимация е изключително трудоемко, скъпо и често неблагодарно начинание. То е като да построиш пирамида. Трябват много ресурси за построяването. Всъщност в момента тайно чертаем един чертеж за пирамида, но дали ще я построим някой ден, зависи от много фактори. 

Какво е общото между персонажите ви, чиито истории обичате да разказвате на езика на типа кино, с който се занимавате?

В. и М.: Това е много добър въпрос... Скоро открихме, че почти винаги имаме една повтаряща се сцена във всеки филм, а именно: някой установява, че някой или нещо има нужда от помощ. Оглежда се за помощ, но не открива никого, който да помогне, затова се захваща сам. Вероятно някой психоаналитик би могъл да работи много само с тази част.

Пътят от идеята за филм до гледането му от зрителите е дълъг. Колко време отнема този процес и кой е най-трудният етап от него? 

В. и М.: Най-трудният момент в продукцията е този, в който най-много се съмняваш в начинанието. А съмнения винаги има. Продукциите просто траят много дълго – между две и три години е времето, нужно ни за филм. Човек накрая не е същият като в началото. Научил е нови неща, развил се е, и често гледа на първоначалната идея по нов начин. Както едно меме казва „Аз не съм същият човек, който бях преди 18 минути“.

Милене, за непрофесионално око би ли ни обяснил какъв вид анимация използвате в Rising Hope, „Банго Васил“ и „Мишу“ и какво е специфичното за всеки вид?

M: Опитвам се във всеки филм да избера най-адекватната за идеята техника, тя никога не е самоцелна. В Rising Hope техниката е 3D анимация с cartoon shader – иначе казано компютърна анимация, която се прави на истинска рисунка. Този избор пасва на историята, защото тя разглежда разликата между истинските цели и само истински изглеждащите цели. 

„Банго Васил“ е класическа рисувана анимация, защото искахме да сме близо до детските филми от близкото минало. Бяхме убедени, че с тази техника ще достигнем най-добре широка детска публика. Дори в самото начало тръгнахме от аниме, което обаче сега, в завършения филм, се усеща само в нюанси. При „Мишу“ техниката е рисувана анимация, комбинирана с реални миниатюрни декори, защото ни беше важно да поставим в противовес материалния свят, идващ отвън, и вътрешния свят на анимационните герои.

Вера, по-различно ли е да си сценарист на късометражно анимационно кино? Как успяваш да разкажеш история и предадеш послание за няколко минути? 

Да, различно е. Късите форми изискват кондензиран разказ. Журналистът и поет Димитър Кенаров страхотно го e формулирал (имайки предвид журналистиката, но пасва на краткото кино) – „Да събереш една необятна реалност в един много малък съд, да набуташ слон в кибритена кутийка. Трябва да вземеш тази част от слона, която ти се струва най-важна. Парченце от ухото или няколко косми от хобота. Трябва да избереш този детайл, който ще позволи на читателя да си представи целия слон, когато отвори кутийката“.

Освен че изглеждат чудни, филмите ви и звучат прекрасно. Лесно или трудно се съгласявате за звука и музиката в тях?

М.: Може би на този въпрос най-добре биха отговорили актьорите, композиторите и звуковите дизайнери, с които работим. Ние се опитваме да сме възможно най-добре подготвени, започвайки работата с тях, да знаем какво звучене и тоналност искаме. Работата на режисьора и сценариста е по всяко време на продукцията да могат да отговорят на всеки въпрос за филма. Ако обаче някой от екипа може да даде по-добър отговор, работата им е да го оставят той да отговори. Синергичният работен начин е ценен ресурс и се радваме, че добри професионалисти работят с нас. Ние печелим от богатството на техния опит (и слух). 

Как се отразява на изкуството, с което се занимавате, масовата „дигитализация“ на живота ни от последните месеци?

В.: Предимно в преминаването на фестивалите онлайн. Това, от една страна, ни лишава от директния контакт с публиката и професионалния обмен в работната част на фестивалите, от друга обаче, разширява кръга зрители. Често се спряга умора от дигитални формати, но конкретно за късите кино форми (за разлика от сценичните изкуства, музика и др.), кризата сега е и шанс за повече зрители. Вече сме свикнали с удобния онлайн достъп и колкото и да липсва силният момент на живото общуване, мисля, че повече хора посягат към „клик“, отколкото към физическото отиване на кино за къси филми.

Милене, колко много обичаш меме-та?

Меме-тата са много интересно явление. Падах си по тях още отпреди, но откакто Вера писа дипломна работа за меметиката като наука (по Р. Докинс, въвеждащ понятието „мем“ – за изучаване на феномените на човешката култура), знам, че те са много повече от весели картинки – едно много ясно доказателство за универсалната природа на идеята, която живее независимо от автора си, пътува във времето и пространството и често прекрачва културни граници. Освен това споделянето на меме-та в социалните мрежи за мен е идеалният противовес на анимацията – отнема само секунди, а има подобен на филмите ефект – ще разсмее или замисли този, който ги види. Обаче реших да спра с меметата и социалните мрежи, защото преди няколко дни гледах The Social Dilemma. Препоръчвам го горещо, дори и за зрители, неизползващи социални мрежи. Филмът предлага много адекватни теории за поляризирането на обществото в последните години.

Вера ти си свързана и с фестивала Cyrillic Sounds – The Balkan Culture Sessions? Какво представя той и ние поканени ли сме?

Cyrillic Sounds е инициатива, която създадохме преди три години заедно с Ася Рачева – съоснователка на Дни на българското документално кино Берлин – Булдок, Петя Лунд – издателка (издателство eta verlag), Ботьо Николчев, типограф, създател на lettersoup и автор на дизайна и Валерия Цветкова (пиар). Берлин е физическият ни адрес, но българският език остава наш общ дом (както казва един от участниците във фестивала, авторът Момчил Миланов), затова се спряхме на един от най-емблематичните български празници – 24 май. 

В рамките на три дни около тази дата представяме българска литература, музика, кино и визуални изкуства в Берлин. Тази година заради пандемичните условия за пръв път имахме онлайн издание, което доста буквално показа, че кризата е и шанс. Включиха се много зрители от цял свят, имаше интерес както към кратките виртуални четения, така и към музиката и филмите. Накрая на трите фестивални дни получихме дори много мило запитване: „А защо спряха клиповете?“. Надявам се, да успеем да продължим с начинанието занапред и да ви поканим на следващо издание.

Ина Дублекова и Кремена Христова са авторки на интервюто.