Успелите споделят

"Преди войната си светихме с едни малки газеничета - тенекийки, и със зехтин ли, с мас ли ги палехме... А после навлязоха лампите - електрическите. И стана светло, но светлината в душите изчезна” - думи на един от хилядите забравени герои на България, още пазещи спомена за участието на страната ни в най-големия военен конфликт в човешката история, 95-годишния дядо Стойко от с. Славщица, Тетевенско.

Макар от края на Втората световна война, отнела живота на 60 млн. души, да са минали над 75 години, споменът за нея още тлее в съзнанието на близо 2000 български ветерани, чиито истории са сякаш потънали в небитието на времето. Или поне са били доскоро.

Преди няколко години група студенти-историци от Софийския университет решават да съберат личните спомени на забравените български герои и да формира родова памет отвъд историческата наука, която срещаме в учебниците. Резултат от труда им са десетки незабравими срещи и два тома с разкази, а през следващата година можем да очакваме и трети.

Срещнахме се с един от участниците в проекта, докторанта Ангел Златков, който ни разказа подробности за “Ехо от войната” и поуките, които можем да извлечем, за да не повтаряме грешките от миналото от спомените на родните ветерани.

Как започна всичко и как очаквате да се развие?

“Ехо от войната” е идея, започната от Константин Голев и колегата му в ИФ на Софийския университет Мариан Гяурски. Те решават да издирят и запазят спомените на българските ветерани от Втората световна война. В началото и двамата нямат опит и започват по-скоро като ентусиасти, отколкото като изследователи. От чист ентусиазъм и желание тръгват да обикалят страната и да разпитват от град на град къде има ветерани, които могат да разкажат историите си.

Изследователската дейност и досегът с ветераните са много интересни и мотивиращи. Това ги кара да продължават въпреки липсата на финансиране. Говорихме си как времето минава и тези хора си отиват. Миналата година бяха останали около 2000 живи ветерани, а сега са по-малко. С тях си заминава разказът за войната, а тези хора имат много какво да разкажат. Събрахме по-голям екип и с подкрепата на Университетския комплекс по хуманитаристика успяхме да продължим каузата с надеждата да издадем трети том на “Ехо от войната” догодина.

Как проектът може да достигне до по-млада аудитория?

Това, което правим може да стигне до младите по много начини. Градим присъствие в социалните мрежи, но по-голямата ни цел е създаването на сайт, в който ще качим всички издадени досега интервюта, както и най-интересните моменти от неиздадените.

Той ще е максимално удобен, лесен и приятен за четене, като същевременно ще дава много информация.

Когато влезе в сайта, човек ще може да провери кои от ветераните са участвали в една и съща битка, кои разказват за едно и също събитие и други подобни връзки.

Иван Деспотски (96 г.) и дъщеря му баба Добрина (77 г.) в покрайнините на с. Логодаж - Пиринска Македония, предпоследното село преди границата с Р. Македония.

Как историите, с които се сблъсквате, са по-различни от това, което четем в учебниците?

Много е различно. Досегът с личността е много интересен, защото историята се гради от личности. Всеки от нас участва в историческите процеси, но в историята като наука всичко се гледа отгоре, а личните преживявания остават неразказани.

Ние учим какво се е случило, но не учим за съдбата на всеки един от хората, участвали в историческите събития. Напоследък в България за войната се говори като за нещо желано, за подвизите на българската армия, за това как нямаме нито едно пленено знаме. А всъщност хората, които реално са участвали в тези събития повтарят, че войната е ужасно нещо и не трябва да се повтаря.

Едно е да четеш в учебника как българската армия е победила в битката на Драва, но е съвсем различно да чуеш разказите за разузнавателните мисии с лодки по реката, участниците в които са осъзнавали, че имат минимален шанс да оцелеят. И въпреки това са отивали, за да изпълнят дълга си. Това са неща, които ние трудно можем да съпреживеем с тях, но можем поне да ги чуем и да се поучим.

Спомените на тези ветерани показват и другата страна на войната - нейното грозно лице.

Какво не знаем за участието на България в най-големия конфликт в историята на човечеството?

Трудно ни е да осъзнаем подвига, който са извършили не само българските войници, но и техните семейства тук. Това е една много дълга война. Тя започва за България в началото на 40-те години. Има ветерани, които в продължение на 4 години са на бойните полета - бият се на различни страни, защитават различни каузи, но не предават дълга и родината си. Трябва да се говори много за тях, защото това са хора с виждания различни от нашите.

Едно от първите ми интервюта се проведе в Банкя с Лозан Стефанов. Със сълзи на очи той ми казваше, че те са били войничета, които са изпълнявали заповеди, без да бъдат питани за нищо. Споделяше за ужасните гледки, на които е станал свидетел, за гаврите на сърбите с немски военопленници, за изчезнали момичета и кражби.

Попитах го дали не е мислил да дезертира и да се върне у дома, а той ми каза: “Не, как? Аз съм българин! Един завет оставиха на нас дедите, българи пазете си земите”. За мен това е геройството и примера, който трябва да вземем.

От гледна точка на младите поколения представата за Втората световна война е, че ние не сме били активни участици. Каква е всъщност истината?

Изключително интересно и много поучително е да се изследват различията между ветераните. Много от тях са членове на Работническия младежки съюз (РМС), които се включват като доброволци след 9 септември 1944 във войната срещу Германия. Те разказват за насилието спрямо тях, битката срещу фашизма и за това как са си уредили живота след войната.

В същото време все още има живи царски офицери, които описват коренно различна история - тази на хора, които са по бойните полета от 1941 г. От тях може да се чуе за дисциплината в армията, дълга към отечеството. Голяма част от тях са изнесли сраженията срещу германците и са били на първите линии. Много имат ордени за храброст, но след войната са пратени по затвори и малтретирани с години.

В учебниците се говори за героичните битки и безстрашието на българската армия. За това колко вражески сили са били унищожени. Но когато попиташ тези хора дали са убивали човек, без значение от идеологическите им възгледи и живота им след септемврийския преврат, 99% от тях казват, че не знаят, или не са.

Почти няма човек, който да сподели, че е участвал във въпросните сражения и са убивали хора. Има случаи, в които попадаме на ветерани, които имат много за разказване, но отказват да си спомнят за това, защото споменът им носи кошмари.

В България обикновено гледаме на историята си поляризирано и политизираното. Как можем да придобием обективен поглед, отвъд бремето на настоящето?

Хубавото, което можем да вземем от историята и да продължим напред, без да гледаме в миналото е, че без значение от възгледите на тези хора, те са чувствали участието си във войната като свой дълг и са се борили за това, в което са вярвали. Всички те са показали много важни качества, като чувство за принадлежност, отговорност и дълг към близките и родината.

В момента обичаме да се делим, да обвиняваме други за проблемите си. Колкото повече се развиват средствата за комуникация между хората, толкова повече намираме начин да се разделяме.

Позитивното е, че държавата успява да преодолее този най-голям конфликт в човешката история, който се случва едва 20 години след Първата световна война. В момента България е развиваща се държава с много можещи и знаещи млади хора.

Много важната поука е, че каквото и лошо да се слуши с хората и държавата, винаги можем да продължим напред и да се възстановим. Тези ветерани са прекрасен пример за това.

Миналата година дядо Стойко, с чиито думи започнахме тази история, е изкачил сам Шипка - всички стъпала. Тази година много се надява отново да има сили да го направи. Да отдаде чест на падналите за свободата на Отечеството.