Защото избрах България

Елена Балабанска е завършила Немската гимназия в София, а след това заминава да учи архитектура в Manchester School of Architecture към University of Manchester. По време на следването си е заинтригувана от любопитна тема – износът на  българската проектантска дейност в Африка и Близкия изток по време на социализма.

Елена: В продължение на 2 години се срещах със специалисти, работили зад граница между 1960 и 1990 г., и бях изумена колко трудно се намира информация за стотиците проектирани и построени обекти от българи по това време. Имах желанието да превърна проучването в по-голям проект, и група приятели от различни сфери, но с общи интереси и цели, ме подкрепиха. Така през януари се роди Сдружение Punct’o, което се стреми да повиши мотивацията, информираността и участието на младите хора в различни аспекти от социалния и културния живот чрез интерактивни събития и работилници. Първото отворено за широка публика такова ще е изложба на истории, снимки и чертежи на български проекти в Африка и Близкия изток, както и интерпретации и анализи на студенти от УАСГ, ВСУ “Любен Каравелов”, НБУ и Manchester School of Architecture. Откриването ще се състои на 13 юни във Vivacom Art Hall.

Преди да замина усещах едно гъделичкане отвътре, което ме караше да се откъсна от средата си и всичко познато. В България се чувствах прекрасно и сякаш съзнателно не бягах от нищо, а и семейството ми също не ми е повтаряло, че “тук положението е страшно!”. По-скоро интуитивно, отколкото рационално, възприемах заминаването си като предизвикателство, което да поема сама, за да разширя комфортната си зона. Това беше и причината в 12-ти клас да предпочета да следвам архитектура в Англия пред Германия и Австрия, за където замина голяма част от випуска ми.

По време на трите години следване в чужбина, очарователният хаос, присъщ за 20-те години на един човек, ме завъртя в един безспирен, често изтощаващ танц. Почти от самото начало имаше променливи и въпросителни около избора ми на специалност – много неща в курса, впоследствие и в практиката на архитекта, ме отблъскваха. А безпощадната вродена самокритичност, безсънните нощи в университета, дългите вътрешни монолози, а може би и недостигът на витамин D и слънчева светлина се оказаха добри заговорници и неколкократно ме побутваха към не особено жизнерадостни моменти. Лутайки се из двойствения живот тук и “там” обаче, успях да усетя сама за себе си силата на младостта и неопитността – думи, които често подмятаме лекомислено. Стихията, която носят със себе си, те кара да вярваш в себе си и да пренебрегваш възможни първоначални препятствия и обезкуражаващи реплики, както и да се възстановяваш след провали. Тя непрекъснато ме измъкваше от зоната на комфорт, което често ме подтикваше мазохистично да избирам по-трудните за мен проекти и модули в университета, но беше и причината за многобройни приключения по света. Търсех всякакви възможности за стажове и доброволческа работа в отдалечени и мечтани дестинации.

Така живях в двустаен апартамент с 8 човека от 5 континента, работейки по подобряването на туристическата инфраструктура на Порто Алегре, Бразилия.

Година по-късно пък, група третокласници от Гана ме учеха на хореографията си за училищно представление по средата на ботаническата градина в Акра, а след работа в архитектурно студио там обсъждах религиозните вярвания и традиции на семейството, при което бях отседнала. Извън комфортната зона, усещах как често ми се ококорват очите, чувствах се сякаш има повече чист въздух около мен, а светът беше по-усмихнат.

От дистанцията на времето, разбира се, е лесно да идеализирам престоя си в Манчестър като отправна точка за хиляди приключения. Постоянно на път, нямаше как да не се замисля къде се чувствам най-добре. Тривиалната истина е, че това място наистина е вкъщи - макар общата картина да не е пълноцветна, в България малките неща са вълшебни и неповторими. Като новозавърнала се, може би все още романтизирам освежаващата непретенциозност на родна София, която обикнах отново. Тук освен мърморенето в трамвая, човек може всекидневно да намери мили моменти из града. Тук кварталното куче – Точица, винаги ме изпраща до вкъщи, когато ме засече из центъра, гайдарят в градинката до Софийския се усмихва на всеки, а на дървените тераски по Канала се показват побелели баби с меланхолични кафета в ръка.

Пътешествията ме вдъхновиха да ценя времето си и да се занимавам с каузи и проекти, в които непременно да вярвам. Тази енергия исках да пренеса и съхраня именно вкъщи, защото когато съм щастлива, мога да бъда и най-продуктивна. Едно такова начинание и конкретната причина да се прибера беше архитектурно изследване на българската проектантска и строителна дейност в Африка и Близкия изток по време на социализма.

Преди 2 години, разговор с преподавател от университета провокира интереса ми да потърся информация за сгради и комплекси, проектирани и построени от български специалисти. Литературата по въпроса е недостатъчна и труднодостъпна, а архивите на тогавашните строителни предприятия са безследно изчезнали. Приех задачата лично, когато успях да се свържа с архитекти и инженери, работили на места, екзотични за българската представа по това време. С гостоприемна усмивка, те ме запознаха от първо лице с многобройните им любопитни истории и стотиците значими обекти зад граница, от които голяма част са ценени и поддържани от местното население. Това ме накара да се замисля, че в България архитектурата от този период често е неразбрана и системно занемарявана, а може би, ако се погледне от друг ъгъл, бавно ще започне да се възприема и оценява като културно наследство.

Работата по проекта и срещите с хора на всякаква възраст ежедневно ми напомнят, че както “там”, така и “тук” (тези две въображаеми географски области, които българинът често споменава) човек може да се потопи в обогатяваща и вдъхновяваща атмосфера, подходяща за развитието на стойностни идеи. След известна адаптация и положителна нагласа, чак стават забавни ежедневните неща, за които се оплаква човек тук. Наистина някои процеси са тромави, хората закъсняват, в магазина ти се карат или че няма как да ти върнат, или че им даваш много стотинки, в библиотеките направо ти се сърдят като искаш да вземеш повече книги, а в метрото все се намира някой, който да те посъветва направо да продължиш към Терминал 2...Когато на тези моменти се усмихваш, виждаш и други, които подхождат така, и заразяваш още. България има една неподправеност, топлота, освежаващ безпорядък, които няма никъде другаде.

Не се колебайте да ни изпращате предложения за интервюта в различните ни категории на contacts@uspelite.com. Включете имената на човека, който предлагате за интервю, кратко негово представяне и начин за връзка под формата на e-mail адрес/акаунт в социалните мрежи и/или телефонен номер.