Свободни

“Приятел” е човек, с който споделяш една и съща ценностна система. Това научих през последните 46 години и много рядко ми се случва да чувствам един човек като приятел, още след втората минута на първата среща…

От една година се познавам с Елица и за това интервю ѝ бях на гости в Амстердам. Срещнахме се в училището, което тя създаде преди 4 години за българските деца в Амстердам и околностите. Не знам дали скоро съм се виждал с човек с по-голямо сърце. Загрижеността на Елица за българското общество в Холандия е толкова емблематична, че по-скоро самата тя е социалното посолство на Република България в Холандия. Досега почти не е имало българин в беда там, който да не е ползвал помощта ѝ. Елица е явен пример за това как българите, емигрирали в чужбина все още милеят за съдбата на родината си и България продължава да живее в сърцата им въпреки разстоянието.

Според мен е въпрос на време Елица да се върне в България и да помогне там, където действително се решава бъдещето на страната, която обича. Чуйте повече от самата нея.

Как започна за теб всичко в Холандия? Първо чистачка…

Абсолютно. Така започнах – от гледане на деца, чистене на къщи, но за щастие в много добри семейства, такива, които проявяваха разбиране и уважение. Хора, които без да ме познават на втория месец видяха, че в мен има и друго, освен желанието да изкарам дневната надница. И започнаха да ме разпитват – за мен, за мечтите ми, какво искам да правя с живота си. За мен това беше странно, този интерес, защото тогава бяхме все още нелегални емигранти. През 2001 г. все още нямаше никакви изгледи България да стане член на Европейския съюз.

Холандските ни приятели не ме оставиха да се завъртя в ежедневието на чистенето, оцеляването, мислите, че сме нелегални и как да живеем така че да не ни хване полицията.

И какво точно се случи при твоето пристигане и после, така че да стигнеш до днешния ден?

Според мен не е чак толкова трудно да постигнеш мечтите си, когато имаш цел и желание да направиш нещо от живота си. Независимо къде се намираш. Моята цел винаги е била да дам на децата си право на избор. Защото нашето поколение нямаше такава възможност. За нас изборът беше невъзможен. Да оцеляваме в България и да се мъчим – това не е избор.

Тук в Амстердам ли си научила да отстояваш правата си или това е вътре в теб?

Това, според мен е част от характера ми. Ако мога с една дума да се опиша това е „постоянство“, аз не си спомням някога да съм се отказвала от нещо, да съм се предавала, да кажа: „Повече не мога“. За мен “The sky’s the limit” (Небето е границата).

Вие сте неофициалното посолство на България в Холандия. А как те намират хората?

През социалните мрежи, от „уста на уста“, чрез посолството. Всъщност училището беше първото начинание осъществено заедно с други българи. Аз преди това не съм правила такива мащабни проекти за българската общност. Реших да се занимавам по-сериозно чак когато намерих моята „половинка”. С нея създадохме училището, създадохме информационен портал, библиотеката.

Говориш за бизнес партньор?

Говоря за моята колежка и приятелка Камелия, с която общо взето сме душата и сърцето на всичко това тук. Моят мъж се шегува, че с нея сме женени и нашето дете е училището. Наистина е така. Създадохме информационен портал, защото хората непрекъснато се обаждат, особено, когато виждат, че им помагаш чистосърдечно. Първо не им искаш никакви пари. Защото последното нещо, което хората тук като дойдат намират е изобилие от пари. Те имат изобилие от проблеми, изобилие от въпроси, от ситуации. Идеята има и много по-глобален характер.

Щастливи ли са българите в Холандия?

Щастието е толкова относително. То човек е щастлив не от мястото, където се намира, а от това, което прави. Значи мен и на Луната да ме сложиш, пак ще си бъда Елица. Днес, например, ми е щастлив ден, защото съм успяла да си купя билет за концерт за някакъв изпълнител, който съм мечтала цял живот да видя.

И кой е той?

Това е Алис Купър.

Алис Купър? Той жив ли е още?

Той е супер жив и „свеж като репичка”, и ще бъде през декември в Холандия. В смисъл щастието е в малките неща. Значи събуждаш се сутрин и толкова не знаеш утре ще има ли изобщо такъв ден, другата седмица, другия месец.

Успяват ли българите в Холандия?

Има много успели българи в Холандия, което ме прави щастлива, защото имиджът на българската общност тук се променя. Преди 15 години бяхме известни по новините само като криминални типове.

Имаше случка много фрапираща, аз умрях от срам, защото хората бяха прочели вестниците и по новините бяха чули за някаква група българи, които откраднали полицейски униформи и ги облекли и глобявали туристи на центъра на Амстердам за неправилно паркиране, за най-различни неща. И те тръгнали да търсят униформите и намерили българите в тях. Е, сега такива неща не се случват.

Чувствате ли се приети от холандското общество?

Това също не е правилния въпрос. Не е важно дали ще се почувстваш приет от холандците или холандците от българите, или ти от марсианците, или аз от племето маори. Човек сам избира къде да живее. Отиваш да живееш на Луната, значи не можеш да кажеш, ама те лунните камъни са ръбести, ама то сега тука не ми достига светлина, ама водата ви е с кофти вкус. Не може така. Ти избираш да отидеш някъде, правиш осъзнат избор, голям човек си, значи трябва да се съобразяваш с хората и със средата. Аз не съм се чувствала никога като чужденка тук. Аз съм Елица, идвам от България и съм това, което съм. Това, което виждаш – това получаваш.

Българското училище в Амстердам

Истината е такава.., ние живеем с един крак тук и с един крак в България. Няма как да бъде по друг начин. На мен ми е мъчно, болно ми е за това, което се случва в България. Боли ме непрекъснато – всеки ден виждам някаква кауза, за която си казвам: „Искам да се вкопча и да дам всичко възможно“.

И първата мисъл, за каквото и да е – виждам един твой филм по Фейсбук, например и се чудя сега, лятото като си отидем какво може да направим, как да ходим да разпространяваме тази информация. Обаче понякога се чувствам много самотна… 

Ти чувстваш ли се сама в тази битка? Според мен всичките светли хора, които се борят за най-различни каузи, те мислят едно и също.

Много е самотно. Всеки ден си казвам: „Няма да обръщам внимание“, обаче е много болно, когато виждаш, че хората, които са в България, даже без да те познават, ти слагат печат, заклеймяват те: „Не, ти си избягал, ти си предател, ти си еди си къв, ти що не стоя тук да оправиш нещата?“ Ами аз ги оправям оттук по моя си начин. Затова има записани 100 деца в училището, затова правим театри, концерти, и т.н. Тук кипи, в сравнение с един нормален, малък български град, много повече живот и култура, и образование…

Какво може да се направи оттук, за да се организират хората от всичките тези градове в Европа, където живеят много българи? Да се противопоставим на това, което се случва в България?

Виж, аз съм точно типът човек, който винаги е искал по-ребром да се случват нещата. Ако може така, с малко повече сила, но вече не мисля, че само това ще оправи нещата. Ако има някой, който само да вдигне глава, да се обърне към нас и да види ние колко много информация и знания може да дадем на тази държава. Без да откриваме топлата вода, без да откриваме колелото. Това всичко вече е измислено. Може да заработи и образователната система по-добре, но не! На мен душата ми се раздира като чета за 25 години как повече от 800 училища са закрити в България. Няма как това да е правилната посока.

Имаш предвид, че хората, които живеят навън са събрали толкова много експертиза как нещата се случват и могат да я споделят?

Ако иска някой да я чуе. Аз съм готова да си отделя от времето. Ще пътувам, ще отида до България, ще дам тези знания без да искам нищо в замяна.

Как мислят българите, които живеят навън, например тук в Холандия, за България, виждат ли те въобще смисъл да се занимават повече с живота там? Ти казваш: „Ще ходя там, ще разкажа как е тук, какво съм научила, ще ви помогна…“ Има ли това желание или изобщо всички са вдигнали ръце?

Много е важно помощта, която искаш да дадеш да бъде приета. Много често моят мъж ми казва да спра да карам хората „насила“ да приемат моята помощ.

Само да те питам за училището, защото много говорим за чувства, за помагане в общността. В един момент разбрахте, че има нужда от това поне в Амстердам и май в Гронинген?

Започнахме в Амстердам, през 2013 г., в Гронинген имаме филиал от миналата година. Това беше моя лична потребност. С големия ми син имах достатъчно време, за да го науча да чете и пише, но с малките видях, че нямам време, нямам търпение.

И тогава си каза, че няма такова българско училище?

Да. И така изпратих съобщение на няколко приятелки. Камелия единствена откликна. Затова и се реших на тази стъпка, защото намерих сродна душа. Колкото и много да искаш да направиш нещо, такива сериозни начинания не са за сам човек. После разпространихме информацията, много от учителките така ни намериха.

Започнахме с 30, а сега имаме над 100 деца, 14 учителки и тази прекрасна материална база, с която разполагаме.

И цяла седмица си на работа, а в уикенда си учителка?

През седмицата работя, да, а в неделя – в училището, но там не съм учителка, не преподавам. Имаме си квалифицирани учителки във всички групи и класове. Ние с Камелия се грижим за администрацията, за организацията, за рекламата, за връзки с други организации. Понякога заместваме, ако на някоя учителка се наложи да отсъства, защото нямаме такива кадри, които да са на “stand by” да чакат.

Получавате ли нещо от София?

Получаваме субсидия от Министерството на образованието. Кандидатствахме с проект още първата година. Бенефициент бяхме първо по програма РЕКГ, а сега по Постановление 334 на МС. От една страна казваме „колкото-толкова“, от друга страна това е само подпомагане, средствата не са достатъчни, особено когато училището се разрасне. С колеги от други училища по света от години пишем и говорим за наболелите проблеми, с които се сблъскваме в работата си, но и с последните промени в закона за образованието не постигнахме желаното.

Българчетата в чужбина са част от България и ако държавата иска те да останат български граждани, е крайно време да подходи към този въпрос с приоритетно внимание.

Децата харесват ли да участват, учат ли..?

Мисля, че ако не им харесва, те няма да са тук всяка неделя. Това им е шестият учебен ден, когато техните съученици са почивка, нашите деца (моите са и трите тук в момента) учат, танцуват, творят.

Едно от различията между Холандия и България, което е много важно за възпитанието на децата, е доброволният труд. Когато дойдохме и все още бяхме нелегални и без работа, от първия ден започнахме да работим в една квартална организация като доброволци. Това означава да пазаруваш на възрастни хора в квартала, да отидеш да им правиш компания, да пиеш кафе с тях, да ги придружиш до някъде. Те често имат нужда да разкажат историята си на някого. Един път в седмицата им готвехме някаква храна, имаше малък бюджет – първо, второ, трето…

Кажи за финал 3-4 неща съвсем конкретни, които според теб трябва да се случат, за да потръгнат нещата в България.

Ние си говорихме предишния път, че за съжаление, ако трябва да ти кажа честно аз мисля, че в България без борба, без революция няма да стане. Това е. Може да звучи много наивно, много идеалистично или грубо, но аз смятам, че първо хората трябва да хванат кой каквото има – някаква сопа, някаква лопата и да излязат ВСИЧКИ навън и да кажат: „Стига! Достатъчно!“

И след това да започнем да градим всичко отново –  ЗАЕДНО!

Целия материал можете да прочетете в сайта на моята кауза svobodni.bg. 

Патрик Смитьойс