Веднъж попаднал на представление с авторска музика на Емилиян Гацов – Елби, няма как да не го разбереш и осъзнато или неусетно да я запомниш, защото просто ти е влязла под кожата с яркото си, но едновременно с това органично присъствие. А възможностите това да ти се случи са големи, защото към днешна дата той е композитор на над 90 сценични проекта, без дори да броим игралните и документалните филми. Откъси от музиката му може да чуете тук.
Нотите на Елби звучат като невидим музикален купол над постановки на мащабната сцена на Народния театър, за която работи с режисьори като Галин Стоев и Мариус Куркински, до асиметричното сценично измерение на ДНК – пространство за съвременен танц и пърформанс в НДК. Там го отвеждат българските и международните проекти на артисти като Ива Свещарова, Вили Прагер, неформалния колектив “Steam Room” и мн. др.
Само в рамките на седмица, предстои да чуем музиката на Елби на открито пред Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство, където ще се състои откриващото събитие на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“ – „В почит към Мърс Кънингам" на немската хореографка Паула Розолен, както и в залата на ДНК, където гостува румънската продукция „По-малкото може да е повече, но понякога си е просто нищо“ с хореограф Вили Прагер. Затова преди тези „срещи“ го молим да се „побере“ за кратко в думи вместо ноти и да ни разкаже за процеса на композиране и творене, погледнат отвътре навън.
Какво работи Емилиян Гацов-Елби?
Някой идва и казва: трябва ми определена музика. Всъщност трябва му определена емоция, която трудно се изразява с думи. И аз се опитвам да разбера какво всъщност иска този някой. И така реално продавам собствената си емпатия. Резултатът е между 30 и 120 минути музика. Продавам също и чувството си за ритъм и пауза, кога да се замълчи. Умението да се вслушвам в дребни неща и да ги правя важни.
А какво прави в останалото време?
В останалото време се опитвам да не работя. Това също не е маловажно умение.
Какво още би правил, ако имаше време?
Най-безнадеждния въпрос. С времето като че ли няма “ако…”, то ни е дадено в определено количество и това е.
Често работя за няколко проекта наведнъж. В такъв период, през зимата преди 3 години, от недоспиване имунната ми система отслабна и така настинах, че за пръв път в живота си загубих обоняние. Това ме накара да се замисля каква точно размяна правя и в името на какво. Дали наистина по този начин даваш нещо на хората? И дали няма да дадеш нещо по-хубаво, ако си отпочинал и здрав? Тогава отделих цялата следваща година, учейки начини как да организирам това време по-ефикасно. Нещо, което в други професии се залага от самото начало. Но аз дълго време не го бях мислил по този начин. Оказва се, че може би най-важното е да казваш “не” на правенето заради самото правене и на всички, които се опитват да те „манипулират“ с това. Тази дълбоко капиталистическа идея, че “трябва да се върши нещо”, да си на standby до пълно изтощение.
Но бих прекарвал повече време край морето със семейството си.
Как би звучал творческият ти процес, ако някой те наблюдава отстрани?
Свиря, дълго импровизирам, правя звуци, трупам материал без много-много да го мисля става ли, или не. После слушам, отсявам излишното и задълбавам в това, в което мисля, че има нещо. Без да мога да кажа какво точно е това “нещо”, но не е и нужно.
Най-често ще чуе: “Е, добре, дай да видим какво ще стане, ако…”.
Съвременен танц, театър, кино, радио: за теб работата като композитор за никой от тези медиуми не е чужда. Но все пак имаш ли си по-любими и къде "чуваш" да минават основните разлики между тях?
Главната разлика е в средата и контекста. Аз се чувствам добре, когато прескачам от една област в друга. И още по-добре, ако успея да привнеса нещо от едното на другото място. Една особеност е, че като цяло всички тези общности изпитват лека надменност и подозрение една към друга. Независимата сцена към щатните театри, киното към ТВ продукциите и обратното. Радвам се на възможността във всички тези проекти да запазвам някаква маргиналност, да влизам „отвън“, и така поне малко да мога да ги виждам отстрани.
Повечето от тези изкуства, тъй като си забраняват да говорят за пари, приемат една абстрактна ценностна система от награди, похвали и критики, в която трудно можеш обективно да измериш един успех или провал. И така имаме една общност, чиито членове се занимават с това постоянно да си дават оценки едни на други и да се притесняват за собствения си статус. Предпочитам да казвам, че работя просто очи в очи с отделни хора, а не с общности и под-общности.
А има ли типове проекти, по които още не си работил, а много би искал?
Има. Също има и някои, за които сам още не подозирам колко бих искал. От време на време хора, без грам идея какво всъщност правя, ме въвличат в такива и аз много им благодаря за това.
Как мислиш за музиката, преди да я създадеш: как я виждаш, откъде тръгваш и как вървиш по пътя на композирането?
Трябвало е някой да ми зададе този въпрос преди много години.
По време на композирането кога имаш нужда от други хора, от обратна връзка и кога предпочиташ да не те прекъсват?
Зависи от това доколко познавам другите, доколко суров материал мога да им покажа. Обратната връзка е супер, но трябва да имам нещо, в което да се разбира поне като скица какво имам предвид. Въпрос е на баланс между бързина и завършеност. Предполагам, че този въпрос се отнася по-скоро до вдъхновението, но аз по принцип не занимавам никой с тази част, стремя се да мисля в измерими параметри.
Слушаш ли музика, докато пишеш такава?
Не, много е объркващо – дори в паузите, когато не работя. Преди имах тази рутина, докато си прослушвам нещата, да разглеждам различни изображения и да ги събирам в стрийма си в Tumblr. Мисля, че възприемам музиката визуално, като композиция. Често нещо ми е прищраквало, когато видя едно до друго две изображения – наглед без никаква връзка, но нещо ти става точно от тяхната комбинация. Сам не можеш да го обясниш, но е вярно. Саундтракът за мен е това – истински да те развълнува нещо, на което логически изобщо не му е мястото там. Някаква по-дълбока истина отвъд логиката, където нашите разделения на черно и бяло нямат смисъл. Това музиката го може.
Как си представяш музиката в един филм или постановка – какъв елемент от граматиката им е: персонаж, среда, фон?
Това, което се вижда. Пространството, което обгръща хората. Светлините и движението. По-често предпочитам да изградя една втора, звукова архитектура, отколкото да подчертавам това, което някой е казал. Това, което се казва, е ясно, но лимитирано от възможностите на езика. То обикновено е само върхът на един айсберг от обстоятелства, скривани болки и щастия, минали и бъдещи събития. Ако някой ви каже, че е добре и наистина е добре, и до края ще бъде все добре, за какво да слагаме музика? Само Моцарт го може.
В София предстои представлението "В почит към Мърс Кънингам" на немската хореографка Паула Розолен, с което ще се открие 14-то издание на "Антистатик". Ти си разработил специална композиция за него, която ще чуем на живо. Разкажи малко повече за работата по този мащабен проект.
Принципите на Кънингам включват голяма доза доверие в случайността, инцидентите, отказ от пълен контрол от страна на автора. Залагат се само определени принципи на движение, които обаче се използват малко или повече по преценката на самите танцьори или пък на откровено случаен принцип. Търси се не толкова синхрон и хармония, колкото породените от случайността съвпадения. Търсенията на Кънингам по това време съвпадат с тези на композитора Джон Кейдж в музиката – нови начини на нотация, които са отворени за интерпретация, вслушване в заобикалящата среда, композиране на принципа на И Дзин и така нататък.
Сега, разбира се, има много технически средства, с които да експериментираш в тази посока, но философският принцип – да се откажеш например от една фиксирана партитура – остава същият. При нас най-вероятно ще има един набор от различни музикални елементи, които ще се оставят да взаимодействат помежду си в непланирани комбинации. И не, няма да е джаз. В идеалния случай, когато отстъпиш контрола и излезеш от егото си, започва да ти помага самата Вселена.
Твоя е и музиката за още едно представление от програмата – „По-малкото може да е повече, но понякога си е просто нищо“ (хореограф Вили Прагер), създадено в Букурещ, което за пръв път гостува в София. Чуваш ли по различен начин своите творби, когато пътуват?
Технически погледнато, просто звучат в друго пространство, на други колони и пред други хора. Нямам суетата да кажа нещо повече от това.
Изявяваш се и като DJ, за теб каква е разликата между това да си на живо и да създаваш музика в момента и да чуваш своя, вече написана и записана твоя композиция?
Всъщност отдавна не се изявявам като DJ. Имах такъв период, който фактически започна с едно парти на „Антистатик“ за неговото „Романтично издание“. Тогава ми беше много нужно това моментно удовлетворение и това свързване, което веднага получаваш при вида на танцуващи хора. Тогава се запалих и за известно време всъщност прослушах много нова музика, която не знаех, че изобщо се прави. Дотогава някак живеех с идеята, че формите са изчерпани и само се рециклират. Не бях чувал за dubstep, grime, breakbeat например.
Клубната музика идва от друго място, не се поражда просто в главата на един човек, по-скоро в някакво кошерно съзнание, което помага много по-точно да усети духа на времето – и то не сегашното време, а няколко години напред. Дори модата е принудена да върви по петите й, защото бидейки нематериална, музиката е много по-бърза и гъвкава. Томас Ман казва, че музиката има способността да започва от пълната нула и всеки път да създава нов език. Понякога е нужно да имаш просто една дръм машина и невежеството да не знаеш как точно се борави с нея, за да създадеш нова форма.
Снимки: Добрин Кашавелов
Uspelite.bg и Културна фондация А25 стартираме рубриката „Октаново число Култура“ като пресечна точка на представите ни за хора, упорито променящи средата със средствата на културата, правейки по този начин общото ни бъдеще възможно по-добро. В продължение на година всяка трета седмица от месеца ще ви разказваме за личности, за които да подобряват нашия общ контекст не е кауза, благотворителна акция или извънредна проява на емпатия, а просто нормалност, ежедневие и начин на живот.
Те са преводачи, изследователи, мениджъри, журналисти, артисти, но и хора, за които съвременната българска култура не е задължително професия, но със сигурност е любов. Всички тях, рядко или никога, няма да видите в прайм тайма на масовите медии не защото нямат какво да кажат, а защото имат гориво вместо рейтинг във вените. Селекцията на участници в рубриката ще бъде изцяло субективна и поради това още по-лична.
