Култура

Разказ на Еньо Стоянов от брой 8 на вестник "Отвъд кориците".

Денят започна нормално. Събудих се, станах, облякох се, малко се помотах и без да бързам излязох от едностайната си таванска квартира, която е приблизително с размерите на кашон от плазмен телевизор.

Тъй като няма асансьор, стълбите (84бр) винаги ми действат освежаващо сутрин, когато сънен и в лошо настроение се упътвам на работа и вечер, когато след 13-14 работни часа на крак се прибирам в по-лошо настроение. Изобщо, редуват се тука низ от провали, падения и лоши настроения.

Някой беше казал (Аристотел ли? Платон ли?), че за да е истински философ, човек трябва да има лоша жена. Аз лоша жена нямам, но пък и не ми се става такъв философ тепърва. Може пък да се пробвам да стана и заради други лоши неща – лоша работа, лошо заплащане, лоши пътища, лоши политици и т.н. Човек ако има желание все ще намери за какво да се хване.

Слизайки по стълбите съм нахокан от бабичката, която чака на шпионката някой да мине, за да може да го нахока, ударен съм с колело на детска количка (предно дясно) и съм настъпан от 60 килограмовия тигров боксер на хазяина. За оправдание на боксера мога да кажа, че наистина бях на пътя на топката, която май нарочно беше хвърлена по мен.

За хората не съм търсил оправдания.

И всичко това, докато сляза 3 етажа.

Тайничко благодаря, че няма асансьор, защото щях да съм заклещен на 2 квадрата с тези същите напасти и нямаше да мога да маневрирам. А така се разминах само с писък в ухото, отпечатък от S-образен грайфер на рамото и 3 паралелни драскотини с различна дължина и интензитет по обувката (дясна).

Затварям входната врата и оставям това пъклено място – стълбището на входа да крои пъклените си планове, с които да ме изненада довечера.

След има-няма 10 минути стигам на работата си, която се подвизава в едно от милионите заведения в Студентски и започвам усилено да правя нищо, за да минава по-бързо работния ден. Той естествено пък се мъчи да минава колкото се може по-бавно мръсникът му с мръсник дъждовен и накрая в резултат на общите ни усилия и напълно пренебрегнали относителността се срещаме някъде по средата и времето си тече нормално.

Поредните клиенти, поредната поръчка, поредното мрънкане от страна на вечно недоволните готвачи, поредният ужасно (гну)вкусен персонален обяд.

Потопен в затишието на следобедните часове, останал без нерви, тъпанчета и сили, денят използва момента, взима надмощие в борбата и забавя времето до влудяващо бавно, когато половин час минава за 3 до 4 часа.

Криво-ляво, полузаспал избутвам до към 7 часа, когато ме осенява красивият, скрит дълбоко в душата ми спомен, че съм пуснал тото. Разбира се фиша съм го забравил (оставил, приготвил) у дома и  даже и да видя числата от първо и най-вече от второ теглене, няма как да проверя дали съм ги задраскал.    Като оня виц: Това го имам и това го имам и това също. Е-е-е, това съм го задраскал.

Айде едната комбинация я знам наизуст, защото ми е по ЕГН-то и си я играя още от 6ти клас, когато открих тото пункта. Пускам си я всеки път от тогава (дотук общо 3 пъти). Ама другите 3 комбинации са ми пълна мистерия. Всеки път са различни и могат да са пълни с изненади, като маршрутка със сакове. Ами ако съм думнал една или даже 2 шестици и вече тайничко съм хилиардер?!? Не че имам против да съм милионер или кубрилионер примерно, но не знам как да се държа като такъв.

Започва да ме гложди гадното подозрение, че съм спечелил и вместо в момента да спонсорирам някоя автокъща аз в неведението си още дремя на работа. Дали да не пална колата и да рискувам допълнителна среща със стълбището, за да си взема фиша и да го проверя.

В този труден за мен момент, докато бях разкъсван от колебания, копнежи и чудежи, влезе първия за вечерта клиент и реши спора в полза на оставането ми на работа (На място Рекси). Неофициално взех решение да изчакам довечера да се прибера и след това да проверя дали вече съм квантилионер или не.

Разбира се, денят даже и към края си не се дава лесно и ловко разтяга времето до ужасяващи епохи от съществуване в неведение.

След време, достатъчно за една звезда от среден клас да стане супернова,  червено джудже и после черна дупка, работното време приключи и с натежала и разкъсвана от съмнения за благосъстоянието ми мисъл се упътвам към дома. Пътят, който сутринта взех за 10 минути се разтяга до досадните 25, като включва в себе си спиране на бензиностанция и храностанция, за да осигуря горивото, необходимо за прибиране и последващо отиване на работа.

Паркирането пред блока е песен ако не се налага да измина още 3 пресечки, за да намеря място между едно AMG от една страна, 4 кофи за боклук от друга и счупен гардероб от трета (той всъщност гардероба беше до кофите ама го метнах на тротоара).

Въоръжен с търпение, предпазливост, реакции на нинджа на 6 Редбула и фенерче, бавничко открехвам вратата на тъмния вход. После с едно-единствено движение плясвам неочакван шамар на ключа за осветлението и сварвам тъмнината напълно неподготвена, което я кара засрамено да подвие опашка по ъглите. Почти без премеждия стигам до петия (последен) етаж, като само на четвъртия обърках (неволно ли) ключа на лампите със звънеца на бабичката, но успях да се изпаря преди да е намерила по-сериозно оръжие от ченетата си а те както знаем са със силно ограничен обсег на действие.

Отключвам вратата и спирам алармата-самоделка, която служи май само за мое успокоение и едва ли би причинила нещо повече от лека досада на закоравелите кокошкари от квартала. Мятам раница, яке и ключове в неугледна купчина до вратата и правя лъвски скок към шкафа, на който кротко си почива тото фиша… и който разбира се не е там…

В главата ми се заражда трескаво оценяване, анализ и възможни решения на кризата, като скоростта на изчисленията и подадените невронни импулси в мозъка ми със сигурност би засрамила непретенциозен квантов компютър.

Трескаво повдигам подложки за чаши и дребни предмети, които се валят наоколо. Поглеждам дори и в хладилника, но там огледа трае кратко, защото освен зад кутия мляко (с изтекъл срок) и начената бира (читава), фиша няма къде да се скрие.

Алгоритмично откривам и оглеждам всички възможни места, в които един уважаващ себе си фиш може да се мушне. Опитвам се да вляза в главата му и да стъпя в обувките му. Мисля като фиш.

Аз съм фиш.
Искам да се скрия.
Умен съм.
Не трябва да ме намират.

Времето пак се разтяга до минута-вечност , но дори и това не помага особено. Добър е тоя фиш в криеницата, признавам му го.    С внезапен пристъп на религиозно просветление и вяра в успеха се хвърлям и претърсвам якето, после и раницата и там, в задното джобче го откривам.

Ха-хааа добър е, но не достатъчно добър.

През цялото време е бил в мен и можех на работа още да го видя а не да се правя на единствения работещ квазилионер и да ми се смеят другите квазилионери ама карай.

Моментът на истината се материализира под формата на официалния сайт на БСТ и бутона „Проверка на фиш”.  Клик върху копчето и…Брой улучени числа – 0.

Нула на нула печеля.

За сметка на това, почти веднага установих, че фиша е бил от предишния тираж и е трябвало да го проверя още миналата седмица, но това е друга история и ще бъде разказана друг път.