Ерик Холзи е 26-годишен американец, роден във Вашингтон, който е прекарал по-голямата част от живота си като възрастен, живеейки в България и Будапеща.
Мисля, че съм доказателство за това, колко странен и непредвидим може да бъде животът. Никога нямаше да предположа, че ще уча българска история и ще живея в София, но ето ме тук. След почти пет години, през които живея тук, аз познавам София и България е моят дом и аз работя усилено, за да изградя моят живот тук. Аз съм оптимист за България – наблюдавал съм я как се променя за седем години и знам, че ще продължи да се развива. Моята надежда е да успея да помогна за този процес дори по един малък начин.
Ерик: Аз израстнах в предградията на Вашингтон, във Вирджиния. Тези предградия са едно странно място за мен – над един милион души живеят там, но населението е много разпръснато. Никога не съм имал кола и не съм харесвал шофирането много, затова винаги имах чувството, че съм в капан там. Ако има нещо, което ми липсва освен моето семество, то това е възможността да ям невероятна виетнамска, перуанска, мексиканска, тайландска или етиопска храна. Университетът, в който учих беше в малък исторически град, наречен Фредериксбърг. Това е едно много красиво местенце и аз прекарвах голяма част от времето си там с местни фолклорни музиканти. Дори се научих да свиря, въпреки че без подобна общност е трудно да се вдъхновиш днес.
За първи път дойдох в България през 2009 година и прекарах година като чуждестранен студент в Американския университет в България. По това време за мен това място беше ново преживяване и възможност да реша дали ученето на българска история беше именно пътят, който исках да поема. Върнах се през 2013 година, след като завърших магистратура в Будапеща. Моите причини бяха ясни за мен – имах прекрасен живот, чудесни приятели и много възможности тук. Виждах начин да устроя кариера и живот за себе си, които да допринесат за България и да имат смисъл.
Животът ми в България бе доста трексав. Работих по много различни проекти и колаборации, независимо дали работих с африкански предприемачи от Кения, или по създаването на моят подкаст за българската история. Живея близо до парк Заимов и обичам да прекарвам времето си там в слънчевите дни. Този парк ме кара да се чувствам като част от обществото и винаги успява да ме усмихне. Също така готвя доста и често прекарвам съботните си дни в обикаляне от магазин в магазин в търсене на по-трудни за намиране съставки за някое голямо ястие, което планувам. Не съм голям фен на плажуването (за жалост моите предци са от Северна Европа, така че слънцето ми е смъртен враг), така че прекарвам моите лета в планински походи. През зимата няма нещо, което да обичам повече от това да се наслаждавам на горещите извори в Сепарева баня или да си наема къща в планината, където да стоя до камината и да чета хубава книга.
Казано накратко любимите ми неща в България са историята, природата, храната и духът на хората. Очевидно за някой, който е прекарал години в изучаването на българската история, аз обичам този аспект от страната. Няма нещо, което да обичам повече от това да разведа някой приятел на обиколка на София, в която да обяснява историята и значението на всяка сграда, магазин и паметник. Градът разказва уникална история. Природата също е невероятна. Израстнал съм край планините и реките на Вирджиния и нищо не ме прави по-щастлив от прекарването на време в Рила или около река Струма. Душевният мир, който намираш в най-отдалечените кътчета на тези планини е много дълбок. Българската кухня е нещо, което обичам много, защото е свежа и вкусна. Относно духа на хората – въпреки че има много песимизъм в обществото, аз съм се оградил с хора, които вярват, че си струва да се борим за тази страна. Този дух ме вдъхновява.
Имам много мечти за България. Моята собствена е да открия специален човек, с когото да прекарам живота си, да създам семейство и също така да върша качествено своята работа. За страната – искам България да види себе си в нова светлина през обектива на историята. Да се отърсим от жертвеното мислене, от Отоманския период и фокусът да падне върху невероятните постижения, от които трябва да се гордеете – като образователната революция през Възраждането. Надявам се някой ден благодарение на моите трудове (сегашни и бъдещи) ще мога да изиграя своята роля в променянето на перспективите спрямо историята. Това обаче ще бъде един дълъг и труден път. Аз не се страхувам от това предизвикателство, иначе нямаше да избера да прекрам живота си тук.
