Успелите споделят

Евгений Димитров е млад човек, който разчупва стереотипите за своето поколение в България. Той се захваща с нещо, което повечето хора могат да сметнат за безсмислено или дори да го определят като "мисия невъзможна", а именно - заедно с Николай Николов създава проект наречен "Невидимите". Този проект има за цел да възроди живота на село, да обърне внимание на самотните ни "баби и дядовци'', забравени от своите ''градски чеда", да се погрижи за тях и да им вдъхне кураж, че все още някой там милее за тях. Кои са ''невидимите'' - тези, които живеят в града или на село, разберете в интервюто.

Разкажете ни накратко за себе си.

Казвам се Евгений Димитров и се занимавам с образование. През свободното си време обичам да пътувам, да обикалям по планини и да правя музика.

Как възникна идеята за проекта Ви "Невидимите"?

Идеята за проекта „Невидимите“ възникна в момент, в който се чувствах неудовлетворен от това, което правех и в общи линии от начина на живот, който водех. Но при такова начинание надали е достатъчно да се спомене само конкретен момент. Проектът „Невидимите“ назряваше във времето и – провокиран от много спонтанни срещи, впечатляващи и запомнящи се пътувания и разкази – той просто е чакал своя час да излезе на бял свят.

Изглед към махала Богойна край гр. Трън (снимка: Томислав Рашков)

Какво откривате в селата, които посещавате?

Различни неща. Понякога намираме само остатъчни спомени за отминал живот на едни отишли си хора. Засега сме били в няколко безлюдни села, където са останали само къщите и вещите на хората. Но в повечето случаи намираме хора, които носят живот и енергия в себе си, въпреки че са останали сами. Някои от тях съхраняват и ценности, които сякаш по-трудно се намират в модерния свят на големия град.

Павел и Добринка от с. Ломница. (снимка: Мария Ангелова)

Всъщност не е ли истинският живот в обезлюдените села, а в градската среда това е просто една фалшива реалност?

Не бих казал, че градската среда е фалшива реалност. Напротив, тя е съвсем реална и всеки човек, живеещ в града я усеща всеки ден. Друг е въпросът дали тази реалност е толкова добра и завладяваща, че хората да забравят онази другата, на героите на „Невидимите“, която ние се стремим да представяме. В общи линии всеки трябва да намери отговора за себе си. Лично за мен животът на село носи в себе си много предимства и вярвам, че все повече хора ще ги намират по свой начин, дори само временно. Със сигурност обаче е доста тежко да живееш в самота, както се случва с много от хората, които срещаме.

Защо забравяме местата, където сме прекарали едни от най-хубавите лета като деца и сме ги превърнали в минало, а не в бъдеще?

Не знам дали миналото може да се забрави, особено ако е носител на хубави и лични спомени. Струва ми се, че дори много от порасналите вече някогашни деца да не посещават изобщо селата си, те носят нещо от тях у себе си и възпроизвеждат изживяванията, спомените и дори уменията и знанията, придобити там по някакъв начин в настоящето. Каналите на възпроизвеждане са винаги различни – някои го правят чрез разкази и истории, други чрез песни, конкретни действия и дори словесен подбор. А дали някои от тези хора биха се решили на трайно усядане на село е въпрос, който зависи от твърде много фактори.

Захо Пушката от с. Каменица (снимка: Николай Николов, blindspot.bg)

Кой е паспортът, който ни трябва, за да преминем границата град/село?

На първо място трябва да знаем, че хората на село са много по-открити и комуникативни. Един човек, прекарал живота си на село, няма да се поколебае да ти отговори, да ти услужи с каквото може и дори да те приеме в дома си при възможност. С хората в града не е така. Затова например в началото ми беше трудно да заговарям героите ни, всеки път се чувствах така, сякаш прескачам бариера, без да знам дали е редно да го правя. Но бързо свикваш и започваш и ти да общуваш непринудено и спонтанно с всеки, когото срещнеш. Има и други неща, но те като че ли са по-индивидуални, зависят от конкретния човек и не могат да се обобщят за всички.

Неделчо от с. Ропот (снимка: Мария Ангелова)

Къде е бъдещето ни като граждани на България?

Бидейки граждани на България, ние сме граждани и на света. Смятам, че всеки човек би следвало да е свободен сам да избира къде е най-доброто място за него – било то в големия град, в малкото населено място, в България или в чужбина. Това, което е важно за мен, е да  възприемаш хората на първо място като хора, а не да ги делиш на граждани, селяни, българи, чужденци и така нататък.