Октаново число

При нужда тя борави еднакво добре с поялник, писалка за таблет и конец и игла, защото всички те са просто средства, чрез които създава своите нови светове върху дигитални и реални повърхности и пространства.

С диплома за сценограф и магистратура по „Дигитални изкуства“ от Националната художествена академия, Евгения Сърбева е автор на сценографската среда и костюмите на редица представления, пърформанси, инсталации и други експериментални сценични форми, поставени в театралните зали на различни театри в София и страната, както и на неочаквани места като бившата Телефонна палата.

Паралелно трупа и богато международно портфолио като графичен дизайнер на свободна практика, доскоро базирана в Лондон.

И който е виждал крайният резултат от проектите, по които е работила, независимо в коя сфера, няма как да не ги запомни и веднага да не долови изящното усещане за пропорция, красота, вписаност в цялостната идея и смисъл на авторката им. Затова я отвличаме за кратко настрана от разнообразието от материи, материали и начините им за свързване с цел овеществяване на идеи, за да научим повече за творческия процес и подход от този разговор.

Сценограф, графичен дизайнер, художник: какво всъщност работи Жени и делиш ли работата от творчеството по някакъв признак?

В момента работя като графичен дизайнер, основно по дигитални проекти с UI (user interface) дизайн, с оформянето на уебстраници и създаването на апликации. Не разделям работата от творчеството. Всяко нещо, с което се занимавам, е определен вид творчески процес независимо дали става въпрос за създаване на дигитален продукт, или изготвянето на сценографски проект.

Разбира се, има разлика между отделните медии – екипният процес по създаването на сценография е много по-различен от самостоятелната работа върху комерсиален дигитален продукт. Работният процес е различен, крайният резултат е различен, съответно – различен е и типът удовлетворение, което човек получава от едното и от другото.

Кога и по какво разбираш, че онова, по което работиш, е готово? 

Ако става въпрос за създаването на дизайн, готово е, когато е постигната хармония между отделните графични компоненти и елементи, когато има цялостен баланс. Ако обаче говорим за процеса на създаването на сценография, там е по-комплексно, тъй като са замесени повече хора. Тогава, дали проектът е готов се решава съгласувано от няколко човека и от това, дали този сценографски проект допринася за изграждането на едно цяло заедно с другите елементи на спектакъла.

Това е някакъв организъм, който живее и се развива и няма как да има финален завършек. По отношение на представленията аз никога нямам усещането за финал, а по-скоро за развитието на един организъм, който след премиерата продължава да се променя.

От колко съставни части се състои най-сложната сценография, по която си работила?

Работата ни по „Под контрол“ (представление на Младен Алексиев по пиесата на Фредерик Зонтаг) за мен беше един от по-сложните процеси заради използването на оператор и снимащи на сцената камери, динамичната промяна на сцените и смяната на костюми, работата с екран и едновременната работа със сценичен и кинематографичен език, изваждането на детайли от сценичното пространство, които камерата улавя, а в един спектакъл без заснемане не биха се видели.

Съобразяването на тези разнородни елементи за постигането на една цялост може би е сред най-особените предизвикателства, които съм имала от гледна точка на сложност.

Дори и за по-семплите проекти не бих казала, че процесът е бил прост, защото привидно простите решения се базират на редица съобразявания и многопластови избори. Такива примери са спектаклите, в които съм създавала сценографска среда посредством видео и видеомапинг, по които съм работила с проф. Снежина Танковска и с режисьорa Веселин Димов например.

Кои изкуства харесваш като зрител?

Не бих изключила нито едно от изкуствата. Обичам да посещавам всякакви изложби – както музейни експозиции, така и такива за съвременно изкуство или архитектурни изложения. Зарежда ме както един хубав концерт, така и един смислен и добре направен спектакъл. Всички форми на изкуство, които те предизвикват да мислиш и да търсиш, такива, които провокират процес на размисъл, са от интерес за мен.

А от какво (изкуство или друго) най-често черпиш заряд за творчество и работата си? 

Вдъхновява ме най-много общуването с хора, с които имаме сходни интереси, както и времето, прекарано сред природата, в което мога да бъда сама със себе си. Изключително харесвам хибридните форми на изкуство, това бе и първоначалната ми мотивация да се занимавам с театър – неговата хибридност, която позволява да съчетавам в едно много различни неща, които харесвам.

Завършила си „Дигитални изкуства", които мощно навлязоха в живота ни в следствие на пандемията. Но какво всъщност са те, как едно дигитално изкуство се отличава от аналоговото, какво е общото и какво отделя бялото платно от синия екран? 

Дигиталните изкуства са тук много преди пандемията. Може би сега, поради ограничения физически контакт, получиха още по-голяма видимост и значение. По своята същност това е компютърно, мултимедийно изкуство. Дигиталното изкуство е пресъздаването на някакви процеси с компютърна технология.

Именно този технологичен аспект е това, което го отличава от останалите – възможността за ползването на софтуер, свръхсъобразителните програми, които например способстват за манипулиране на изображения в реално време, за налагане на прожекция върху реален обект (т.нар. видеомапинг) и т.н. Тези дигитални среди трудно биха могли, или изобщо не биха могли, да се постигнат по друг начин.

Какви уроци от работата ти като дизайнер за комерсиални продукти би приложила днес, когато подготвяш сценографията на един независим сценичен проект? А в обратна посока? 

Структурата на процеса в един комерсиален проект може успешно да бъде приложена в работата по независим проект – точният и стриктен процес и по-високата степен на организираност на дейностите и етапите само биха били от полза.

В театралната работа има едно непрестанно и по-динамично общуване между хората, повече обсъждане на самата дейност на всеки един етап, докато се стигне до финално решение. Един комерсиален проект, в който информацията се подава доста по-механично, а човешкото общуване бързо прекъсва, само би спечелил от наличието на човешко общуване по протежение на целия процес.

Кога един проект ти става любим? 

Трудно ми е да отговоря. То е някакво чувство на удовлетворение, когато знам, че съм дала максималното от себе си и когато се чувствам добре в екипа, с който работя. Почти всички проекти, по които съм работила, има за какво да ми бъдат любими.

Когато учих „Сценография“ в НХА, ни казваха да мечтаем и да даваме максимума от себе си в своите сценични предложения, абстрахирайки се от евентуалните реални спънки, които бихме имали в един колективен процес.

После в самата практика човек вижда, че това усещане за „любимост“ е трудно да се съхрани, тъй като то е обратнопропорционално на компромисите и неразбирането, които биха могли да възникнат при осъществяването. Затова любими са ми всички спектакли, в които съм изпитала удовлетворение от направеното и съм имала възможност да работя в подкрепяща и хармонична среда.

Кои са най-трудните моменти в развитието на една идея? 

Когато човек започне да се сблъсква с отговори от типа на „Това няма как да стане“, „Това не е възможно“, „Няма начин“. От друга страна, в такива моменти или можеш да направиш компромис и да осакатиш своята артистична идея, или би могъл да намериш творческо решение как да я постигнеш въпреки препятствията.

А как си почиваш?

Като оставам сама със себе си. Чрез йога, пилатес, гледане на европейско кино.

Фотокредит: личен архив, кадри от представлението „Под контрол" - Йосиф Аструков 

Uspelite.bg и Културна фондация А25 стартираме рубриката „Октаново число Култура“ като пресечна точка на представите ни за хора, упорито променящи средата със средствата на културата, правейки по този начин общото ни бъдеще възможно по-добро. В продължение на година всяка трета седмица от месеца ще ви разказваме за личности, за които да подобряват нашия общ контекст не е кауза, благотворителна акция или извънредна проява на емпатия, а просто нормалност, ежедневие и начин на живот.

Те са преводачи, изследователи, мениджъри, журналисти, артисти, но и хора, за които съвременната българска култура не е задължително професия, но със сигурност е любов. Всички тях, рядко или никога, няма да видите в прайм тайма на масовите медии не защото нямат какво да кажат, а защото имат гориво вместо рейтинг във вените. Селекцията на участници в рубриката ще бъде изцяло субективна и поради това още по-лична.