Интервюта

Учтивост, почтеност, постоянство, самоконтрол, непоколебим дух. Това са петте принципа на корейското бойно изкуство таекуондо, започнало развитието си през 40-те и 50-те години на миналия век. За таекуондистите по света тези качества са ключови – както в тренировъчната зала, така и извън нея – в отношенията им с хората и в различните житейски ситуации.

Кирил Илиев добре познава и постоянството, и самоконтрола, и непоколебимия дух. 21-годишният спортист от Благоевград се занимава с таекуондо от 16 години насам, а през 2018 г. започва да тренира и кикбокс. Днес Кирил постига невероятни успехи на европейската и световната спортна сцена, а отдадеността и подкрепата на близките и треньорите му помагат да продължава напред.

Наскоро, едва в рамките на една седмица състезателят стана световен вицешампион по кикбокс в категория киклайт до 57 кг. и грабна бронзовия медал в лайт контакт до 57 кг. на същото първенство в италианския град Йезоло. Само няколко дни по-късно Кирил Илиев стана и европейски шампион по таекуондо, след като спечели всичките си срещи в континенталния турнир на остров Крит, Гърция.

Какво коства на един спортист да трупа подобни постижения в рамките на толкова кратък период? Какво е чувството да представяш страната си на най-големите световни състезания и да развяваш българското знаме от най-високото място на почетната стълбичка? И как изглежда рецептата за успех на най-новия европейски златен медалист по таекуондо? Ще научим в разговора ни с Кирил Илиев в следващите редове.

Как започна да се занимаваш с бойни спортове и подозирал ли си в началото, че един ден ще постигаш подобни успехи?

Започнах с таекуондото на 5-годишна възраст. Никога не съм подозирал, че ще стигна дотук. Винаги съм се стремял високо, но никога не съм си помислял, че ще ми се случват чак такива големи неща.

С кикбокса започнах по-късно, когато бях на 18 - и то доста случайно. Там не съм имал абсолютно никакви очаквания по простата причина, че този спорт е нещо много ново, с което се занимавам.

Какъв път измина от началото на заниманията си с таекуондо и кикбокс дотук?

Започнах да ходя на големи състезания по кикбокс през 2018 г., като още тогава направих две европейски първенства за мъже и жени и едно световно за юноши. През 2019 г. отново участвах на световното за мъже и жени, но следващата 2020 г. беше празна и нямаше състезания. Заради пандемията се наложи да отменят всичко, което пречеше изключително много на всички състезатели.

Защото ти тренираш, развиваш се, но няма състезания, на които да прецениш на какво ниво го правиш и на какво ниво са останалите спортисти в света. Беше доста труден период за всички.

С таекуондото започнах през 2005 г. и се занимавам вече 16 години. Това е страшно много време, почти целия ми съзнателен живот. Така че в таекуондото съм минал през какво ли не. През 2011 г. беше първото ми европейско първенство за деца и оттогава насам вече 10 години съм част от националния отбор и участвам в подобни състезания. Тази година спечелих и третата си европейска титла.

Разкажи накратко как преминаха двете големи състезания, в които взе участие в рамките само на една седмица – световното по кикбокс и европейското по таекуондо.

Ще започна с кикбокса, тъй като това беше първото състезание. Първо пътувахме до Италия, където ни очакваше кантар. Моята категория в кикбокса е 57 кг., но се налагаше да свалям килограми, докато играех там, тъй като в таекундото (което се провеждаше през следващата седмица) съм в по-ниска категория – до 52 кг.

Това беше проблем, защото кантарът е само един, не е всеки ден, и когато си преминеш кантара, ти можеш да си възстановиш килограмите, които си свалял.

При мен обаче нямаше такава опция, налагаше се да правя обратното заради следващото състезание.

От тази година в кикбокса има поставени и аз бях сред тях в киклайт стила, което отреди първата ми среща да бъде с победителя от мача между САЩ и Канада. Там спечели представителят на САЩ и аз трябваше да играя с него. След това играх с Азербайджан, а после беше финалът с Унгария.

В другия стил – лайт – първа среща играх със световния вицешампион от предишното световно първенство и представител на Испания. После се изправих срещу Казахстан, а на полуфинала играх с Унгария.

На това състезание имахме доста голяма пречка, тъй като половината ни отбор заедно с треньора и единия от съдиите бяха дали положителна проба за COVID-19 и трябваше да бъдат отстранени от състезанието, което повлия доста негативно на целия ни отбор.

Специално на тези от нас, които имахме да играем още срещи, защото в един момент останахме без треньор.

Тук е моментът, в който трябва да благодаря на Митко Костадинов – уникален човек и съдия, защото той се нагърби със задачата да ни изкарва, въпреки че това не му беше работата на състезанието. Но той реши, че ще приключи със съдийството и ще ни помогне.

От Италия директно летях за остров Крит, където отново трябваше да мина кантар – за радост, благополучно. През първия ден от европейското по таекуондо бяха туловете, където аз не участвам, а през втория ден вече беше спарингът. Там в моята група бяхме аз, Русия и Гърция. Успях да победя и двамата, след което излязох на полуфинал, където трябваше да играя с шампиона на Украйна. Спечелих и тази, и финалната среща, и това ме отведе до шампионската титла.

Как успя да се справиш с толкова много събития в рамките на толкова кратко време? Как издържаш на стреса, на предизвикателствата и отговорността?

Много помагат федерациите – Българската конфедерация по кикбокс и Българската федерация по таекуондо, защото те ми позволяват да лавирам между двата спорта. Например от Италия си тръгнах малко по-рано от състезанието, в Гърция пък закъснях малко.

Тук трябва да изкажа благодарността си към Марио Богданов и Галин Димов – те са председатели на федерациите – за това, че ми позволиха да се включа и в двата шампионата, както и на всички треньори, които ми помагаха през това време, защото трябваше по някакъв начин да напаснем нещата, за да мога да отида и на двете места.

Целият екип беше много благосклонен към мен и получих голяма подкрепа. Сам никога не можеш да го направиш това нещо.

Предполагам, че като цяло в заниманията си с тези спортове си се сблъсквал с различни трудности и разочарования. Как успяваш лично ти да се мобилизираш, за да можеш да продължиш напред към следващата победа?

Просто трябва да си инат. Ако не си инат, няма да ти се получи. Трябва до последно да натискаш, колкото можеш повече, и нещата ще станат. Но ако не правиш това и се откажеш след една загуба или един неуспех, няма да се получи.

Никой не е станал шампион от първия път, а дори и да успееш да го постигнеш още в началото, ако след това се откажеш, няма как да има втори.

Това ли е твоята рецепта за успеха?

Може би да, най-вече да не се отказваш. Това е и най-ценният урок, който съм получил от таекундото и кикбокса през изминалите години.

Какво е чувството да представяш страната ни на подобни големи състезания и турнири, да държиш знамето на почетната стълбичка?

Това е най-хубавото чувство, което един спортист може да изпита. Може би много голяма част от нас, състезателите – независимо от спорта – го правим само заради това чувство, защото то е неописуемо. Да си застанал на най-високото място, всички останали да са след теб, а ти да развяваш знамето и да слушаш химна.

Това е нещо, което не всеки спортист е правил, но тези, които са го преживели, ще ме разберат, че това е постижение, което си струва всичките усилия през годините.

Какво най-много те вдъхновява и мотивира да продължаваш напред?

Може би най-вече подкрепата на близките ми хора, всички, които ми помагат и постоянно са близо до мен. Може би оттам идва цялата ми мотивация.

Какво те очаква в спортната ти кариера оттук нататък? Какви цели си поставяш?

Имам много цели, но не ми се иска да ги споделям на този етап. Другата година има европейско първенство по таекуондо в Хърватия, както и европейско по кикбокс в Турция. Това са по-големите състезания, които ме очакват. Надявам се да се справя добре и всичко да върви по план и занапред.

Какво послание искаш да отправиш към нашите читатели?

Независимо с какво се занимават, нека да не се отказват.

Защото, ако се откажат, това ще означава, че всичко, което са направили до момента, всички усилия, които са положили, нямат никакъв смисъл.

Има ли още нещо, което искаш да споделиш, а не съм обхванала във въпросите?

Искам да отправя едно специално благодаря на Тодор Козладеров, Иван Георгиев, Вергилий Ситнилски, Деница Миленкова, Добромир Беровски, Владимир Вълев. Да им кажа едно благодаря за това, че са ме направили това, което съм. Има още много хора, на които искам да благодаря, включително на моите родители, защото без тях нямаше да постигна никакъв успех.

Изключително важно е родителите да подкрепят децата си, особено в ранна възраст, защото иначе нещата биха се получили на много по-висока цена.

Снимки: Личен архив