Лично мнение

Някъде през 2008 година написах коментара „Фарсът „Български пощи“, докато работех като журналист в националния ежедневник „Новинар“. Квинтесенцията на материала тогава бе къде се намират „Български пощи“ в условията на конкуренцията и услугите, които предлагат. Спомням си, че имах и някакви лични негодувания по мои си въпроси. 

Този коментар обаче, публикуван и в сайта на вестник „Новинар“, започна да трупа многохилядни прочита и събра невиждан дотогава брой коментари под статията. Не защото по своята същност е бил блестящ, а защото докосна много от хората, които милеят за родните пощенски услуги. Хора, чиито съдби са били неотменно свързани с националната пощенска служба на България, като например служители, куриери и други. 

По света националните пощенски служби са на почит. Въпрос на чест и гордост е да си пощенски служител. Красиви униформи, приятна и вероятно добре платена работа и всичко останало. У нас това е една история на предизвестена смърт, чиято агония продължава с години.

Какво ме провокира почти 10 години по-късно да напиша втора част на своя коментар? Разбира се, отново частен случай. Или поредица от такива. 

Единствените ми отношения с български пощи се изразяват в наетата от мен пощенска кутия в пощенски клон. Това се налага, защото от време на време получавам пратки и по пощата, които иначе не достигат до мен. Затова се принудих да си наема кутия и там да получавам своите абонаменти и пратки. 

Самото наемане на пощенска кутия е жив късмет, защото свободни няма. В моя случай чаках около година, докато се освободи. Когато отидох да я наема, ми обясниха, че не може току-така да платя и хоп – да имам кутия. Трябва първо да попълня молба до директора на пощенската станция и да чакам отговор. Разбира се, молбата е свободен текст, сам да си го формулирам. И да – листа не могат да ми дадат, нито химикалка. Да си намеря и да дойда подготвен. 

Интересно е дори когато отида да си взема пратка с бележката от моята кутия. Дори тогава преминавам през редица перипетии. 

Конкретният повод днес, на 10 февруари 2018 година, бе получена от мен пратка на книга, пусната по пощата в София на 03 януари 2018 година. Пратка, на която ѝ е отнело време да стигне от пощенски клон А в София, до пощенски клон Б в София за около 40 дни. 

Служителката в този ден бе получила нареждане да затвори клона по-рано (нарочно не публикувам кой пощенски клон). Нямало хора. Хора непрекъснато влизаха, главно пенсионери, които едва-едва кретат. Идваха за пенсийки, но още в 11,00 часа бяха връщани, защото: „Нямало повече пари, елате в понеделник“. Дори няма нужда да се описва потреса на тези пенсионери, които до понеделник надали имат и стотинка. Това е друга лична драма. 

Та пощенската служителка се принуди да прекъсне „затварянето на пощата“, за да ме обслужи. Докато правеше това, попита своя колежка дали има обратни разписки. Имаше две обратни разписки, които тя описа и положи в празен чувал от зебло от най-големите. Две пощенски разписки, които трябва да се сложат в точно този чувал и така да отпътуват там, закъдето са. 

След което започна едно ровене в сто и една тетрадки, всичките омачкани като халваджийски тефтери и подвързани с канапи. Увити на руло и просто пред разпад. В тях се записват пратките и получателят се подписва. Аз имах три пратки от три различни дати, за описа на които бяха нужни 20 минути. Зад служителката грееше компютър от ранните години на 90-те. 

А принтерът е матричен. От онези, железните, които печатат по ред на минута с ужасен пронизителен скрибуцащ звук. Такъв за последно съм използвал, когато работих в радио „Алма Матер“ през 2002 година. И тогава той бе доста остарял и като модел, и като функции, но беше железен (в прекия и преносния смисъл на думата) и все още се предпочиташе от нас служителите, за принтиране на емисията с новини.  

Посещавам този пощенски клон сигурно вече 20 – 25 години, откакто е открит в точно тази сграда. Всичко вътре е същото. При моите служителки, които също са същите в продължение на тези години, има една акумулираща печка, две бюра, стар балатум, железен шкаф от преди войната (която си изберете, все ще познаете). Два разпадащи се стола на колела. Компютърът е някъде откъм 90-те като модел, но като въведение от съвсем преди няколко години, когато вече някои от пратките изискваха чекиране с баркод. 

Тоест индиректно познавам тези жени от много години и виждах как те остаряват. Не си смениха службата, вероятно е някаква отдаденост или липса на възможност. Това е тяхна работа. Но на мен не пречеше да хвърлям по едно око и да знам, че те са там. 

Когато са спокойни, тези служителки са мили и добри и винаги помагат. Реално обаче са крайно изнервени от цялата ситуация, от която са част от години. Ситуацията е мизерия на работното място, липсва на всякаква организация и рационализация, липсва на модерни условия за работа, каквито би следвало да има в уж институцията „Български пощи. И това не е само в моя пощенски клон, ами във всеки един, който някога съм посещавал. 

В огромната конкуренция за пощенски услуги „Български пощи“ отдавна не се вписва никъде. Ако трябва да подадеш пратка например, обработката е близо половин час. Ако прибавим и чакането, и всичко останало, то услугите, които се вършат, са никакви или колкото да се отбие номер. 

„Български пощи“ отдавна са в предизвестена смърт. Млади служители в тях няма, няма и да има. Заплатите са сигурно символични. Не знам как и защо още функционират в условия на пазарна икономика и силна конкуренция. Но съм уверен, ако скоро нещо не се промени, „Български пощи“ ще изчезнат като облизано лепило от марка и единствен спомен за тях ще са марките в албумите на филателистите.