Сцената

В новата ни рубрика “Сцената” ще даваме възможност на различни млади и талантливи автори и изпълнители да споделят своите творби независимо от това в какъв жанр или изкуство са. Тук можете да споделите свое стихотворение, разказ, снимки, картини и рисунки, както и клипове с музикални или танцувални умения. Без значение дали сте професионалист, който все още не е намерил своята реализация, или пък просто това е вашето хоби, то нашата “сцена” е отворена за вас. Необходимо е да ни изпратите и кратко ваше представяне придружено със снимка, за да покажем чие е авторското произведение, което популяризираме. Целта на “Младите успели българи” е след време “Сцената” да стане едно разпознаваемо и събирателно място за младите български таланти в онлайн пространството. Можете да изпратите своите авторски материали и вашата биографична информация чрез лично съобщение на нашата Facebook страница.

Очакваме да се качите на “Сцената” на “Младите успели българи”.

--------------------

Първият ни автор за новата рубрика е Георги Кърчев на 24 години от Димитровград. Той изучава магистър специалност "Маркетинг" със специализация рекламен мениджмънт в УНСС. Георги сподели с нас един свой разказ, на който можете да се насладите в следващите редове.

Книга,пропита с кафе

Алармата иззвъня. Ах, този омразен и зловещ звук, прекратяващ най- безцеремонно блаженството му. Изсумтя и намери телефона си в просъница, след което почти мигновено прекрати цялата тази какафония в главата си, създадена от един единствен отчетлив и повтарящ се сигнал. Отвори очите си и се опита да си спомни кой ден е. Мамка му, беше понеделник. Уикендът беше приключил и адът на работното място започваше отново. И отново, и отново, и отново. Безспирен кръговрат, в чиято паяжина се бяха оплели стотици хиляди изсъхнали за радостта души, поробени от банковата система или от безпаричието. В крайна сметка след университета следваше работата или поне нейното търсене и десетките интервюта.

„ Къде си работил преди?",  "Как можеш да оцениш с няколко думи икономическата ситуация в страната?",  "С какво би могъл да бъдеш полезен на нашата компания?“ Бла-бла-бла. Купища еднотипни и повтарящи се глупости, последвани от монотонния финален отговор“ Всичко е страхотно, харесва ни начинът, по който мислите, но за тази позиция са нужни минимум 4 години стаж.“ Да, наистина страхотно. Прекрасно. А някой осигуряваше ли помощ за намиране на практики? НЕ! Някой интересуваше ли се от млади хора с потенциал? НЕ. Времената тогава бяха такива, а и системата работеше сама по себе си по доста сбъркан и нелогичен начин. И така, преди няколко години той се озова в истинския живот, търсещ работа, разчитащ на собствените си възможности и умения, нямащ достатъчен стаж, с диплома в ръка и съзнание пълно с надежди.

Изминаха няколко години. Къде с късмет, къде с умения си беше намерил работа в една бързо развиваща се и перспективна фирма. Работата беше що годе креативна и това му допадаше, а и заплащането не беше лошо. Нека кажем, че припечелваше достатъчно, за да живее добре. В този ден алармата му иззвъня час и половина по-рано от обикновеното, защото неделята с приятелите му и текилата му подсказаха, че седмицата ще започне с нужда от стабилна доза кафе и задължителна таблетка аналгин. Стана от леглото и вдигна щорите. Нека бъде светлина! Звучи много приятно, но за него не беше така. Почувства се почти като вампир. С не особено голямо желаниe включи ютията и започна старателно да глади ризата си. Изми зъбите си и наплиска лицето си с ледено студена вода. Почувства се по-добре. Бързо облече ризата си, обу дънките си и сложи сакото си. Работната среда му налагаше такъв дрес код, а и на самият него му допадаше. Пооправи прическата си, напръска се с любимия си парфюм, сложи слънчевите си очила, за да завърши външния си вид. Беше готов за поредния работен ден.

Животът навън продължаваше невъзмутимо и монотонно своя кръговрат. Многобройните коли създаваха хаотична песен с клаксоните си, примесена с ругатните на ядосани шофьори. Хората сновяха като мравки по улиците, забързани за работните си места, готови да препечелят още пари. ПАРИ! Почти всичко в днешни дни се въртеше точно около тях. Всичко това му се струваше толкова банално, някак си дори вулгарно. Светофарът светна зелено и той пресече улицата. Заби се в първото мярнало се пред погледа му кафене и седна на сепарето най-близко до вратата. Не че беше любимото му място, но просто искаше да се добере по-бързо до жадуваната доза кофеин. Поръча си дълго кафе и минерална вода. Кафето, за да го освежи допълнително и най- сетне денят му да започне напълно, а водата, за да утоли изгарящата го жажда причинена от снощната текила. Запали цигара и отпи от черната магическа течност. Усети прилив на енергия и се усмихна. Беше готов за поредния изморителен работен ден. Принципно не обичаше да пие кафето си сам, но ситуацията сега беше такава, а и имаше нужда да събере мислите си в пъзел, за да сглоби изминалата вечер.

-По дяволите! - чу се от съседната маса Извърна главата си и видя млада жена, седяща самичка, видимо ядосана и разочарована от това, че кафето ѝ се бе разляло върху книгата, която четеше. В днешни дни да забележиш жена с книга в реалност на пари, скъпи коли и силикон беше приятно и дори очарователно. - Заповядай, не е много, но се надявам да помогне. - усмихна се той и подаде кърпичката си. - В тази ситуация е изключително много! - отвърна му тя, поклащайки одобрително глава. –Беше чисто нова.  Благодаря ти. Тази жена беше различна. Сигурен беше, че тя предпочиташе да се отдаде на любимата си книга вместо да бъде една от многото в задимените и мизерни барове в големия град. Притежаваше изключителна красота и интелект, ако съдим по компанията на книгата. - В днешно време рядко се срещат жени с книги по кафенетата. Приятна изненада. Как се казваш?- поинтересува се той. - Виж, благодаря ти отново за кърпичката, но наистина искам да се насладя на четивото си, така че не съм заинтересована от по-нататъчен разговор. -махна тя с ръка и се усмихна кисело. -А и погледът ти издава достатъчно за това какъв тип мъж си. Този отговор се стовари доста неочаквано върху него и го накара да повдигне вежди с недоумение.- Така ли? Извинявай, че нахалствам, но какъв тип мъж съм аз според теб? Тя затвори книгата си,пропита с кафе. Секунда по-късно вече съжаляваше, че го е направила точно поради тази причина. Погледна го с досада: -Ти си от този тип мъже, млади кариеристи, уверени във себе си, нахални, не ценящи личното пространство индивиди, готови да съблекат с поглед всяка една жена около тях. Достатъчно ли ти е? - Мм, имаш предвид да съблекат всяка една жена с поглед физически или да я съблекат с поглед като личност, да се поинтересуват с какво се занимава, какво е хобито ѝ, коя е любимата ѝ книга?- усмихна се той и запали поредната си цигара. Тя го погледна с недоумение. Не знаеше кое я е изненадало и провокирало повече - неговата бърза реакция и неочакван отговор на нападката ѝ или невъзмутимостта, с която върна топката в нейното поле. -Мислиш си, че си много печен, а? Различен от другите?- Беше готова да започне своята тирада от думи, когато телефонът й прозвъня. Викаха я спешно по работа. - Виж, трябва да тръгвам. Работа, нали разбираш. Не си мисли, че съм променила мнението си за теб.- Чевръсто остави пари за кафето си, което дори не можа да изпие до край и се отправи с бърза и грациозна походка към изхода на заведението, а от там и към най-близкото такси. Той я проследи с поглед. Беше се усмихнал несъзнателно. Обърна се към нейната маса и видя, че в бързината беше забравила книгата си. Нова, току-що закупена от някоя книжарница, с лъскави корици и страници, пропити с кафе. Грабна я и се отправи към броеницата от таксита, но тя вече беше заминала, стопила се в еднообразието и забързаното ежедневие на големия град. Отново остана сам със мислите си, кафето, минералната вода и цигарите си. Тя беше оставила книгата си и се беше настанила в съзнанието му, защото той знаеше, че тя е различна.