Успелите споделят

Като разказвачи на истории за успеха в най-различните му форми, често не акцентираме на шумния такъв, а точно обратното. На умерения, който носи удовлетворение на личността и в своята на пръв поглед скромна същност, съдържа много смисъл и искрено радва. Такъв пример за премереност, обгърната в талант и фантазия е и Георги Петев, който разкрива приключенията на своята реалност и въображение на страницата си Coffee After Eight. За да не определям излишно него самия, оставям го да разкаже за себе си през собствената си призма. 

Кой си ти сега и коя част от теб смяташ, че би останала константа независимо от личностните ти метаморфози през времето?

Хм. Хващаш ме в динамичен и изпъстрен с въпросителни момент. Преди по-малко от година захвърлих поредната вече поизносила се кожа - тази на студента. Човекът отдолу се оказа с диплома в ръка и за първи път от години с възможност да кривне за по-дълго встрани от отъпкания вече път между Грац и София. И като при всяко бягство от комфортната зона, това донесе несигурност, но също така и възможността да пътувам на по-далеч.

Почувствах се много жив в един коренно различен от европейския контекст, сред хора с различни културни схващания. Вярвам, че това любопитство към новото и хората ще си го нося винаги с мен.

Разсъждавал ли си над това кой е общият елемент, обединяващ архитектурата, фотографията и рисуването?

Въпреки мощната дигитализация на професията, рисуването винаги е било част от архитектурата. Всичко е субективно, но в моите представи ръката държаща молив е много по-добър проводник на идеите към хартията, отколкото тази, която държи мишка - към монитора. Някой беше казал, че архитектът трябва да е способен да остане такъв, дори когато токът спре. Допирните точки с фотографията са свързани с усещането за композиция, пропорция, светлина-сянка. Излиза, че архитектурата обединява рисуването и фотографията.

Имал ли си креативни блокажи? Как ги преодоляваш и къде срещаш вдъхновението?

Не успях да открия точния цитат, но в едно интервю Христо Явашев-Кристо беше написал, че вдъхновението не трябва да се чака - човек трябва да е способен да го викне сам.

Звучи като правилния подход, уви понякога не е никак лесно да се изолираш от шумната среда, която ни обгръща и да насочиш мисли към нещо малко и конкретно. Креативни блокажи е имал всеки и ако отрича, сигурно ви лъже.

При мен, ако изключим външните фактори, това понякога се случва, когато задълбая твърде много в някой дребен детайл и започвам да губя представа за общото. Разходка на чист въздух или един-два дни далеч от проблема обикновено помагат.

Има ли момент, който да си запечатал чрез фотографията и да се откроява най-ярко в съзнанието ти до днес?

Преди години посетих за първи път Тетевен. Тогава все още прохождах в портретната фотография и знанията ми бяха повече теоретични, отколкото практически. Много е различно, когато пред обектива стои човек, а не долина или сграда. Прието е да запиташ учтиво дали можеш да направиш кадъра, в същото време е важно да не притесниш човека излишно и това да си личи на кадъра.

Та, крача си аз по улицата и зад един павилион забелязвам възрастен човек, който чете вестник, седнал на тротоара. Отне ми може би още десетина крачки преди да се реша да го помоля за снимка. Човекът остави вестника и ме погледна с топъл поглед, които можеш да видиш само у възрастен човек или дете: “Снимка? Не са ми правили снимка от години, а и нямам пари да ти платя.”

Едва тогава забелязах очилата му - силно издрани стъкла и поправяна с тел рамка. Показах му трите кадъра на екрана на апарата и докато той се преоткриваше с интерес му предложих да му изпратя снимките по пощата. Оказа се, че няма адрес. Благодарих и си тръгнах с топка в корема.

Пътувал си из Индия, какво ти даде и взе това преживяване?

Да. Прекарах два месеца и половина в Индия и месец в Непал. Отнесен към такъв период от време отговорът ми трябва да бъде силно генерализиран - синтез, до който не съм сигурен, че съм достигнал. Всяко пътуване, дори за ден в собствената страна неминуемо те сблъсква с нещо ново.

Пътувайки из един толкова различен климатичен и културен контекст, експлозията на кръгозора е ежедневна и много осезаема. Ако направим аналог с легендата за принц Сидхарта, който въпреки опитите на баща си да го скрие от болестите, старостта и страданието, напуска двореца - същият филтър се наблюдава в контекста на една развита държава (царство). Едно е да прочетеш за бедността в Индия и разрушенията след миналогодишното земетресение в Непал, докато си седнал на топло пред монитора, а много по-разтърсващо е да видиш тези неща там, на място.

И в този ред на мисли всички ние сме принцове и принцеси, които може би е добре да се откажат от някои приети за даденост удобства и да отворят възприятията си към проблеми извън рамките на семейство или кръг от познати и приятели.

Ако рефлектираш над собствения си прогрес като творец през годините, какъв път следва развитието ти, как се видоизменя и стремиш ли се към достигане на определяна форма, или оставяш всичко на течението и черпиш от каквото ти се предложи?

Творец е дума с изкривено значение, също както тази за майстор. Имаш шапка от вестник и можеш да лепиш фаянс - майстор си! Тъй че не знам що за творец съм. Истината е, че започнах да се занимавам с рисуване и фотография, защото това ми носи лично удоволствие.

По отношение на развитие - фотографията засега обвързвам работно с архитектурата, а откраднатото за нови пътешествия време ми се иска да има конкретна цел - нещо като фотографско-документална мини мисия. За момента все още обработвам натрупалото се от Индия и Непал, но в главата ми прелитат вече мисли за нови дестинации.

Рисуването от своя страна претърпя по-сериозна метаморфоза. Рисунките дълго време хващаха прах върху гардероба преди приятели да ме провокират да ги покажа на по-широка публика. Темите се развиваха от архитектура, през насекоми и животинки, машини и стиймпънк, та накрая всичко едно хубаво се смеси. Не съм загубил интерес към нито една от посоките и все пак ми се иска всяка следваща рисунка да ме учи на нещо ново. В момента съм на вълна сюрреализъм, ще видим какво ще се роди от това.

Как би изглеждал град, изцяло проектиран от теб?

Това не е работа за сам човек.

Затова и проектите на дръзналите да опитат или са се превърнали в примери за утопия - Бейкън, Фурие, а и Франк Лойд Райт, или са били проектирани без обратна връзка с човешкия мащаб - например проектът на Костас и Нимайер за Бразилия. По-скоро съм привърженик на малкия италиански град, възникнал според потребите на обитателите му.

Кои са трите най-емблематични сгради, които са те впечатлили като архитект и защо?

Какво прави една сграда емблематична? Имах много екстравагантен професор по Теория на Архитектурата, който, станеше ли дума за подобно разграничение, смело говореше за архитектурата с количествена мярка - тази сграда има повече архитектура от другата. “Това е този момент, в който сградата те кара да прекараш малко време около или в нея. Да я погледаш и да помислиш какво е искал да каже авторът й.”

Подобни сгради, излезли от ателиетата на именити архитекти, има множество. Да вземем един банален пример - музеят Гугенхайм в Билбао на Франк Гери - сграда с иновативна визия, спомогнала за събуждането на интереса към целия град. Но дали сте попадали на видео от моментите на “създаване” в ателието на Франк Гери?

Целият процес се концентрира в това продуктът да има възможно по-нестандартна външност. Да, това е един от начините да се продадеш по-лесно, но дори привличайки публиката към Билбао, това остава сграда, чийто въглероден отпечатък расте още от първа копка. С други думи радва окото на туриста, но реално създава повече проблеми на околната среда, отколкото решава.

Други, като немския инженер и архитект Вернър Собек комбинират мисъл с иновативни технологии, за да създават проекти като Effizienzhaus Plus mit Elektromobilit t. Сградата е способна да произведе повече енергия от собствената си консумация, а излишъкът да съхрани в батерия. И понеже е много по-лесно да видиш и да се впечатлиш, отколкото да вникнеш и разбереш, проектът на Собек едва ли ще достигне по емблематичност, сградите на Франк Гери или Заха Хадид, но предвид усложняващата се социо-климатична обстановка е стъпка в правилната посока.

Магистърската ти теза е посветена на “Тютюневите фабрики” в Пловдив, коя е основната ти концепция? И защо се спря точно на тях?

Като българче, което учи в чужбина често се чувствах като свръзка между културните схващания на източна и западна Европа. Разбира се, този обмен работеше и в двете посоки - прибирайки се в София споделях на колеги и другари с какво съм се сблъскал там в Австрия и обратно. Последната история, която споделих на австрийците, използвайки дипломната си работа, е история за парадигма отнасяща се до архитектурното ни наследство. За съжаление, проблеми касаещи не само Пловдив. Българското общество не е запознато с ценността на наследството, развитието и съвременните подходи за опазването му.

Нужната чувствителност се изгражда, когато обществото се запознава и ангажира, когато осъзнава ценността на автентичното и приема опазването като необходимост. В момента се предпочита туристическата атракция пред културно-историческа стойност, а наследството се използва само като ресурс, вместо като ценност.

Истината е, че Тютюневите складове се рушат от години и е нормално случайният минувач да забелязва само олющените фасади и счупени прозорци на едни стари сгради. Някои от тях стават убежище на клошари и наркомани. Не е трудно подобна сграда да се заклейми като опасна, а дори ако се окаже достатъчно здрава - да й бъде помогнато. Процес, който се случваше в годините със Захарна Фабрика, сега още по-нагло се случи в Пловдив.

Избрах темата, защото ми беше интересно да провокирам колеги и дипломен ръководител с дискусии за един реален проблем, от друга страна да направя сградите “прозрачни” за погледите, стигащи само до фасадите, вплитайки мои субективни идеи за преустройство. В последствие избраха Пловдив за Европейска столица на културата 2019 (като в един от фокусите на програмата е Тютюневото градче), което ми подсказа, че разсъжденията ми са в правилната посока.

Съдбата, която ги сполетя обезкуражи ли те? Или ако цитираме Пикасо „Всеки акт на създаване е преди това акт на разрушение” и следователно, макар и трагична, тази ситуация ще даде фокус и ще им създаде нов шанс за живот?

Палежите се случиха, докато бях в Индия - след като бях предал и защитил проекта си. Когато приятели започнаха да ми пращат снимки ми отне няколко минути, за да проумея, че не е лоша шега. Една година проучване, скици, дискусии, снимки, макетиране, денонощия пред екрана някак загубиха смисъла си. Жалко, че обществен шум се вдига обикновено след трагедия. След пожара - качулка.

И за да излезем от драматиката на горните редове - сградите загубиха половината си потенциал, но случилото се разбуни духовете. На този етап останките трябва да бъдат укрепени, преди да се намери някой експерт, да ги обяви за опасни и да довърши започнатото.
 

Какво следва на хоризонта ти? Имаш ли любима сентенция, която следваш и би споделил с младите хора в България?

В момента се занимавам с архитектурна фотография. Изникват снимки и в чужбина, което засега утолява зараждащата се жажда за ново по-голямо пътуване. В останалото време рисувам, като идеята ми е да участвам отново в пролетните арт-базари в Грац и Виена. За по-натам - ще поживеем и ще видим.

Харесвам много една мисъл на Радичков “Все пак е по-добре да се удавим в океана, отколкото на сушата!”