Интервюта

Георги Станков е психолог, лектор, обучител, блогър, и организатор на общности от Хасково. Завършил е психология в СУ „Св. Климент Охридски“, по-късно се формира като психодрама-терапевт в Института по психодрама, индивидуална и групова психотерапия „Бернхард Ахтерберг“. В момента е докторант по Публична администрация с дисертационен проект: „Умения за въздействие: развиване на капацитета за гражданско участие при формирането на публични политики в югоизточна Европа“.

Професионалната му биография е разнообразна: от учител в училище до преподавател в университет, от водещ на работилници и обучения до изследовател на терен, от работещ с правонарушители в Министерството на правосъдието до съветник на министъра на образованието и науката (2015-2016).

Смятам, че всичко, което човек прави от личен интерес и за удоволствие, може да се превърне и в професионална дейност, а уменията, които развиваме на едно място, могат да са полезни и в коренно различна сфера. Достатъчно е да не се ограничаваме сами - новите професии тепърва ще се появяват.

Заварваме Георги отново да се изявява на няколко поприща: психолог в кабинета му в Хасково, обучител, дизайнер на уъркшопи и семинари в София и страната, хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“ по дисциплината „Умения за въздействие“. Междувременно води 3 различни блога – за културата и живота на малките български общности, за психология, за историята и традициите на село Черничево. Модератор е на 4 различни Google+ общности, продуцент и водещ на онлайн предаването „Най-добрите“, както и доброволец за развитието на планинското селце Черничево.

Георги Станков е един от малкото преподаватели, които могат да те накарат да направиш нещо съществено и смислено, без да се замисляш за оценката на края на сесията. Животът ни срещна с него през последната ни обучителна година по Публична администрация. Изпитът ни се състоеше в групов проект – да направим нещо добро и социално значимо. Вече не помня другите групи какво направиха, но помня, че нашата премина през едно трудно, но вълнуващо приключение и се оказа сред деца, които за съжаление, бяха изтрили усмивките от лицата си, заради преживяно насилие. Ние успяхме поне за известно време да им ги върнем и да се смеем заедно с тях. Това беше изживяване, което никога нямаше да се случи, ако не се беше появил Георги Станков. Може би това беше най-смисленото и безкористно нещо, което някога бяхме правили. Това беше нашият урок, който гласеше, че не си изпитал истинско щастие, докато не си помогнал на някого от сърце без капка корист.

Нека сега ви запознаем по-подробно с неговите идеи, послания и лична история.

Кога разбра, че призванието ти е психологията?

На 16 години прочетох една малка книжка, джобен формат, на издателство „Христо Г. Данов” – „Благослови животните и децата”. Вече имах обща представа за психологията от една научна психологическа книга – „Анатомия на човешките отношения” - и се интересувах от темите, които разглеждаше. Но това не е достатъчно, защото човек може да се интересува от много неща, аз например се увличах от историята и различни обществени процеси, които социологията изследва. „Благослови животните и децата” направо ме изстреля в друга орбита и като личност, и като професионална ориентация. Виждах, че онези момчета - шестте герои на книгата, биха имали друг живот, ако родителите им се държаха по друг начин, и понеже по природа имам склонност да спасявам хора и да вярвам в романтични каузи, психологията беше най-естественият отговор, до който стигнах с тогавашния си житейски опит. Не беше решение за статус и доходи, беше прозрение, повлияно от чувства и проекция в бъдещето - какво искам да уча, какво искам да правя, как си се представям след време. И продължавам да съм доволен.

На какво се опитваш да научиш студентите?

Опитвам се да уча преди всичко себе си, а със студентите само споделям какво и защо правя. Курсът ми се казва „Умения за въздействие” и, както един от колегите каза, това прилича на манипулиране. Но идеята е друга - можем да вършим неща, основани на нашите ценности и вярвания, и в същото време да въздействаме на средата по този начин. Не е ли много по-честно да кажеш „Ето, аз направих това, защото за мен е важна кауза. Може да е малко, но е моят принос.”, отколкото да пишеш клишета в CV-то си? Така че това е практикум, който опитва да даде инструментариум за работа, който студентите да използват - индивидуално или в група, - за постигането на някаква идеална цел.

В социалната психология има един феномен – „парадоксът на Ла Пиер” - за разминаването между ценностите и действията ни. Говорим едно, а правим друго. Опитвам се да намалявам проявите на този парадокс в своя живот. 

Какво те накара да останеш тук в България?

Не знам дали е за хвалба или за оплакване, но никога не съм си представял да живея за постоянно в друга страна. Просто никога не съм виждал напускането като потребност.

Ако приемем, че всички трудности ни учат на нещо, кой е най-големият ти урок?

Научих, че трябва да съм смел. Когато бях съветник на министъра на образованието и науката, се случваше да застанем пред дилема: да направим това, което е правилно, или да направим това, което някой с власт иска от нас. На теория е лесно да говорим какво и как трябва да се прави, но в живия живот се включват други фактори: амбиции, страхове, защити, стереопипи, и те могат да ни спрат. Разбрах колко е трудно, но достойно, в ситуация на избор да отстояваш ценностите си. Особено в политиката, където от решенията ти зависят и много други хора. Така ставаш лидер и между другото, като се сблъскаш с някого заради принципите си, започваш да се харесваш повече.

И второто нещо, което научих, е че трябва да съм постоянен. Когато започна нещо, да не го изоставям. С времето станах по-търпелив и понасям по-лесно това, че нещата стават бавно. А, и още нещо научих - че е по-добре да съм честен, отколкото да шикалкавя или да лъжа.

Откъде черпиш енергия и мотивация за всички дейности, с които се занимаваш?

Може би най-точният отговор на този въпрос е, че обичам това, което правя. Занимавам се с различни неща, защото обичам динамиката и разнообразието, нужно ми е постоянно някакво предизвикателство. Психологически​ ​това​ ​се​ ​обяснява​ ​с​ ​личностна​ ​характеристика, която наричаме „отвореност към нов опит”. Все пак, не прехвърчам като пеперуда от цвят на цвят - имам си някои постоянни занимания.

Защо Черничево? Разкажи ни повече.

Причината да е точно Черничево е съвсем тривиална. От там е родът на баща ми. Това е село в Източните Родопи, почти до границата с Гърция. Интересно е заради запазените местни традиции, фолклор, храна, заради старата си история, която стига назад чак до Второто българско царство, заради това, че в него заедно живеят християни и мюсюлмани. Преди години на едно психотерапевтично обучение, нашият обучител поиска да се “пренесем” в мястото, от където идват корените ни и да си спомним за предтечите си там. И аз си спомних, че съм на десетина години, вкъщи пишем писмо на баба ми и на края на писмото очертавам дланта си, за да види баба колко съм пораснал. Спомних си също, че дори през комунизма хората в това родопско село слагаха кръстове на паметните плочи. Тогава в мен спонтанно се роди желанието да науча повече и да се свържа по-силно с това село, което ми дава част от моята идентичност.

Блогът „Черничево” е първият краеведски блог в България, още от 2007 г., когато малко хора знаеха какво е блог. Не бях го очаквал отначало, но блогът започна да носи полза и на други хора, които намираха статиите ми, пишеха ми, обменяхме мисли и сведения. Така направихме и групата във Фейсбук, което обединява 800 души. Най-хубавото е, че вече сме истински екип - има няколко души, за които знам, че са много честни и с чувство за дълг и на които може да се разчита за всичко. И е много хубаво да виждам как групата се развива. Започнахме като изследователи на родовите си истории, а сега сами започнахме да създаваме история. Знаете ли, че Черничево стана единственото село с графити на шевици, при това направени от Destructive creation? Или че две наши местни рецепти бяха включени в каталога Ark of Taste, създаден от движението Slow Food? А в момента правим кампания за набиране на средства за ремонт на селската църква. За мен Черничево е специално място - и в личен смисъл, и като много интересно място за изследване.

Над какви бъдещи проекти работиш?

Основният ми проект е психологически - методология за развитие на идентичностния капитал, защото виждам, че у нас има огромна потребност от това. Идентичностен капитал е, най-общо казано, да инвестираш време и усилия, за да станеш това, което искаш да си, или за да останеш такъв. Това значи да инвестираш време и усилия не към всекидневните рутинни дейности, а в дългосрочната перспектива. Идентичностният капитал има три измерения: лично, организационно и общностно, и искам да го прилагам и в трите, да помогна на повече хора да живеят по-съзнателно.

На второ място, подготвям две серии от семинари, които ще започнат тази есен в Хасково, надявам се след това и на други места. Единият семинар е за родителството. Другият е за социалните полове: какво е да си жена и какво е да си мъж и как да бъдеш по-доброто себе си в тази роля.

И не на последно място, продължавам онлайн предаването „Най-добрите”. В него представям хора, които са се посветили на някакви смислени каузи и споделят своите замислени и осъществени идеи. Нещо като контрапункт на негативните примери, които показват масовите медии. В България с основание говорим за липсата на свобода на медиите, или за липсата на положителни новини, но нашият пример показва, че обикновени хора без голям финансов ресурс могат да създават медии и посланията им да стигат до повече хора. Интернет ни дава възможност да демократизираме медийната среда и аз използвам тази възможност.

От какво се нуждае психологията в България?

Истинската научна психология има нужда от повече публичност. На второ място, психологията има нужда от по-голямо сближаване на теорията с потребностите на живота. Ние, психолозите, трябва да мислим как научното познание, до което стигаме, може да повиши качеството на живот на хората. И на последно място, психологията има нужда от регулации. Необходимо е да се регулира кой в тази държава може да се нарича психолог. Не е вярно, че всеки, който завърши задочна магистратура по психология, е психолог. Преди време Европейската федерация на психологическите асоциации зададе минимални стандарти за практикуване на професията психология, но в страни като България никой не се интересува от това.

С какви думи ще се обърнеш към младите българи, които тепърва навлизат в света на възрастните?

В много отношения те са даже по-добри от моето поколение. Само им желая да имат малко повече късмет и много вяра, надежда и любов в това, което правят.

Снимки: Лина Кривошиева